Кайла пое дълбоко въздух, пълен със солен морски аромат и с тежките миризми на реката. „Аз съм наследница. Отхвърлена наследница, но все пак имам кръвно родство с една от най-старите фамилии в цяла Великобритания. И смятам да получа наследството си от тези, които го отнеха на майка ми.“
— Всъщност — Селест се обърна към нея, когато се бяха настанили удобно в един приятно полюшващ се красив файтон, с целия багаж качен на покрива му — моята Фостин е пазила доказателството за своя брак не само заради случилото се между тях, но и защото е искала един ден ти да получиш всичко, което ти се полага.
Кайла кимна, като триеше стъклото с опакото на ръката си, все още в ръкавица.
— Да, но тя не беше… порочна. Не ме е грижа какво казват хората.
Усети как в очите й напират горещи сълзи и гърлото й се стегна. Погледна Селест и видя, че тя се бори със същите чувства.
— Никак не бе красиво това, което се случи с моята Фостин, малката ми. Но как би могла да оцелее жена, оставена напълно сама, чиято репутация и целият й живот са съсипани не по нейна вина. Тя нямаше избор. Не я обвинявай, защото дълбоко в себе си тя остана милото чисто момиче, каквото винаги е била.
— Знам това — Кайла преглътна, за да преодолее внезапната дрезгавина, появила се в гласа й, от която думите звучаха приглушено и задавено. — Знам, че майка ми не е била такава, каквато са искали да я изкарат някои хора. Папа Пиърс ми каза, че е пристигнала в Индия изтощена като наранена, крехка пеперуда, все още под влияние на бурята, разразила се около нея. Ако не е бил папа Пиърс — тя пое въздух на пресекулки, — ако той не й беше помогнал, тя щеше да умре много по-рано. Никога няма да мога да му се отплатя за всичко, което направи за мама и за мен.
— Пиърс Ван Влийт е почтен човек, малката ми, един от малкото на този свят за съжаление. — Гласът на Селест доби металически нотки. — Не позволявай на други да ти казват какви права имаш. Имаш права. Улвъртън може да не са ти ги признали, но в името на всичко свято, ти един ден ще ги получиш. Това е твое рождено право. Толкова хора са загубили своите полагащи им се по наследство права, и то по вина на безотговорни…
Гласът на Селест заглъхна, както, когато заговореше за събитията, сполетели любимата й Франция. Толкова много убити, благородниците почти изцяло унищожени. Дори кралят и кралицата бяха убити по най-унизителен начин, Фостин бе говорила само веднъж за тези времена, и то по време на треска. Тя бърбореше несвързано и задъхано, изпълнена с ужас, който се предаде и на Кайла. После нейната дойка дойде и я отведе. Как ли са се чувствали бедните хора, както и самата Фостин, в действителност?
Лицето на Селест изглеждаше бледо на мъждивата светлина, идваща от прозорчето. Тънки бръчици се очертаваха в ъгълчетата на лешниковите й очи, а в лъскавата й коса сребрееха бели снопчета, които почти не личаха в стилната й прическа под елегантната шапка. Следи от преживените страдания все още личаха по лицето й, и то в моменти като този, когато светлината директно осветяваше прекрасното й лице. Тогава се виждаха отпечатъците от едно минало, твърде ужасно, за да се опише с думи.
Графиня Дю Боа едва бе избегнала тежката съдба, сполетяла граф Дю Боа на гилотината. Той я остави сама, млада вдовица, която трябваше да избяга в Англия, както много други френски аристократи, за да спаси живота си. Срещата на красивата Селест с един благородник я спаси от бедност и тя стана негова съпруга. Възрастният барон бе добър човек и тя му остана предана докрай, както Фостин бе посветила живота си на Пиърс.
— Прости ми, танте. Не исках да те връщам към миналото и горчивите спомени.
Селест се наведе напред и с обич сложи ръка на коляното на Кайла.
