Той стоеше неподвижен и я гледаше, напомняйки й за приклекнала и готова за скок черна пантера. Лазейки на колене, Сара се отдръпна, колкото позволяваше ширината на леглото. Господи. Щеше ли да я изнасили? Беше ли способен на такъв акт на насилие?
Думите излизаха от устата й, пришпорвани от необходимостта да го отблъсне.
— Разбираш ли? Промених решението си. Не мога… с друг, когато съм толкова влюбена в Карло. Съжалявам — мисля, че наистина проверявах себе си, за да съм сигурна, и вече съм.
Докато още стоеше и я гледаше, той се изсмя грубо, което я накара да се свие въпреки всичките й твърди намерения.
— Проверяваше? Колко американско. Но сигурна ли си, че един италианец би разбрал това? Ще кажеш ли на Карло за този малък инцидент? Да му кажа ли аз?
— Какво имаш предвид — да му кажеш ли… Заплашваш ли ме? Опитваш се да ме изнудваш?
Той каза замислено, сякаш изобщо не я беше чул:
— Ако следвах своите инстинкти и твоите — да, колкото и яростно да ги отричаш! — бих те обладал веднага и нямаше да бъде насила. Мисля, че можеш твърде лесно да бъдеш съблазнена, моя Дилайт и радост на толкова много други мъже преди мен и преди Карло! Но и аз съм преситен като теб и аз обичам предизвикателствата. Затова ти казвам, че никога няма да те обладая насила, защото ако аз или някой друг реши да положи достатъчно усилия, ти с удоволствие ще отдадеш това, което сега си решила да задържиш. Защо? — Той изстреля думата към нея с глас, стържещ като трион. — Не ти ли предложих достатъчно? Трябваше ли да бъде Ролс Корниш вместо Мерцедес? Би ли се зарадвала на кредит при Шарл Гале? Забелязах, че носиш скъпи дрехи и обици на Елза Перети. Да не съм те подценил? Или ти предложих твърде малко?
Думите, му я пронизваха като множество кинжали, всеки от които имаше за цел да прободе и причини болка. Те предизвикаха у нея реакция на чиста самозащита, потискайки онези други, по-загадъчни чувства, които едва не я бяха погълнали.
— Да не съм те подценил? — беше казал той. — Или ти предложих твърде малко?
Сара си пое дълбоко дъх, благодарна на приглушената светлина, която оставяше лицето й в сянка и скриваше изражението й от него.
— И двете — каза тя кратко — но не както ти си мислиш. А сега, ако не възразяваш…
Дълго след като си беше отишъл, затваряйки с овладяно спокойствие вратата зад себе си, Сара установи, че не може да помръдне. Сковаността, която си беше наложила, не я напускаше и тя продължаваше да се взира във вратата, сякаш очакваше той да влезе обратно и да я нападне отново — тялото й, както и прекалено издайническите й чувства. Но той не се върна и в един момент тя си възвърна здравия разум и избухна в плач, което беше твърде необичайно за нея. Просто гняв, каза си Сара. И безсилие, защото той иска Дилайт, а не теб, отговори си мислено тя и това я накара да заплаче още по- силно, мразейки както себе си, така и него.
13
Някои жени могат да плачат, докато заспят и на другата сутрин да се събудят свежи и без поражения. Очевидно тя не беше от тях. След като се нацупи на образа си със зачервени очи в огледалото в банята, Сара мрачно се зае да мие очите си със студена вода. Едно от старите и изпитани спасителни средства на бавачката Стагс — гарантираше премахването на подпухнали клепачи. И като повечето лекове на бавачката, то в крайна сметка свърши работа.
— Има ли някой вкъщи? — попита Сара прислужника, който й донесе късна закуска на уединената тераса, където тя правеше слънчеви бани. Надяваше се, че въпросът й звучи така безобидно, както искаше.
С очи, скрити зад прекалено големите слънчеви очила на Дилайт, Сара лежеше по бикини и намазана с плажно масло на един шезлонг, косата й беше прибрана с жълта лента.
— Само господарят. Другият джентълмен той отиде си снощи още.
