за вестниците, потрепервайки при вида на една снимка, на която тя ровеше за ключовете си и с онези слънчеви очила приличаше на обирач на банки. И още една, по-лоша на която сякаш гледаше с обожание профила на Рикардо, докато той й протягаше ръка…
О — непоносимо! Може би чичо Тео щеше да знае какво трябва да се направи. Вероятно би могла да ги съди — особено онзи мазник Гордо Рап. Едно писание привлече погледа й и тя едва не извика объркано, докато преглеждаше статията:
Бяха ли Пол и Моник Друри в ролята на Купидон, когато запознаха мултимилионера Кавалиери с изгряващия модел и актриса Дилайт Адамс? Трябва да е било любов от пръв поглед, с вечеря в невероятното Кафе Рус и много уединен обед на снимачната площадка — точно в офиса на Пол Друри. И как така една възторжена Дилайт се вози в чисто нов Мерцедес SL 450 — подарък от почитател. Да познаем ли кой?
Телефонът до леглото й звънна и Сара едва ли не с благодарност сграбчи слушалката, само за да направи физиономия и сбръчка нос, разпознавайки провлачения саркастичен глас, който проскърца в ухото й.
— Видя ли вестниците? — И после студено: — Предполагам, че това наричате тук „добра популярност“? Но аз намирам, че това, което си позволява вашата преса, е обидно!
Той разбира се не мислеше… не би могъл да мисли… Сара усети как пламва цялата и не можа да го предотврати, нито пък успя да попречи на гласа си да се извиси.
— Това е изцяло по твоя вина! Ти си този, който настояваше да ме види и ти си този, който… нека ти кажа, че аз определено нямам нужда от такъв вид популярност! — Спирайки да си поеме дъх, Сара си спомни за ролята си, опита се да успокои гласа си и продължи по-спокойно: — Имам много ревнив годеник, който би… би ни убил и двамата, ако сметне, че всички тези противни слухове са истина!
— О, да — този Карло, за който говориш? Аз естествено ще се радвам да „изясня с него фактите“ както казвате тук, ако реши да се обърне към мен. Може би трябва също да го посъветвам, че щом има годеница… привлекателна като теб, не би трябвало да я оставя дълго сама?
Дори когато смекчаваше тона си, в гласа му се прокрадваха остри нотки, които я дразнеха като близване на котка по кожата й, така че тя първо потрепери, а после се наежи инстинктивно.
— Карло не е твоя работа. А ако не ти харесват историите във вестниците, би трябвало да ги отречеш, не мислиш ли? Сигурна съм, че си нещо като международен плейбой, но ми се иска да разбереш, че не се интересувам от твоите игри!
Между тях легна напрегната тишина. Да не беше прекалила? Сара чу как обиците й потропват отчетливо по слушалката. Нямаше ли да каже нещо?
За нейно учудване тя го чу да се смее тихо — дори смехът му звучеше повече като ръмженето на огромна котка, което я накара да подскочи нервно.
— Защо — защото не си определила правилата? Би трябвало да поемаш рискове… Дилайт!
— Аз непрекъснато поемам рискове! — От гняв гласът й стана писклив и едва не пресекна. — Но в този случай наистина не смятам да се замесвам. И не обичам да чета лъжи за себе си.
— Не? — И после рязко, сякаш му беше омръзнало забавлението, което тя очевидно му осигуряваше: — Вече не се радвам на гостоприемството на господин Колер — върнах се в хотела си. Но се обадих, за да предложа да се срещнем отново — този път насаме — и да обсъдим как да сложим край на тези слухове. Би ли позвънила да кажеш кога ще ти бъде удобно?
Защо не му беше отказала? По-късно Сара не можа да реши защо си беше позволила да прояви такава слабост при „молбата“ му, която беше прозвучала повече като заповед. Тя не искаше да го вижда никога повече и да преоткрива в себе си онази плашещо-безпомощна слабост, която загадъчното му, арогантно присъствие изглежда предизвикваше. Дилайт не би се изплашила от него, но Сара — да. Уплашена — но и привлечена, колкото и да й се искаше да го отрече.
Молците биваха привлечени от пламъка на свещта — и неизбежно опърляха крилцата си. И колкото и да се преструваше, че е Дилайт, това приключение всъщност беше на Сара и именно Сара трябваше много да внимава, ако не искаше да се опари!
