— Всъщност ти си пияна и не си в състояние да разбереш! Не видя ли, че по време на тирадата ти отворих втора бутилка? А може и да не си искала — изглежда много си падаш по виното, а не можеш да се справиш с количествата, които поглъщаш! Престани веднага! — Той я разтърси грубо, толкова силно, че я изплаши. — Спри да се държиш като евтина, нахална кучка, каквато мога да си хвана по лъскавите улици на Холивуд!
Сара беше ужасена — от себе си (наистина ли беше изпила всичкото това вино?) и от изблика на ярост, който беше предизвикала у него. Въпреки всичко сякаш не можеше да заповяда на езика си да спре.
— Би трябвало да повикам охраната да те изхвърли от снимачната площадка за… задето ме преследваш! Влачиш ме тук насила, обиждаш ме през цялото време, а после… ох!
Той я разтърси отново, докато тя помисли, че вратът й ще се счупи.
— Ще млъкнеш ли? Да те преследвам, как не — ако мисля да те изнасиля, няма да си правя целия този труд. Ако исках това, щях да те имам на пода на онова студено малко фоайе в мига, в който те видях за първи път! Разбираш ли това? Разбираш ли от прелъстяване или предпочиташ… по-директен подход?
— Спри… — гласът й прозвуча почти като шепот, грубо прекъснат от него.
— Спри… — повтори той подигравателно, докато устните му хищнически кръжаха над нейните. — Има само един начин да ти затворя устата, нали? И двамата го знаем…
Към познатата жестокост на яростните му целувки се прибави унижението от насилственото, болезнено притискане на тялото й към неговото, което я караше да чувства… да усеща всичко, което той искаше, без съмнение! Първичният ужас, чудото и заплахата на нарастващата му възбуда и усилващия се натиск върху вътрешната страна на бедрото й, докато тя стоеше притисната към него, а ръцете му обвиваха кръста и раменете й като железни обръчи.
Имаше моменти на чист, неподправен ужас, когато Сара се чувстваше погълната, унищожена от пламъка на неговата страст и ярост. Тя безуспешно го удряше по гърдите и раменете, опитвайки се да достигне до кожата му през спортното яке с безупречна кройка. И изведнъж след ужаса дойде някакво странно спокойствие — нещо като примирение и отстъпление.
Отстъпи! Дилайт би го направила! Лукав, циничен шепот, идващ от тъмните ъгълчета на съзнанието й. Какво ли би било усещането да притисне мъж до себе си, да притегли главата му към своята, да почувства косата му под пръстите си?
Сара въздъхна и остави ръцете си, някак странно слаби като останалата част от нея — воля и всичко друго — да се плъзнат нагоре и се сключат около врата му. В крайна сметка начинът, по който я целуваше, я лишаваше от всякакъв разум… тя не искаше да мисли, само да усеща това, което усещаше сега. Жега и студ — огън и лед, и пак огън, докато неопитното й тяло се притискаше към неговото по своя собствена воля.
О… Сара! Сигурно това е то! Дори познатият глас в ума й звучеше екзалтирано и в никакъв случай разумно.
Какво ли би могло да се случи, ако вратата не се беше отворила? До една от стените на големия, удобен офис, който можеше да служи за дневна, имаше удобен диван. Никакво бюро — Пол Друри не вярваше в тях.
Когато по-късно се опита да анализира какво и как се беше случило, Сара установи, че е изпълнена с тревожно противоречиви чувства.
— Боже мой! О, извинете. Но мислех, че Пол ме очаква, а отвън нямаше никой…
Лицето на червенокосата жена с остри черти, която стоеше там и ги зяпаше през очилата си с позлатени рамки, се стори твърде познато дори на Сара, която рядко гледаше телевизия. Бренда Роуън — телевизионният вариант на Луела Парсънс и Хеда Хопър във върха на славата им. Тя имаше собствено телевизионно шоу и вестникарска рубрика и ето я там, от плът и кръв, без намерение да си ходи, а кръглите й очи с цвят на коняк стрелкаха ту единия, ту другия.