— Спомените са винаги в съзнанието ми. Никога няма да бъдат изличени. Държа ги на разстояние, доколкото мога, но те са като глутница изгладнели вълци. Аз съм благодарна на Бога за здравето си, за моя дял от наследството, който не е голям, но е достатъчен, въпреки че децата на Реджиналд получиха именията. Те са добри деца и бяха твърде любезни с мен. — Тя въздъхна. — Само ако Фостин…
— Не съжалявай за маман. Тя бе щастлива през последните години от живота си. — Кайла се облегна назад върху меките възглавнички. Огромните колела громоляха по неравния път и от време на време двете трябваше да се вкопчват във висящите от тавана кожени дръжки, монтирани точно за тази цел. Тя надникна навън през прозорчето на файтона, който се клатушкаше по калдъръмената улица.
Лондон излъчваше сила въпреки мръсотията и небето, обсипано със сажди и дим. Независимо от несигурността, която криеше бъдещето, тя установи, че изпитва още по-голямо нетърпение. Каквото и да се случи, ще се справи.
2
Кайла се взираше съсредоточено в елегантната жена, седнала пред камината. Оранжево-жълтите пламъци се отразяваха в лъснатите месингови дръжки на машите и тежкия сребърен сервиз на масата. Бродирани кърпи от белгийска коприна се къдреха на масата и стояха бухнали като пяна на коленете на знатната вдовица. Внушителната гранд-дама изучаваше арогантно Кайла иззад позлатения ръб на малка елегантна чашка за чай с изящно нарисувани розови рози. Забележително спокойна, тя деликатно отпиваше и само лекото потрепване на ръката издаваше чувствата й.
— И какво точно очаквате от нас, мис Ван Влийт?
Въпросът прозвуча студено и отблъскващо, сякаш Кайла беше там, за да й върнат сервиза за чай, а не полагащото й се признание. Това отприщи гнева, който Кайла с мъка сдържаше, и гласът й прозвуча рязко:
— Нищо, което не ми се полага, ваша светлост.
Херцогинята видимо се стегна, но бронята й не се пропука. Нито трепване на мигли, нито блясък в очите й или помръдване на устни не подсказа какви са чувствата й.
— Това означава, че сме на едно мнение. И аз мисля, че не ви се полага нищо.
Кайла изумено я погледна:
— Нищо? Вие се заблуждавате, ако смятате, че няма да се боря за правата си. Нямам какво да губя.
Чашката леко издрънча в тънката като нафора чинийка, когато херцогинята се наведе да я остави на подноса.
— Скъпа мис Ван Влийт, нищо няма да спечелите от това. Какво очаквате да ви кажа? Че вашите претенции имат основание? Няма да го кажа, защото не е вярно. Както са ви информирали адвокатите, майка ви не е била омъжена за покойния ми съпруг. Дори и да е била, това не означава, че вие сте негова дъщеря.
Въпреки че Селест я бе предупредила за характера на вдовицата, Кайла не бе подготвена за яростта, която забушува в нея при вида на тази студена и хладнокръвна жена. Тя направи крачка напред.
— Моите уважения, ваша светлост, но аз притежавам необходимите документи в подкрепа на твърдението ми. Когато родителите на графа са го принудили да се откаже от майка ми, те не са могли да вземат документите за брака им. Майка ми ги е скрила и запазила, и сега са в мен.
Най-сетне в очите на херцогинята проблесна емоция, но гласът й остана студен и овладян.
— Покажете ми ги, и аз ще ви кажа дали са валидни.
— Не съм толкова голяма глупачка, за да дам документите точно на вас. Те са на сигурно място. Всичко, което искам от вашето семейство, е да получа моя дял от наследството, както и признание от семейството, че майка ми действително е имала сключен брак с херцога. Искам да получа каквото ми се полага като законна наследница и името на майка ми да бъде неопетнено.
— Майка ви бе лейди на нощта, мила моя, колкото и да не ви се иска да го чуете. Мислите ли, че някой може да повярва, ако твърдите противното? — Полупритворените очи заблестяха. — Не и след като прекара толкова години в Лондон като жена с леко поведение. И то доста известна при това. Не, едва ли претенциите ви могат дори за момент да привлекат вниманието на който и да е адвокат, какво остава за квалифициран съдия.
— Не смейте да говорите за майка ми по този начин. Тя не беше такава, каквато се опитвате да я изкарате. Тя е наследница на знатна френска фамилия, на аристократичен род — по-знатен от вашия, мадам.