Шофирането обратно до дома на чичо Тео даде на Сара време да обмисли в какво точно се въвлича, но начинът, по който я приветства охраната, я накара да се почувства добре дошла и сигурна, макар че чичо Тео изглежда беше разбрал напълно погрешно взаимоотношенията й с някогашния си гост — с когото тя трябваше да вечеря днес!
— Можете да се срещнете тук, по-уединено е. И съм сигурен, че вече си наясно какво правиш — прекарала си достатъчно време в този град. Трябваше да ми се обадиш по-рано, да знаеш! — чичо Тео беше сърдит, но й предлагаше помощта си и Сара импулсивно го прегърна.
— Знам, съжалявам — но исках да се справя сама. А и дори не знаех, че още живееш тук.
— Е, вече знаеш! Няма с какво повече да се оправдаваш, че не ми идваш на гости, а?
Чичо Тео беше страхотен, но как би трябвало да опише Рикардо, дук Ди Кавалиери? Докато обмисляше това, Сара се приготвяше, чудейки се защо си прави целия този труд. Малко грим, лек руж. И ярко червило, подчертаващо устните й.
Наистина, Сара, би трябвало да се засрамиш! — скара се тя на отражението си в огледалото, но не особено убедително. Намираща се на границата между двете роли, Сара всъщност се забавляваше от всичко това. Дори той да я мислеше за Дилайт, жената която го интригуваше беше тя, Сара. И вместо да се засрами, тя изпита удоволствие от тази мисъл. Вмъквайки се в елегантна копринена рокля на Мисони, която и прилепваше като втора кожа — невероятно мека, с корсаж, който се кръстосваше отпред доста ниско, така че откриваше вдлъбнатината между гърдите й — Сара се завъртя пред огледалата, които показваха отражението й от всички ъгли. Това бяха нейните дрехи и сега тя се радваше, че се беше впуснала в обиколка из европейските магазини, преди да отлети за Ню Йорк. Нахлузвайки обувки с високи токове, с тънки каишки от мека кожа, кръстосани отпред, и по една верижка от чисто злато около тънките глезени, се обърна отново, а полата й едва покриваше коленете й. Приличаше на майка си, както никога досега. Не приличаше толкова на Дилайт, защото някои от ситните къдрици бяха започнали да се отпускат, и падаха на врата й, по слепоочията й по бузите й. Изобщо не приличаше на Сара, която беше благопристойна и овладяна, истинска двадесет и четири каратова девственица за обяздване!
Бъди внимателна! Докато последното й предупреждение към самата нея отекваше в главата й, Сара излезе от стаята и тръгна бързо надолу по галерията с колони, обкичена с цъфнали лози, зави и мина през малкия вътрешен двор, който водеше в големия, обграждащ басейна. Тук щяха да вечерят заради мекото време и романтичната натура на чичо Тео. Имаше маса, покрита с безупречно бяла ленена покривка, свещи в кристални свещници и кристална ваза, пълна с парфюмирани червени рози. Свещите бяха запалени и до финия порцелан и подхождащите му кристални чаши за вино проблясваха прибори от чисто сребро. Двама келнери в бели сака се навъртаха ненатрапчиво отзад, един китарист крачеше напред-назад.
Сара трябваше да потисне забълбукалия в гърлото й истеричен смях. Какво, за бога, беше замислил чичо Тео? Всичко приличаше на сцена от стар филм с Одри Хепбърн — но беше ли тя в състояние да изиграе главната роля?
Естествено тя нарочно закъсня и Рикардо вече беше там, но не прояви никакъв признак на нетърпение или гняв, докато се надигаше да я посрещне. Повдигнал едната си черна вежда, той вдигна чашата си за поздрав.
— За Дилайт. Изглеждаш очарователно.
— Благодаря. — Тя естествено не трябваше да обръща внимание на начина, по който той нахално я огледа, сякаш я разсъбличаше. Трябваше да си напомни, че се контролира. Беше приела поканата му тази вечер, само за да му покаже, че ни най-малко не я е уплашил.
Един от келнерите й помогна да седне и тя помоли за минерална вода „Перие“ към виното си. Китаристът започна тихо да пее — някаква стара, сантиментална италианска песен. О, не! Чичо Тео определено прекаляваше или пък вече гледаше само стари филми.
Противникът й се беше облегнал назад на стола си с притворени очи.
— Харесва ли ти тази старомодна музика? Спомням си, четох някъде, че любимата ти музика е рок енд
