Но когато започна първият гейм, Сара забрави всичко освен концентрацията, отпъждайки спомените.
— Би могла да станеш професионалист! Всъщност ще си прахосаш таланта, ако не опиташ поне при аматьорите!
Спомени за Пат, която я научи да играе тенис. По онова време Сара ходеше на две опашки. Тя отново усети тежестта на всяка плитка върху раменете си, докато клатеше енергично глава.
— Знаеш, че татко не иска да чуе за това! Ако мислеше, че бих могла да се захвана сериозно, щеше да ми спре уроците. А на мен толкова ми харесва, Пат!
— Ти сервираш, скъпа!
От първия гейм си спомняше най-ясно изненаданата физиономия на Гарън, когато тя заби топката точно в ъгъла на корта. Видя как възбудата се появи в светлосините му очи и се предаде и на нея.
— Значи си добра! Имах такива подозрения от самото начало…
Той й се усмихна, оставяйки двусмислицата да стигне до съзнанието й. Сервисът му съвсем не беше снизходителен и я накара да потича за топката. Сара усети надигащата се в нея възбуда. Той беше добър! Само да не забрави, че трябва да загуби това състезание.
10
— Фантастична игра!
— Господи, момичето наистина знае да играе тенис!
По-добре да си спомня за похвалите след завършилата почти наравно игра, отколкото за жаждата си. След още няколко „Харви Уолбънгър“ никога вече не искаше да чуе за портокалов сок!
Обръщайки глава на възглавницата, Сара потисна един стон на истинско страдание. Усещаше вътрешностите си натъртени, гърлото я болеше. В съзнанието й изплува смътен спомен за доста безуспешните й опити да се пребори с чувството за гадене. И още по-смътната картина на надвесеното над нея лице на Гарън, който беше започнал да я разсъблича…
Обляна в студена пот, Сара рязко седна в леглото. Дори очите я боляха, когато ги мърдаше. Но беше намерила това, което търсеше. От другата страна на огромното легло, в което очевидно беше спала, имаше вдлъбнатина на възглавницата, където друга глава беше лежала до нейната.
А тя дори не си спомняше! Лягайки отново, Сара притисна с пръсти слепоочията си, опитвайки се да мисли. Не се чувстваше различна! Не чувстваше нищо! Вероятно беше припаднала и той не беше направил нищо.
Сара внимателно отвори очи отново. Никаква кръв — нищо. В крайна сметка Гарън се оказа джентълмен — не че имаше някакво значение, защото вероятно нямаше да иска да я види повече.
— О, браво! Господин Колер ужасно се разтревожи за вас. Накара ме да остана при вас, след като кавалерът ви си тръгна. — Камериерката говореше от вратата.
На Сара й се искаше да стене на висок глас. Сега трябваше да се изправи пред чичо Тео. И Гарън навярно е отвратен от нея. Тя потръпна при спомена за снощното си прилошаване. Никога вече „Харви Уолбънгър“!
Умели пръсти докоснаха челото й, премериха пулса й.
— Ще се оправите. Вероятно е само лек махмурлук и аз ей сега ще ви донеса нещо, което веднага ще ви помогне!
— Е добре…! Имам чувството, че трябва да те отвлека, за да прекараш известно време с мен! Изненадан съм, че майка ти не те е накарала да ми се обадиш!
Гласът на чичо Тео беше дрезгав и разтревожен, но после се разведри.
— Поне играеш тенис дяволски добре… Сара беше, нали? И не си мисли, че не забелязах как остави Гарън да спечели последния гейм!
Трябваше да се постарае гласът й да не трепери.
— Не, чичо Тео, не съм Сара. Аз съм Дилайт, спомняш ли си? Черната овца.
Очите му, все така бдителни и проницателни, се плъзнаха по нея, преди да свие рамене нетърпеливо.
— Е — Дилайт или Сара — всъщност няма значение. И двете сте дъщери на Мона, нали? Смятам, че и двете приличате на майка си.
— Кога си тръгна Гарън? — Смяната на темата беше преднамерена, но сега Сара не можеше да се притеснява за това.
Чичо Тео само се намръщи.
— Мисля, че веднага, след като ти заспа. Сали му се обади — нещо във връзка с едно от децата. Но ме помоли да ти кажа, че би искал да те види отново.
— О… — каза Сара тъжно. На каква глупачка се беше направила! Горкият Гарън, проявил е любезност.
— Мисля… — Сара внимателно масажираше слепоочията си — мисля, че днес трябваше да се явя на снимачната площадка. О, Боже. Лу ще бъде бесен!
— За какво мислиш, че служат всичките ми пари, по дяволите? Никой няма да те търси. Имаш една седмица отпуск, докато снимат сцените с преследването.
Сара си припомни със закъснение, че чичо Тео „се занимаваше“ почти с всичко. Също като баща й (тя примигна при тази мисъл).
— Страхотно! Мисля да заспя зимен сън.
— Е, ако наистина се чувстваш така, можеш да останеш тук! Понякога съм самотен.
— Изобщо не ти вярвам! — подразни го тя мило, знаейки как стоят нещата. Чичо Тео винаги се обграждаше с хора. — Освен това имаш гост.
— Харесвам Рикардо… но той не стои много тук.
— Нямаше да ти хареса, ако стоеше, нали?
Той се изкиска.
— По дяволите, звучиш повече като Сара! Тя винаги се заяждаше с мен — противоречеше ми. Е, и на теб ще ти разреша! Сега ела — направил съм ти един от моите специални омлети!
Впоследствие Сара се чудеше защо не остана да се наслади на уютната фамилиарност, на сигурността, която й предлагаше чичо Тео. Би могла да си почине, да бъде самата себе си, да се съвземе… Тази мисъл би могла да бъде твърде изкусителна, ако чичо Тео нямаше гост. Да остане под един покрив с непоносимия Рикардо, дук Ди Кавалиери, беше повече, отколкото би могла да понесе на този етап от живота си — особено след като трябваше да помисли много сериозно как да се оправи с Гарън.
Сара прекара остатъка от следобеда, правейки слънчеви бани, благодарение на щедрото, гостоприемство на чичо Тео. Ако някой я наблюдаваше, щеше да помисли, че спи под златните лъчи на лятното слънце, докато всъщност умът й беше прекалено зает с въпроси и фантазии, които преднамерено се въртяха около Гарън… Искаше ли да има истинска неангажираща връзка с него? Под издайническите лъчи на жаркото слънце в главата на Сара се въртяха двойствени картини и тя беше ту самата себе си, ту Дилайт, като си напомняше строго, че що се отнася до Гарън, тя е откритата Дилайт, а не затворената в себе си Сара. И дали този факт позволи на неумеещата да показва чувствата си Сара да свали всички бариери, докато се преструваше на Дилайт, която отговаряше на името си във всяко отношение?
О, да, би могла да остане тук завинаги, забравяйки за решенията, отговорите, ограниченията, без да й се налага да прави нещо по-сериозно от това да се обърне по гръб или по корем. Би могла и вероятно би го направила, ако върху отпуснатото й тяло не беше паднала сянка и един дрезгав, стържещ по нервите й глас не се беше обадил:
— Изглеждаш сякаш се принасяш в жертва на слънцето! Но за съжаление аз не съм Аполон — чувствам се по-удобно като жител на ада, не на рая! Будна ли си?
— Вече да. И ти си Плутон, а не Аполон. Какво искаш?
— Явно не са те научили да се държиш както трябва!
— Точно така! Никога не съм била достатъчно дълго на едно място, за да могат да ме научат на нещо. Така че просто еволюирах. По мой си начин.
