— Ей, благодаря за снимките. Аз съм Гордо Рап. А ти наистина си умно момиче. Известността няма да ти навреди, нали?
Само папараци й липсваха (както и на Дилайт)! Как, за бога, се беше оказал тук и какво искаше да каже…
Точно зад нея изскърцаха спирачки и се блъсна врата на кола и Сара подскочи, а протестите заседнаха на гърлото й. Подскочи и Гордо Рап, който бързо отстъпи няколко крачки назад.
— Притеснявате дамата ли?
О, не! Не и Рикардо, не сега!
Сара каза студено, както се надяваше с величествено неодобрение:
— Търсех си ключовете…
Почти веднага усети топлината на пръстите му, контрастираща на студенината на ключовете, които той притисна в ръката й, хващайки я по-здраво, когато тя се опита да я издърпа.
— Донесох ти резервните ключове. Беше тръгнала да ме търсиш или се досети, че ще дойда за теб? — Черните му загадъчни очи се преместиха от ядосаното й лице на някаква точка зад нея, докато той добави с измамно нежен глас: — А колкото до теб, на твое място бих си тръгнал.
— Разбира се, както кажете, дук! Но нека първо направя още една снимка, а? Непременно ще ви ги изпратя за одобрение — добре, добре!
Докато мъжът завиваше зад ъгъла, стискайки здраво фотоапарата си, Сара се обърна ядосано към своя мъчител.
— Осъзнаваш ли, че онзи мъж… че нашата снимка вероятно ще се появи във всички противни книжарски издания по света? А ти го остави да си мисли, че ти… че аз…
Как смееше още да държи ръката й? Макар че, ако не я държеше, тя сигурно щеше да хвърли ключовете в мургавото му лице с изражение на дявол!
— А! Мислиш, че трябваше да тръгна след него? Може би да му счупя фотоапарата? Но тогава — помисли си за рекламата, която би изпуснала. — В провлачения му говор се покрадваше сарказъм, който накара Сара да затаи дъх в пристъп на неподправен гняв. — Всъщност не мисля, че би искала да направя нещо на твоя… приятел. В крайна сметка докато се приближавах, забелязах, че ти е приятно да му позираш!
Почти онемяла от гняв, Сара се опита да се измъкне от хватката му, а другата й ръка се сви в юмрук, горейки от желание да го удари. Само дълго тренираната дисциплина и самоконтрол й помогнаха да се удържи.
— Ти си… как смееш да ме преследваш тук? Как смееш да намекваш, че аз… за бога, последното, от което се нуждая, е да тръгнат слухове, че ти… че ти и аз — пусни ме!
Той се държеше сякаш те двамата бяха сами на света, пренебрегвайки любопитните погледи на някои от съседите на Дилайт, които влизаха и излизаха от сградата.
С преувеличено търпение, сякаш говореше на дете, той каза:
— Ако се откажеш да правиш сцени на публично място, което би могло да накара приятеля ти, фотографа, да се върне за още снимки, ще те пусна, обещавам. И не се прави на истерична, моля те! В крайна сметка, малка досаднице, не беше ли тръгнала да ме търсиш?
Тя трябваше да се овладее — трябваше! Този мъж очевидно беше чудовищен маниак на тема его.
— Смятах да ти върна колата — каза Сара внимателно, процеждайки през зъби всяка дума. — И наистина възнамерявах да прекарам известно време на гости на чичо Тео — насаме! — добави тя остро, изпитвайки удоволствие от присвиването на очите му при нейното заяждане. — А сега… — Тя сведе поглед към ръката си, все още заложница на неговата, надявайки се, че той не може да усети невероятното напрежение, което изпитваше.
— А сега, ако те пусна, в коя посока ще избягаш? Сигурна ли си, че искаш да избягаш? — В гласа му се долавяше презрителна насмешка. Подобно на близък приятел или любовник, той изведнъж хвана и другата й ръка, залюля двете и изведнъж я придърпа към себе си.