Дукът се владееше повече, отколкото Сара изобщо можеше да си представи. Държеше я здраво за ръката и сякаш единствено това й помагаше да се държи пред пронизващо любопитните очи на Бренда Роуън. Отчаяна до прималяване, Сара гледаше как тези очи се местят от нея към кушетката и чак до масата с елегантно подредения, недокоснат обяд, до отворената втора бутилка вино и празните чаши. О, Боже, а сега какво?
— Вие приятел на Пол ли сте? А това е Дилайт Адамс, разбира се… — Очите на Бренда се плъзнаха любопитно по Сара и се спряха върху навъсеното лице на Рикардо. — Не ви ли познавам от някъде?
— Може би! — Той беше самата вежливост, докато водеше Сара към вратата, от която преди малко я пазеше. — Но със сигурност не съм моят приятел Пол Друри. Ще го почакате ли? Тъкмо се канех да отведа госпожица Адамс обратно на снимачната площадка.
Бренда Роуън внезапно се усмихна и устата й се оказа изненадващо широка за изпитото й лице.
— О… разбира се! Сега вече ви познах. Това нов роман ли е? Тайна ли е?
— Това… — започна Сара, но той я прекъсна незабелязано, усмихвайки се очарователно на Бренда.
— Тайна е, разбира се. Двамата с Дилайт имаме нужда от време… за да се оправим с чувствата си.
Това ги отърва от добрата стара Бренда и Сара си наложи да мълчи, докато вече не можеха да ги чуят.
— Какво искаше да кажеш с това… това…
Той отново стана хладно саркастичен.
— Нали няма да наречеш това, което казах на онази противна женичка, лъжа? Разбира се, че подреждаме… чувствата си. А точно ти, скъпа, не трябва да се оставяш да те хващат често в лъжа, защото ще престана да вярвам на това, което ми казваш!
— Не ме е грижа дали ми вярваш! А сега ще ме пуснеш ли? — Гласът на Сара затрепери, но й беше все едно дали той е забелязал.
— Преди няколко минути ти се притискаше към мен! Защо се бориш със себе си?
Вбесена до крайност, Сара потърси думи, които да го спрат… да го държат далеч от нея. Дилайт. Смятаха я за Дилайт, не трябваше да забравя това.
Думите излизаха на пресекулки, докато тя се опитваше да се изтръгне от хватката му, гледайки го право в очите.
— Аз… аз съм влюбена в един човек, макар че ти май не си в състояние да разбереш какво означава това. Сгодена съм за мъжа, когото обичам и нямам нужда от друг любовник!
— Сигурна ли си? Ти пропусна обяда си, така че защо да не поговорим за това на вечеря? Ти изглежда си една много объркана млада жена!
— Няма да вечерям с теб — сигурно си полудял! Ще вечерям с друг.
— О? С кого?
Той беше непоносим!
— Не е твоя… — започна Сара, но видя Гарън Хънт да се сбогува с жена си. Сара го гледаше очарована. Приятели ли бяха или любовници? Или и двете, както се говореше. Той се наведе да целуне леко Сали по върха на носа и я потупа по задника, докато тя излизаше през вратата, подхвърляйки нещо шеговито през рамо.
— С него? — В тона на Рикардо имаше недоумение.
Сара се изчерви без да иска, надявайки се той да не е забелязал, и отвърна резервирано:
— Наистина не виждам каква връзка имаш ти с това. А сега, ако нямаш нищо против…
Когато той безмълвно отстъпи, за да й направи път, Сара не посмя да погледне назад, изпитвайки твърде голямо облекчение от внезапното си освобождаване, за да се чуди на внезапното му примирение. Не я беше грижа какво мисли! И в крайна сметка Гарън просто я беше поканил на вечеря — вероятно само от благодарност, че Мона беше помогнала за големия му пробив, вземайки го за другата главна роля в „Бланка“.
Този път Сара беше доволна, че другите две обитателки на „нейната“ гримьорна, бяха там, когато се върна. Пренебрегвайки любопитните им, доста намусени погледи, тя се сви на единствения свободен стол и затвори очи, заповядвайки си да не мисли. Поне докато стане пет часа и трябва да вземе решение.
Сара плуваше в мъглявината на границата между съня и реалността, когато й съобщиха, че за днес всички са свободни.
