Но сега Кайла бе загубила всичките си близки. Майка й бе мъртва. Единственият баща, когото познаваше, бе принуден да я отпрати от Индия, защото не искаше да я остави там в ръцете на непредвидимата съдба, когато той вече няма да е между живите.

— Да, не мога да ти осигуря всичко, от което имаш нужда, ангел мой — говореше й той с тежкия си акцент — и затова мисля, че е най-добре да напуснеш Индия и да отидеш там, където те очаква по-добър живот. Омъжи се за някого, който те заслужава.

Да се омъжи? Бе я досмешало. Тя бе почти на двадесет и една, според много хора, години, на които едно момиче вече не е в разцвета си. Това не значеше, че не бе ухажвана от английските офицери в Индия. Но нито едно предложение не бе привлякло вниманието й, защото повечето от тях бяха твърде нетърпеливи и прекалено заинтригувани от доходите на инвестициите на папа Пиърс в източноиндийската фирма и неговата процъфтяваща плантация. Но какво би могла да очаква от гладко избръснати лейтенанти, обсебени от собственото си величие. Или от полковниците с прошарени слепоочия, които идваха в дома им, и в погледите им се четеше желание и чувство на обреченост… Не! Кайла предпочиташе да преживее дните си по-скоро като стара мома, отколкото като недоволна съпруга на армейски офицер.

Такова бе решението й. Предпочиташе да прекарва времето си в четене на любимите си книги или да язди неудържимо по прегорелите поля и да усеща в косите си горещия и плътен вятър, от който трудно си поемаше дъх. Нощем обичаше да се измъква незабелязано към дълбоките тъмни води на малкия приток на река Годавари, който криволичеше близо до голямата къща, и да сяда под дърветата. Въпреки протестите на нейната айа, тя се събличаше и плуваше в хладните води. Това бе един от начините й да избяга от света и да се уедини. В тези моменти времето замираше и тя биваше обградена единствено от тъмните води на забравата. Нейната Лета4 — нейно светилище, я спасяваше от скръбта, от която не можеше да избяга.

Но вече бе напуснала Индия, горещото слънце и своята айа, отгледала я от дете. Индия. Индия вече й липсваше с белосаните стени, които изглеждаха почти розови под лъчите на палещото слънце, с буйната зеленина на дърветата, най-вече манго и грейпфрут, с лъскави листа и огромни плодове; изумителните корени на индийската смокиня, които изглеждаха като гигантски зъбци на счупен гребен. Тя бе изоставила всичко това, за да дойде в тази студена страна със сиво море и пусто небе, почти изчезнали от паметта й.

Ръмящият ситен дъжд замъгляваше хоризонта, където море и небе се сливаха неразличимо, и беше много трудно да се каже къде свършва едното и започва другото. Границата между тях подсказваше единствено силуетът на складовете на лондонските докове, чиито неясни очертания изникваха като гъби сред мъглата. Мимолетни цветни петна се стопяваха в сивите торсове на каменни сгради, които изникваха за миг като призраци и се губеха отново в мъглата.

Кайла се загърна по-плътно с палтото си, благодарна за топлината му. Тя едва не го изпрати с багажа, като настояваше, че ще й бъде достатъчно топло. Както винаги, Селест се бе оказала права, познаваше по-добре английския климат. Повече от двадесет години Лондон бе нейният дом.

— Mon Dieu — напористо изрече Селест, когато корабът тромаво започна да завива. — Най-после ще пусне котва. Това старо корито така противно се клатушка. Но край, пристигнахме!

И посочи напред с елегантен жест и с най-очарователната си усмивка, която бе предназначена само за нейната кръщелница — Кайла бе сигурна в това. В края на краищата Селест бе тази, която се чувстваше зле в дългото морско пътешествие, свряна в задушната си кабина, изтерзана от морска болест. Кайла се разхождаше по най-горната палуба и се наслаждаваше на свежия въздух и морския бриз. Дори и сега Селест все още имаше тъмни кръгове под блесналите лешникови очи, спомен от страданията в миговете, когато се кълнеше, че никога повече няма да стъпи на палубата на кораб отново — никога, дори и заради любимата си кръщелница. Никога!

Кайла умело прикри усмивката, предизвикана от драматичен жест, и зададе въпроса, който се въртеше в главата й още от мига, когато научи истината за своето раждане.

— Какво ще си помислят за мен, танте Селест? Тези хора никога не са ме виждали, възможно е дори да не са чували за мен.