— Престани!
— От какво се страхуваш? Или се опитваш да ме заинтригуваш?
— Опитах се да ти кажа и преди — аз… аз съм сгодена! И го обичам — много. А колкото до теб, синьор, не бягам от теб, просто се опитвам да те избягвам, това е всичко! — Тя си наложи да отметне глава и да срещне очите му като две късчета черен лед, стремейки се гласът й да звучи безгрижно. — Не го вземай много навътре, все пак — ако не бях срещнала Карло и не се бях влюбила в него, бих могла да си падна по теб!
Сега гласът му беше леден като погледа му, когато я пусна така внезапно, че тя едва не падна.
— Карло, а? Италианско име — и те предупреждавам, сладка Дилайт, че ако той е от старата родина, ще е ревнив — и несъмнено ще очаква годеницата му да бъде непорочна… нали каза, че смятате да се жените?
— Разбира се, че ще се оженим. Всъщност много скоро. Веднага щом… приключа с филма ще отида при него.
Ключовете за мерцедеса сякаш горяха дланта й под натиска на пръстите му. Сара несръчно се опита да му ги подаде.
— Моля! — Какъв непредсказуем мъж! В този момент едва потисканият гняв, който беше доловила у него само преди миг, сякаш изобщо не беше съществувал. Вместо това той вдигна ръка и сви рамене докато я гледаше с безучастна невъзмутимост.
— След като ще ходиш при „чичо си“, би могла да закараш колата обратно. Не мога да карам две коли едновременно.
Той можеше да се променя бързо като хамелеон! Сара го изгледа подозрително, но докато стоеше колебаейки се на тротоара, той вече беше отворил вратата на ламборгинито и вмъкваше вътре дългите си крака.
— Помниш ли пътя или да карам бавно, за да ме следваш?
Това, което тя наистина копнееше да направи, беше да му хвърли ключовете и да се втурне вътре, като го остави да се чуди какво да прави с мерцедеса. Но Дилайт би ли се отказала от битка? Никога!
— Благодаря ти, ще те следвам, ако може, — подхвърли Сара през рамо с възможно най-лековатия тон на Дилайт. Вътрешно продължаваше да се тресе от най-разнообразни чувства, които все още не искаше да анализира — но поне той не би могъл да знае това. И този път, ей богу, тя не бягаше!
12
На следващия ден вестниците бяха пълни с клюки — дори и „търговските“, както ги наричаха всички. Прислужникът на чичо Тео й ги донесе подредени на спретната купчина върху месингов поднос, а лицето му остана безизразно, дори когато й съобщаваше, че е била спомената отново в сутрешното клюкарско шоу на Бренда Роуън и че е имало обаждане за нея, на което трябва да отговори щом се събуди. Господин Хънт.
Гарън? Сара се изчерви, припомняйки си. О, господи, какво ли си мисли за нея! И сега всички тези глупави истории…
— Е! Трябва ли да те поздравя? — Гласът на Гарън беше сух и не й беше лесно да отгатне какво си мисли. — Обаждам се само, за да ти кажа, че можеш да си вземеш още няколко свободни дни — поне през уикенда. Имаме проблеми с времето при външните снимки.
През остатъка от разговора на Сара не й беше лесно. Не можеше изведнъж да започне да отрича всички слухове след като Гарън не я беше попитал нищо. Не би могла също да му намекне, че би искала да го види отново, защото не беше сигурна дали е така. А как би могъл той да иска да я види отново, след като беше припаднала пред него? Така или иначе, донякъде за нейно съжаление, Гарън се държеше приятелски неангажирано и делово.
— Кажи на нашия приятел Рикардо, че вероятно ще му се обадя по-късно. А ти се забавлявай, хлапе.
Няколко секунди Сара ядосано се взираше в слушалката, след което я остави на вилката и се протегна
