рол — пънк рок?
— Не трябва да вярваш на всичко, което четеш. — Сара весело вдигна чашата си за поздрав и опита виното, което беше много добро — сухо и изстудено точно колкото трябва. Окуражена от мълчанието му, тя продължи: — Мислех, че се срещаме, за да обсъдим как да сложим край на клюките. Може би ти би могъл да ги заплашиш със съд? Сигурна съм, че можеш да си го позволиш повече от мен.
Тя го видя да свива рамене, които се очертаха под прилепналото му ленено сако.
— Това само ще доведе до още клюки и повече шум. — Тонът му беше преднамерено равен, но очите му й се надсмиваха, от което лицето й пламна под грижливо сложения руж.
Като остави внимателно чашата си, Сара каза, контролирайки гласа си:
— А тъй като никой от нас не иска да се вдига още шум… какво предлагаш?
— Наистина ли искаш да знаеш? — Тонът му беше остър като погледа му, който я обходи, попивайки всичко, от нервната червенина до дълбокото деколте. — Тогава ще ти кажа. Защо да обръщаме внимание на клюките? Да отричаш значи да ги караш да вярват. А в крайна сметка ние двамата знаем кое е истина и кое — не… нали? Ако твоят годеник ти вярва, сигурен съм, че няма да има никакви проблеми. Предполагам, че той наистина ти има доверие?
— Разбира се! — потвърди Сара разпалено. — Ние се обичаме…
— А, да. Любов. Вие се обичате — той ти вярва. Но къде е този твой Карло? Защо не е тук с теб, за да те защити от това, което са само клюки?
— Трябваше да замине! По… по работа. Но скоро ще дойде при мен, разбира се — или аз ще отида при него. И тогава ще се оженим.
— Да — мисля, че така каза по-рано.
Пред тях поставиха чинии и Сара нападна салатата си, набождайки малка скарида на охладената вилица. Нямаше да му позволи да я надвие! В крайна сметка, той беше тук по същата причина, по която и тя. Защото тя беше предизвикателство, защото той беше от онези арогантни мъже — шовинисти, които не могат да повярват, че съществуват жени, неподвластни на сексапила им. Ха!
— Моля?
Да не го беше казала на глас?
Сара невинно ококори очи срещу него, продължавайки да набожда скариди на вилицата си.
— О, не съм казала нищо. Не е ли страхотна тази салата?
— Още не си я опитала. Само виното.
— Колко си наблюдателен. Но предпочитам да престанеш да се взираш.
— В теб или в салатата ти?
— И в двете. — Тя продължи да хапва от скаридите, като ги лапваше една по една. Ха! — помисли си отново. Този път тя взе връх над него. Номерът беше да не му обръща внимание. Може би тогава ще си тръгне и ще я остави намира!
За нещастие точно в този момент китаристът реши да се приближи, като пееше любовна песен, съдейки по сърцераздирателния му глас и притварянето на очите му при високите тонове. Сара вежливо се престори, че слуша много внимателно, докато с крайчеца на окото си забеляза, че Рикардо не се забавлява — всъщност лицето му излъчваше напрежение, както и дългите, мургави пръсти, които си играеха на пръв поглед небрежно със сребърната халка на салфетката. Сара отново забеляза пръстена с монограм, който той носеше — масивно жълто злато с герб от диаманти и рубини. Това беше единственият пръстен на ръцете му, но на една от китките му имаше златна гривна, която само подчертаваше мъжествеността на собственика си.
Тя за миг вдигна очи и видя, че той я гледа. Свеждайки бързо поглед, на Сара й се стори, че го чува да ругае полугласно. Той каза нещо на китариста, който сякаш се стопи в сянката. Не знам какво ми става… помисли си Сара в момент на просветление, преди ясното съзнание да я напусне.
— Мисля, че и двамата си губим времето… — каза той тихо през масата и ръката му се протегна и сграбчи нейната, дръпна я и изправи Сара на крака без никакво усилие. Китарата все още свиреше някъде, но сега много тихо — само музика, без думи. А от другата страна на басейна, в двора, покрит с испанска теракота, блещукаше огън — огнените езици сякаш бяха нажежени клещи, които късаха нервите й.