Беше си отишъл! И разбира се болката, пронизала тялото й, беше резултат на огромно облекчение. Той естествено няма да иска да я види никога вече и добре, че стана така. Той беше от мъжете, на които никоя жена не би могла, или не би трябвало да има доверие! Мъж, от който трябва да стои надалеч — от тези мъже, които Сара не би срещнала. И беше крайно време да може да си стане пак тя, помисли си Сара едва ли не с отчаяние. Колко време беше обещала на Дилайт? Две седмици — месец?
Не трябва да мислиш за това точно сега, заповяда си Сара, като се обърна по гръб и усети жаркото следобедно слънце по кожата си. По-добре да спре изобщо да мисли и да си лежи на границата между съня и будното състояние.
— Е, е! Спиш ли или не? Да заспиш на слънце може да е опасно, скъпа.
— Чичо Тео!
— Кой друг? Точно сега си единственият ми гост и си помислих, че моментът е подходящ да се опознаем отново — всъщност, ако имаш настроение за това.
Защо сърцето й биеше така дяволски силно? Разбира се, че се радваше, дето именно чичо Тео я хвана да се пече с широко разтворени ръце и крака, сякаш приемаше древногръцкия бог на слънцето. Всеки друг би могъл да…
Сара се сепна, недовършила мисълта си. Беше погълнала прекалено много слънце за един ден — добре, че кожата й лесно хващаше загар и рядко изгаряше, благодарение на някоя далечна прабаба италианка.
Тя седна и каза весело:
— Предложи ми една много студена „Перие“ с лимон и ще те последвам навсякъде! — Точно такова нещо би казала Дилайт. Но защо, докато говореха, чичо Тео все забравяше и я наричаше Сара вместо Дилайт?
Те разговаряха, докато правеха импровизирана обиколка на частната му колекция от картини.
— Не е хубаво да се затваря в хранилище всичката тази красота! Искам да мога да ги гледам, когато пожелая.
Въпреки очебийната си своенравност, Дилайт сигурно харесваше тези неща. Сара не искаше да крие вълнението си, а и не би могла. Усещаше, че чичо Тео е доволен.
— Винаги съм обичал красивите неща — каза й той. Може би точно затова толкова обожаваше Мона. — И после — онзи Гейнсбъро, който баща ти е прибрал — такава загуба е да няма кой да му се възхищава. Не би ли могла да го убедиш да ми го продаде?
— Разбира се, че няма — особено след като го убедих да ми го даде. В момента виси в спалнята ми! — реагира Сара разгорещено и после й се прииска да си беше отхапала езика. Но чичо Тео, да го поживи господ, просто издаде едно многозначително „Ха!“ и не каза нищо повече.
Той я изведе във вътрешния двор край басейна, където на една сенчеста маса като по чудо се появи изстудено вино и кристални чаши.
— Е, пийни малко вино. Ти си добра публика — накара ме да осъзная, че понякога съм самотен! Какво мислиш за това? — И после, без да й даде възможност да каже нещо, той продължи без предисловия: — Като говорим за това, защо не помислиш да прекараш известно време тук? Можеш да имаш свое собствено крило — да идваш и да си отиваш, когато решиш. Не казвай нищо сега, просто помисли по въпроса.
Беше я изненадал и тя се запъна, докато отговаряше:
— Това… това би било чудесно… ти си съкровище, че предлагаш такова нещо… но, знаеш, в понеделник трябва да се връщам на работа… филмът… филмът на Гарън…
Тонът му беше равнодушен.
— О, мислех да ти кажа по-рано. Тази сутрин ми се обади Гарън и те няма да имат повече нужда от теб. — Той вдигна ръка, сякаш за да спре протестите й, макар че точно в този момент Сара не би могла да изрече нито дума. — Разбира се ще ти платят съгласно договора и това няма нищо общо с теб — Гарън ме помоли да ти кажа, че си страхотна малка актриса и би желал да те използва отново в следващия си филм. Но ще се наложи да направят много поправки, защото сцените с преследването са станали по-дълги от очакваното. Така че един от сценаристите предложил да остане само сцената с теб и Гарън, която вече са
