Страшно му се зарадвах. Следващото, което помня, бе Стела, която седеше до мен.
— Как изглеждаше?
Това изобщо не прозвуча като някакъв тъп или странен въпрос, докато двамата се плъзгаха с лодката по спокойната вода в мекия мрак. Изглеждаше напълно уместен и разумен.
— Беше страхотна. Носеше някаква стара шапка без козирка. От онези, идиотките, които нахлупваш на главата си, а косата й се измъкваше от всички страни.
— Господи! — Кам си спомни тази стара шапка и начина, по който майка му напъхваше непокорната си коса под нея. Имаха ли някъде снимка на Стела с тази грозна шапка? Не можеше да си спомни.
— Не искам да те натъжавам с тази история.
Кам поклати глава.
— И какво стана после в съня ти?
— Нищо особено. Просто седяхме и си говорехме. За вас, за Рей и…
— Какво?
— Как смятала, че е време да влезе в ролята си на баба, след като го е пропуснала в действителност. Всъщност, важното не беше какво казва, а колко реално изглеждаше всичко. Дори когато се събудих, установих, че седя на леглото, сякаш ловя риба, и ръката ми бе изтръпнала. Толкова истинско беше всичко. Не знам как да го обясня.
— Аз знам. — Нали той също беше разговарял с баща си след смъртта му! И братята му го бяха правили.
Но това бе толкова отдавна. Все пак не чак толкова, загубиха майка си по-рано. Но никой от тях не бе имал този благословен шанс да говори с нея отново, пък дори и в сънищата.
— Винаги съм искал да я срещна, да я познавам — продължи Сет. — Ето че и това стана.
— Преди колко време я сънува?
— Миналата седмица. Но преди ти да започнеш да ме разпитваш, не посмях да кажа на никого, защото реших, че ще ми се присмеете и няма да ми повярвате. Все пак е доста необичайно, меко казано.
Да, помисли си Кам, ти всъщност никога не си я виждал. Но тази способност бе още едно от предимствата да бъдеш член на семейство Куин и Сет трябваше да го открие сам.
— Ако я сънуваш отново, попитай я дали си спомня за хляба с дзукини.
— Какво?
— Просто я попитай — повтори Кам, докато плаваха към дома.
Когато се прибраха вкъщи, Ана готвеше вечерята. Дан Маклин стоеше до печката с бира в ръка и Ана напъха една лъжица, пълна с червен сос, в устата му.
— Какво прави този тип тук, по дяволите? — попита Кам и се намръщи страшно и заплашително, защото знаеше, че Дан очаква от него точно това.
— Прося. Страхотно е, госпожо Куин. Никой не може да прави този сос като вас. От него зрението ми се оправя и сега виждам лицето му доста по-ясно — добави, като кимна към Сет.
— Ти не беше ли тук преди две седмици? — попита строго Кам.
— Преди две седмици бях у Итън. Обичам да се разпростирам нашироко.
— Да не съм те видял повече. Това да ти е за последен път!
Сет пъхна палци в джобовете си и изгледа своя стар приятел от детинство. Дан беше напомпал мускули по начин, който издаваше, че се занимава сериозно с гимнастика във фитнесзалата.
— Не можете ли да кажете: „Здрасти, радвам се да те видя отново“? — попита Ана.
— Здрасти, радвам се да те видя отново — повтори като ехо след нея Сет.
Двамата се прегърнаха със здрава мъжка прегръдка. Кам подсмърчаше над димящите тенджери.
— О, Боже! Направо ми се къса сърцето. Толкова е вълнуващо!
— Защо не вземеш да сложиш масата — предложи му Ана. — Преди съвсем да си се направил на сантиментален глупак.
— Нека просякът да я сложи. Той знае къде е всичко в тази кухня. Аз трябва да отида и да детронирам нашия по-малък син и наследник, след което ще го екзекутирам за насилствено завземане на трона…
— Гледай да го направиш за двадесет минути. На двадесет и първата сядаме да ядем.
— Аз ще сложа масата, госпожо Куин.
— Не, не! Престанете да ми се мотаете из краката! Излизайте от моята кухня! Вземайте си бирата и заминавайте отзад! Не мога да разбера защо си нямам поне едно момиченце? Толкова ли много съгреших на този свят, че съм така наказана само с мъже?!
— Следващия път, когато този дойде тук да яде от храната ни, вземи, че го и облечи — извика през рамо Кам, докато отиваше да поиграе със сина си, както му бе обещал.
— Кам ме обича като син — рече Дан и отвори хладилника да извади една бира за Сет, все едно че си бе у дома.
— Хайде да излезем и да седнем отзад като мъже. Ще си поприказваме сладко както едно време за секс и момичета.
Те седнаха на стълбите. Всеки носеше бирата си в ръка.
— Об ми съобщи под секрет, че този път си се окопал дълбоко. Взел си апартамента над цветарницата. Значи смяташ да останеш?
— Така е. Об ли ти каза? Моята информация е, че малкото ти братче ходи с нея.
— Е, когато може, ходи. Аз я виждам по-често, отколкото Уил. Нещастникът дава толкова много дежурства в болницата, че вика: „Подай ми скалпела“ и разни други много сексуални медицински термини дори насън.
— Вие все още ли спите заедно?
— Да, засега. Но скоро смятам да си взема апартамент. Брат ми живее и диша само заради болницата. Уил Маклин — доктор по медицина. Голяма работа, нали?
— Той наистина обичаше да прави дисекция на жаби в часа по биология. А ти едва не повръщаше от това.
Дори след толкова години споменът за жабите накара Дан да направи гримаса.
— Това беше и продължава да бъде най-гадната част от училището. Нито една жаба не ми е сторила нещо лошо, че да я режа на парчета. Но ти вече си тук и това напълно обърка плановете ми да те посетя в Италия. Мечтаех си как двамата щяхме да седнем в някое улично кафене…
— Там се нарича тратория.
— Добре де, както и да се нарича, щяхме да седнем и да гледаме с копнеж красивите италианки. Чувал съм, че били много страстни. Със сигурност щяхме да имаме страхотен успех — ти с твоята артистичност, и аз с моята неземна хубост.
— Я слез на земята и ми кажи какво стана с онази учителка, с която излизаше? Шели ли й беше името?
— Шелби. Ами да, това е още едно нещо, което разби напълно малката ми, но толкова приятна фантазия на пух и прах. — Дан бръкна в джоба си и извади кутийка за бижута, като почука по капачето й с пръст.
— Ха така, Маклин! И ти ли! — продума Сет, когато видя диамантения пръстен.
— Подготвил съм цял план за утре вечер. Изискана вечеря, цветя, свещи, музика, аз ще падна на колене. Изобщо пълна програма. — Дан въздъхна. — Много съм изплашен, ще знаеш.
— Смяташ да се жениш значи?
— Човече, какво говориш! Само се надявам да се оженя за нея, защото я обичам до полуда. Мислиш ли, че ще й хареса?
— Откъде да знам.
— Нали си художник. — Дан поднесе пръстена под носа на Сет. — Как ти се струва? На какво ти прилича?
Ако трябваше да каже истината, приличаше му на тънко златно кръгче с диамант. Но приятелството изисква повече жертви. Затова каза:
— Страхотен е. Елегантен, класически.
— Да, да — поклати доволно глава Дан и отново загледа пръстена. — Също като нея. Това е Шелби. Добре. — Въздъхна отново и прибра кутийката в джоба си. — Добре тогава. Тя иска да се запознае с теб.
