— Много е лошо, че в американските училища не ви учат да не оставяте никога изреченията недовършени. Като започнеш да казваш нещо, би трябвало да го кажеш докрай, нали? Няма значение, още има време за обяд, ако побързаш. Хайде.
И преди беше отправял към нея тази кратка команда, приемайки за дадено, че тя ще последва водача си. Но този път…
— Не! — каза Сара високо и, както се надяваше, достатъчно рязко и категорично. Той би трябвало да разбере тази едничка дума, ей богу!
— Но не — вече я беше хванал за китката, теглейки я със себе си като че ли без никакво усилие. Усещаше китката си парализирана, а краката й сякаш се движеха по тяхно собствено желание. Сара би могла да заплаче от яд и обида. Защо беше дошъл да я измъчва пак този ужасен демон от сънищата й? Защо тя не се бореше по-решително с неговата арогантност, с наглата му самонадеяност?
— Очевидно си от онези жени, които подсъзнателно желаят някой да решава вместо тях. Сигурен съм, че тази сутрин не си закусила, а нямаш вид на човек, който може да си позволи да пропусне още едно ядене! — Черните му очи обходиха тънкото й тяло с убийствено нетърпение, сякаш тя беше дете, което трябваше да бъде смъмрено.
— Не е… изобщо не е твоя работа дали пропускам ядене или не!
Сара изговаряше думите задъхвайки се. Ако не я влачеше след себе си толкова бързо, с удоволствие би му дала да разбере! Грубиян! Поколеба се за думата, преди да я отхвърли пренебрежително. Копеле!
Той предпочете да не обръща внимание на плахия й опит за протест, като я водеше бързо, предупреждавайки я механично да внимава, докато накрая тя се спъна в някакви кабели и той я изправи със същата нехайна непринуденост, с която би върнал дълъг пас във футбола.
— Стигнахме. — Гласът му звучеше енергично и делово. На вратата пишеше с черни букви: Пол Друри.
Още една среща на маса с Пол и Моник? Не! Изгубила дар слово, Сара клатеше ожесточено глава, опитвайки се с последни усилия да се освободи от хватката му.
Този път се наложи да я прихване през кръста, за да я вкара вътре. Той я гледаше неодобрително.
— Държиш се много странно, Дилайт. Да не си пила? Или е от онези хапчета, които май всички тук вземат?
Дори и да можеше, не би посмяла да отговори на подигравателния му въпрос! След като я пусна, Сара се строполи непохватно върху един стол и му обърна гръб.
— Пол е така добър да ми предоставя офиса си, когато ми е необходимо. За съжаление днес следобед той няма да е тук. Но както наредих, обядът е съвсем готов и съм сигурен, че ще ти се стори малко по-добър от храната в кафенето!
Пред нея се появи чаша с изстудено бяло вино, чиято кристална повърхност беше замъглена от малки капчци. Ръката, която я постави, беше силна и загоряла, с малки черни косъмчета от китката до лакътя. Той носеше странен пръстен-печат от злато, с инкрустирани диаманти.
Отдръпвайки поглед, Сара с мъка си пое дълбоко въздух.
— Нямаше да се задъхваш, синьорина Дилайт, ако си осигуряваше достатъчно чист въздух и подходящи упражнения… и по-малко безсънни нощи. — Плътният му глас беше равен, но думите му бяха достатъчни да накарат Сара да вирне брадичка и срещне открито насмешливия му поглед.
— О? С какво право ми даваш съвети? И ме влачиш тук, без да ми предоставиш право на избор…
— Когато се разделихме снощи, ти беше съвсем наясно, че днес ще дойда за теб — нали? Стига, Дилайт, да не прекаляваме с нашия малък любовен танц. И двамата направихме първата крачка и сега е твой ред да излезеш малко напред, хм?
Той постави дългите си пръсти на тила й, плъзгайки ги в къдриците й, за да й попречи да извърне глава от намръщеното му лице.
Очите на Сара се разшириха, когато усети горящия му поглед — два черни въглена като в съня й миналата нощ. Никога, никога нямаше да разбере какво я задържаше там безмълвна и неподвижна. Тялото й беше обхванато от същата упоителна слабост, която беше усетила при събуждането си тази сутрин. Защо не можеше да свали очи от това лице с груби, почти арабски черти. В него имаше нещо сурово и безмилостно, което я караше да тръпне, безпомощна и очарована. Би ли могъл да бъде жесток? Защо я преследваше със спокойната, смъртоносна ловкост на леопард, излязъл на лов? Какво искаше от нея?