— Как би могъл някой да не те хареса, малката ми? Ти си толкова красива. Приличаш на майка си, с лице чисто като на мадона, модерна платинена коса и толкова необикновени очи, като водите на Средиземно море, които непрекъснато преливат от синьо в зелено, и отново в синьо. Не, невъзможно е да не те обикнат.

— Но дали ще ме приемат, как мислиш? Особено тази жена, която се е оженила за баща ми?

Селест смръщи вежди. Тя погледна настрани, през мокрите перила на кораба към сумрачните очертания на складовете и града зад тях. След малко отново се обърна към Кайла и тъжно се усмихна:

— Не, малката ми. Не мисля, че тя ще те посрещне с отворени обятия. Тази херцогиня на Улвъртън никак няма да се зарадва, като научи, че има още една наследница на имуществото, оставено от покойния й съпруг, твоя баща. Опасявам се, че и новият херцог няма да е по-щастлив. Но адвокатите ще се погрижат за подробностите, сигурна съм, и ти скоро трябва да получиш това, което ти се полага от години. — Тонът на Селест стана малко по-рязък и кафявите й очи, обикновено толкова живи и весели, потъмняха и в тях се появи метален блясък. — Това трябваше да получи и бедната ми Фостин, но тези безсърдечни хора, родителите на баща ти, не дадоха съгласието си.

След едно рязко полюшване Кайла сграбчи перилата на кораба и се наведе, за да запази равновесие. Тя се взря над широката неспокойна вода към брега, който сега бе достатъчно близо и сградите ясно можеха да се различат дори и в здрача. Спомените за тези картини, видени през очите на едно малко дете, бяха смътни, неясни и неразгадаеми и представляваха един калейдоскоп от впечатления, които вероятно бяха далеч от истината.

Неспокойна от нахлуването на спомените, които й приличаха по-скоро на лош сън, отколкото реалност, тя обърна гръб на гледката.

— Ако не беше дневникът на маман, никога не бих научила истината. Ти щеше ли да ми кажеш?

След кратко колебание, през което Кайла почувства нежеланието на Селест да отговори, кръстницата й кимна с глава.

— Не, нямаше, малката ми. Това не се отнася за моя живот. Това беше истината за живота на майка ти, и само тя можеше да реши дали трябва да я научиш. Но може би така беше най-добре да я узнаеш. Сякаш самата тя ти я е разказала, нали?

Да, така беше. Малкото ковчеже от тиково дърво, украсено с резба и подплатено с кадифе, бе стояло толкова години до нощното шкафче на майка й. Папа Пиърс й го даде две седмици, преди да напусне Индия. Там, заедно с удостоверението за сключен брак, беше дневникът й. В него бяха описани подробностите за толкова много събития през тези изминали години, пълни с предателства и надежди, мечти и съкрушителни разочарования. За кратко сякаш духът на Фостин отново оживя, скрит в редовете от изсъхнало мастило и спотаен в аромата на парфюма й, с който бяха напоени страниците на дневника й. Разплакана, Кайла се закле, че ще потърси правата си и ще заеме полагащото й се място, отказано на майка й приживе. След всичко случило се това бе нейно право. А най-горещото желание на Фостин бе дъщеря й да бъде призната от човека, който бе истинският й баща.

Кайла беше виждала майка си в компанията на само един мъж освен папа Пиърс. И той бе свързан със спомен за звуци и неясни впечатления, без ясни картини.

Този мъж ли е бил нейният баща? Тя потръпна. Невъзможно. Този мъж не би могъл да бъде неин баща. Не и човек, който си позволяваше да притиска така едно малко момиченце и да го кара да се чувства толкова неловко и противно. Само ако го беше погледнала в лицето — но тогава беше изплашена, смутена от кадифения му глас, този мъркащ звук, който дразнеше слуха. Споменът за него бе изтласкан дълбоко в съзнанието й, в глъбините на почти подсъзнателните й усещания, скрит там с всички останали детски страхове, като този от гръмотевичните бури.

Сега тя се намираше в Лондон, където херцогът на Улвъртън бе срещнал за пръв път Фостин Оберже — красиво младо момиче, търсещо укритие от ужасите на революцията в родната й Франция. Кайла умираше от желание да научи всички подробности за тази връзка още тогава, когато разплакана четеше за последвалото предателство. Херцогът се бе оженил за Фостин, пренебрегвайки несъгласието на родителите си — удостоверението за техния брак се намираше в тиковото ковчеже. То бе оцеляло през всичките тези години като доказателство, което трябва да бъде представено. А сега херцогът бе мъртъв.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×