— О, не съм съгласен — в гласа му се прокрадна мека нотка, като на мъркащ котарак, сит и самодоволен. — Ще промениш решението си. Нямаш избор, скъпа. Ще се погрижа за това.
— Вън!
Кайла никога не бе чувала майка си да крещи с такъв тънък, пронизващ и уплашен глас. Това я накара да се разхлипа отново. Маман веднага застана пред нея, закри я с тялото си и каза вече по-спокойно.
— Напуснете, милорд. Ще направя всичко необходимо, за да защитя детето си от хора като вас.
— По-добре се погрижете да не стане като вас, мадам. Но това е невъзможно за съжаление. Тя ще бъде това, което вие сте сега, друг път за нея няма.
— Грешите. — Майка й ожесточено я грабна и силно я притисна, като почти я задуши. — Един ден моята дъщеря ще получи, каквото й се полага по право.
— Без съмнение, мадам. — Той сякаш се забавляваше. — Но вие трябва да свикнете с мисълта за това още отсега.
— Махайте се, казах ви! Напуснете дома ми!
— Домът е ваш, докато сте в състояние да плащате сметките. Без моите пари едва ли ще е за дълго. Не ще позволя да ме напуснете, преди аз да пожелая да се освободя от вас. Няма да стане. — Смехът му бе неприятен. — Ще дойда отново утре, бъдете сигурна. И ние тримата ще прекараме чудесно, нали?
Кайла зарови лице във врата на майка си и изпита безкрайно облекчение, когато го чу да си тръгва и външната врата хлопна след него. Сега тя ще й обърне внимание.
— Не харесвам този мъж, маман.
— Нито пък аз, скъпа моя. — Гласът на майка й потреперваше, както се случваше понякога, когато Кайла я изненадваше в градината и я откриваше с мокра кърпичка в ръка и зачервени очи. Но тонът и моментално стана по-весел. — Ела сега, малката ми, ще те сложа да спиш и ще ти разкажа приказка за една страна, където слънцето винаги грее, има много цветя и дървета, каквито не си виждала никога, и огромни сиви животни, по-големи от каляските, с дълги хоботи, които влачат дълги трупи с тях… — Думите й потънаха в слабо ридание и тя силно притисна Кайла, която се раздвижи — тревожна и уплашена.
— Ние сме добре, нали, мамо?
— О, милото ми момиченце… Моля се да бъде така. Ще го направя. Ще му пиша веднага, и може би той ще изпрати някого да ни отведе оттук… О, Господи! Нямам друг избор. Няма какво друго да направя. Но рискът тук е по-голям. Да. Ще го направя заради теб. Още утре бих напуснала тази страна, ако можех.
Кайла тревожно се взря в лицето на майка си, все още несигурна и изплашена.
— Маман? Ще напуснем ли Англия?
— Надявам се, сладката ми. — Тя замълча и гласът й прозвуча отчаяно и безнадеждно, когато тихо добави: — Едуард, Едуард, защо ни остави да преживеем това…
— Кой е Едуард, маман? Той лош ли е?
Маман я погледна стреснато, после я прегърна отново, ухаеща на гардении.
— Един ден ще ти разкажа, съкровище. Забрави тази нощ. Никога не мисли за това. Аз ще се погрижа да си добре. Хайде сега да те сложим в леглото. Ще остана с теб, докато се успокоиш.
Но беше трудно да се успокои, когато бузите на маман блестяха от сълзи, които капеха по халата й. Кайла се надяваше лошият мъж, който накара майка й да плаче, никога да не се върне отново.
ЧАСТ ПЪРВА
1
Лондон, 1816
Над Темза се стелеше гъста мъгла и прихлупваше корабите наоколо. Тя обгръщаше като воал тъмните очертания на сградите, чиито силуети надвисваха като кръвожадни чудовища, оживели от детските й сънища. Мъглата бе влажна и тиха. Заглушаваше звуците от скриптенето на корпусите и плющенето на платната и изолираше шума от пристанището. Кайла Ван Влийт смръщи носле, когато корабът „Русалка“ насочи кърмата си сред лабиринта от кораби и течения по широката криволичеща лента мръсна вода. Лондон вонеше. Наоколо плуваха отломки и зловонни отпадъци се блъскаха в корпусите на корабите и по- малките плавателни съдове. В по-разредените слоеве на мъглата тя можеше да зърне весело оцветени баржи1, целите в масивни позлатени орнаменти, символизиращи богатство и власт, които плаваха редом с олющени търговски барки2. Стотици малки лодки се стрелкаха наоколо като мушици, които кръжат и кацат по водата.