По гърба на Сара пробяга тръпка на неподправен ужас и тя заклати глава, а пръстите му леко се стегнаха — достатъчно, за да й причинят болка, когато отново опита да помръдне главата си.
— Дилайт… — Тя видя как погледът му се спря на устните й и потрепера, когато гласът му стана леко дрезгав. — Кръстили са те на устата ти, която обещава точно това. Защо си губим времето с тези игрички?
Той се наведе и устните му докоснаха нейните с измамно спокойствие, докато през цялото време тя усещаше как тялото му вибрира от възпирания напън на страстта.
Тя така се уплаши, че го отблъсна със сила, породена от отчаянието.
— Спри! Престани веднага! Не играя никакви игри! Аз… аз предпочитам първо да ме помолиш, ако обичаш! — Спомняйки си със закъснение, че се представя за Дилайт и че при такива обстоятелства сестра й непременно щеше да започне да ругае, Сара добави решително: — И ще съм ти благодарна, ако завинаги ми се разкараш от очите, по дяволите!
Той я беше пуснал, но малодушната, трепереща страна на Сара забеляза, че просто е отстъпил назад и се е опрял с гръб на вратата. Странно, но като се изключи заплашителната му поза, той не изглеждаше обезпокоен от грубия й отказ, а просто скептично настроен.
— Защо говориш неща, които не мислиш?
Тя се сви, сякаш очакваше да я докосне пак, но той само скръсти ръце пред гърдите си, като продължаваше да я гледа някак отчуждено.
— И защо се страхуваш да ми отговориш? — Ноздрите му се разшириха някак заплашително, след което той добави с по-мек тон: — Мисля, че изпитваш същото, което изпитвам и аз, но понеже си освободена американка, се бориш с първичните си инстинкти. Очаквах една по-открита, по-смела млада жена, синьорина Дилайт. По-близка до майка ти, която с всичките си недостатъци поне е истинска жена!
Ако думите му имаха за цел да я уязвят, то целта беше постигната и Сара, която обикновено трудно можеше да бъде изкарана от кожата си, се вбеси.
Тя се изстреля от стола и застана точно пред него с ръце на хълбоците. Сара мярна отражението си на огледалната стена в офиса на Пол Друри — елегантна, почти кльощава фигура, но идеална за джинси. Нейните бяха прилепнали и избелели, с втъкната в тях червена копринена блуза с къс ръкав (само три копчета до онова, неразкочаното!). Бледо лице, като се изключи ружът, който подчертаваше скулите й. Очи, уголемени от поставения грим. С прибраната си отзад коса приличаше повече на юноша отколкото на… не беше ли казал той „истинска жена“?
8
По-късно Сара се чудеше какво би станало, ако той не беше прекъснал яростната й тирада, излята с думи, от които тя се срамуваше, но Дилайт би приветствала. „Сега за разнообразие ме чуй ти, ти надут, нахален, жалък…“ В началото той я слушаше с все още скръстени ръце и безкрайно отегчено и търпеливо изражение. Но след като Сара му каза някои Горчиви Истини (о, бавачката Стагс би се гордяла с нея!) лицето му заприлича на буреносен облак. Заприлича й невероятно на диво животно, готово да скочи и разкъса плячката си. Но Сара вече беше отишла твърде далеч, за а се притеснява. Тя чу почти пронизителния си глас и видя как очите му се стесняват като две цепки, докато й хвърляше заплашителен поглед. Тънки бели линии се очертаха от двете страни на тази негова сурова и жестока уста и даже ноздрите му сякаш се разшириха от ярост.
Когато Сара спря да си поеме дъх, той каза с хладна любезност:
— Това ли е всичко, което имаш против мен засега? — и предизвика разярения й отговор.
— Не, всъщност не! — Тя пресуши чаша вино, за да накваси гърлото си. — Всъщност…
Този път той я прекъсна, впивайки болезнено пръсти в меката й кожа през тънката коприна на блузата й.