Онемяла, Сара остави това да се случи. Къде бяха отишли всички? Келнерите в бели сака не се виждаха никъде, а от китариста беше останала само музиката. Тя беше там, където искаше да бъде — в прегръдката на мускулестите му ръце, които я държаха притисната към твърдото му тяло. Нетърпеливи пръсти се впиха в гъстата й коса и дръпнаха главата й назад, откривайки устата й за неговата — завладяваща и грабеща — без тя да може да каже не, дори и да искаше.
Беше като спускане по бързей — повлечена, неспособна да се контролира. Ръцете й несъзнателно се бяха вдигнали да го прегърнат — може би, за да се задържи да не падане. Целувките му бяха едновременно груби и нежни, а ръцете му, убедили се в доброволното й пленничество, се спуснаха от раменете й, надолу по гърба й, проследиха извивката на хълбоците и дупето й и я притесниха грубо към него.
Никога преди не се беше чувствала по този начин, никога не беше имала усещането, че се разтапя, че я поглъщат — само чувство, никаква мисъл. Дори когато пръстите му опариха кожата й през тънката коприна на роклята й, дразнейки с милувки гърдите й… отмахвайки нетърпеливо коприната, така че тя усети леката им грапавина по недокосваната мекота и чувствителност на кожата си — дори тогава не беше в състояние да изговори думите на протест, които се оформяха в съзнанието й.
— Ела. — Една дума. Ами вечерята? Какво значение имаше вечерята или каквото и да е друго при това невероятно усещане? Тя се препъна на непривично високите си токове и промърморвайки някакво проклятие — точно като в сцена от филм! — той я вдигна и я понесе, притискайки я към гърдите си.
Някак си се бяха озовали пред стаята й и той отвори вратата с рамо. Светеше само лампата до леглото и той се насочи право натам и я положи върху него.
Сега какво? След като той вече не я държеше, Сара започна да се чувства глупаво, лежейки простряна там. Тя несъзнателно придърпа надолу полата си и прибра коленете си. Какво трябваше да направи? Той беше затворил вратата и, застанал в долния край на леглото, беше започнал да разхлабва вратовръзката си, измъквайки се от сакото си. Тъмни, непроницаеми очи обходиха тялото й, а тонът му беше небрежен, за разлика от целувките му преди малко.
— Защо не се съблечеш и не се мушнеш под завивките? След малко идвам при теб.
Прозаичното му държане подейства на Сара като чаша студена вода, плисната в лицето й. Той приемаше за даденост, че тя е негова. Отнасяше се с нея по същия прагматичен начин, по който вероятно се държеше с всички жени, които влизаха в леглото му. Нямаше съмнение, че всяко негово действие тази вечер е било внимателно обмислено, внимателно е бил избран точният момент. И колко хладнокръвен беше сега, когато беше сигурен в нея.
Сара гледаше невярващо как той започна да разкопчава ризата си. Отнесена от полета на фантазията си, тя полека започна да слиза на земята.
— Дилайт… такова обещаващо име. Чакаш аз да те съблека ли? Или предпочиташ да те обладая с дрехите?
Изправен там, като диво животно, с играещи мускули под мургавата кожа, той я накара да затаи дъх. Беше от мъжете, които вземат, каквото си пожелаят, без да обръщат внимание на чувствата на другите. И ако тя се опиташе да му се противопостави сега, той щеше я обладае насила… чистият инстинкт й подсказа това, докато тя се взираше почти хипнотизирана в неумолимите му очи.
Измисли нещо, Сара! — подкани я вътрешният й глас — И то бързо! Той не е от търпеливите мъже…
Той се беше приближил, вече без риза, и на слабата светлина Сара видя устата му, изкривена в саркастична усмивка, която изобщо не беше истинска усмивка.
Ръцете му бяха на колана му и тя бързо извърна очи и ги спря на лицето му.
— Аз… аз не мисля, че ние трябва…
— Какво има сега, още ли мислиш за твоя Карло? Сигурен съм, че той ще разбере. В крайна сметка ти си специална жена. Той не знае ли за онези много секси филми, в които си участвала?
— Естествено. Карло знае всичко за мен! И се радвам, че ми напомни за него, защото аз… аз промених решението си за това тук. Съжалявам — нямах намерение да те подвеждам, но ти… доста добре успя да ми отвлечеш вниманието с нещата, които каза. Моля те…