Под високите широки арки на Лондон Бридж, който се извисяваше от бряг до бряг, преминаваше лъкатушна колона от френски, холандски, испански и безброй още кораби от различни националности. Кайла се взираше в тази впечатляваща армада през мъглата, гъсто наситена с миниатюрни сажди. Комините бълваха гъст черен дим, който се сливаше с мъглата. Очите лютяха, а ноздрите се пълнеха със сива пепел и зловонен прах. Никой не й бе казвал колко мръсен е Лондон. Но тя бе свикнала с пазарите в Пуна в Индия, където мърлявите тълпи и оживените сергии бяха шумни и задръстени с боклуци. Защо очакваше Лондон да бъде различен? И той все пак беше различен. Още преди да стигне до брега, тя усещаше оживление във въздуха, което я изпълваше с надежда — и страх.
Кайла стоеше облегната на перилата на кораба и ръцете й в ръкавици стискаха гладкото дърво. Как ще реагират те? Как ще я посрещнат? Защо й трябваше да се връща тук? Но тя знаеше отговора и разбираше, че няма друг избор. Това решение би взела дори и ако папа Пиърс не бе повикал танте3 Селест да дойде в Индия и да я отведе в Лондон.
Внезапен полъх на вятъра подхвана русите коси на Кайла, заедно със сините панделки на шапката й, и ги прехвърли през лицето й. Те погъделичкаха бузите й, пламнали от студения вятър, свистящ по палубата. Мистър Ранд, първият помощник на капитана, през цялото пътуване беше изключително внимателен с нея и сега крадешком я погледна, докато продължаваше да се занимава с работата си. Тя се престори, че не забелязва. С вниманието си той я развличаше по време на дългото еднообразно пътуване — но само толкова. От нейна страна, това не беше повече от един невинен флирт, но танте Селест се възмути и каза, че е жестоко от нейна страна.
— Знаеш, че това ще го огорчи, скъпа моя, по-добре не му давай надежди.
— Не съм казала нищо, което да го накара да ме възприема като повече от пътник.
— Очите ти, скъпа. Те са необикновени — с такива дълги мигли, като криле на птица. Да, очите ти говорят сами по себе си. В тях човек може да прочете хиляди неща, например обещания за рая, без дори ти самата да го осъзнаваш. Не зависи от теб. Красотата на майка ти излъчваше послания, но тя не подозираше въздействието си върху околните. Затова не бъди жестока към бедния човек.
Кайла започна да го отбягва, но той продължаваше да я поглежда крадешком от време на време, както и сега, от предната палуба. Тя извръщаше глава всеки път, направи го и сега.
„Русалка“ бавно си проправяше път нагоре по Темза към доковете на Ийст Сайд. Носът на кораба пореше мътната вода, задръстена с какви ли не отпадъци, и сякаш прорязваше и въздуха, пропит с остри лютиви миризми.
— Вече пристигнахме — гласът на Селест дю Боа прозвуча бодро и непринудено, но потрепването му й издаде вътрешното й напрежение. Вълнение? Очакване? Трудно можеше да се каже, защото Селест се гордееше с факта, че запазва самообладание при всяка ситуация. Сега графиня Дьо Боа съсредоточено слагаше скъпите си ръкавици, изработени по поръчка в ателие на лондонската Треднидъл Стрийт, като извивките на всеки пръст прилягаха перфектно на уникалната й ръка. Въпреки разрухата, която донесе френската революция, и много хора намериха смъртта си, тя си оставаше представителка на каймака на френската аристокрация. Елегантната патрицианка Селест бе най-добрата приятелка на Фостин Оберже до момента, когато треската не отне живота й.
Бедната маман. Кайла често мислеше за крехката фигура на майка си, чиято деликатна красота изглеждаше толкова чужда на пека и горещото слънце на Индия. Въпреки че Фостин изглеждаше чуплива като порцелан, златната й коса и алабастрова кожа прикриваха издръжливост и жажда за живот. Как иначе би могла да оцелее след ужаса на френската революция и след предателството на своя аристократичен съпруг? Да благодарим на Бога за Пиърс Ван Влийт. Богатият холандски търговец се бе влюбил във Фостин и искрено се бе привързал към дъщеря й.
