мургавото му лице, което беше безизразно като грубо изсечена маска с черни дупки вместо очи. Но макар че не можеше да го види, тя усещаше по раздвижването на кръвта си и нервните удари на сърцето си студения гняв, който той едва успяваше да сдържа.
„Измисли бързо какво да кажеш, Сара, момичето ми, или ще те изхвърлят от сцената!“ се прокрадна мрачна мисъл в съзнанието й и Сара успя да се усмихне с малко пресилена лъчезарност.
— О, здравей, Марко! Не съм очаквала, че пак ще те срещна! Мен ли търсиш или…
— Не си ли? — Тонът му беше някак прекалено равен, но изострените й сетива долавяха ръмженето на звяра зад привидното спокойствие.
Тя отново се опита да изобрази безгрижно нехайство, стараейки се да не забелязва как очите му се закотвиха върху издайнически пулсиращата вена на шията й.
— Ами, всъщност не, но тъй като си тук, мисля, че можеш официално да се запознаеш с Мона! Особено след като очевидно си тук по някакво невероятно съвпадение. Случайно да ми носиш дрехите? Просто не ми остана време…
Докосвайки го, както стоеше там, неумолим като Немезида, тя се опита да се обърне към Мона, но той прекъсна думите й и движението й с ръка, която обхвана китката й и я превърна отново в затворничка. Вглеждайки се в очите му, Сара изпита ужасяващото усещане, че той без угризение би й строшил костите, ако се опита да се измъкне.
— Опасявам се, че не е точно съвпадение. Аз също чета вестници. И понякога отгатвам. За щастие, както би казала ти. Особено след като дрехите ти са наистина при мен, а на теб сигурно вече ти е омръзнало да носиш едно и също, като знам колко си придирчива по отношение на къпането и преобличането…
Тя го погледна отново в черните като въглен очи и изведнъж всичко и всички около тях изчезнаха, освен едно странно усещане за фаталност, което я прикова и тя забрави всички смели думи, които си беше подготвила.
С онази негова проклета, отвратителна арогантност, която сигурно вечно щеше да я вбесява, той не обръщаше внимание на нищо друго освен на своя обект — своята жертва!
— Пред всички ли ще спорим, моя малка актрисо, или насаме? Сигурен съм, че дори и ти ще се съгласиш, че имаме да говорим за много неща. — Той направи едва доловима пауза и продължи със същия смъртоносно спокоен тон: — Добре, след като все пак си настроена благоразумно, предлагам да влезем вътре. — Той дори успя да се усмихне вежливо! Но не към нея, а към мама Мона. — Мис Чарлз, трябва да ви се извиня, че ви взех за дъщеря ви — това тук е Сара, нали? Не предполагах, че семейната прилика е толкова голяма, но след като се срещнах с вас, вече лесно се вижда коя е истинската красавица.
Едното стягане на пръстите му беше достатъчно да потисне недоволната въздишка на Сара и позволи на Мона отново да стане център на вниманието.
— Значи можеш да бъдеш и чаровен, скъпи! Колко мило! Хайде всички да влезем, за да се разотиде тази тълпа, която става все по-голяма. А после можеш да отведеш Сара за вашия малък разговор…
Как можеше Мона да я изоставя по този начин? По-точно да се отказва от нея, помисли си Сара с негодувание, въпреки че се остави той да я води, без да протестира, стиснала здраво устни и вирнала глава. Със същия успех би могла да върви към гилотината, която сега й се струваше далеч по-бърза и милостива от това, което я очакваше!
Да я водят през фоайето, докато се мъчи да избягва нови любопитни погледи, беше все едно да се намира в окото на бурята, помисли си Сара с отчаяние и направи един последен истински опит да се измъкне.
— Трябва да отида до тоалетната, ако не възразяваш! Мамо, мога ли да ползвам твоята? Сигурна съм, че имам ужасен вид!
— Няма да е необходимо да се качваш чак до втория етаж, мила. Наел съм апартамент точно тук. Мис Чарлз, с нетърпение очаквам да се видим отново. Анджело? Ах, с теб непременно пак ще се видим и то скоро, нали?
Сара едва има време да се запита дали бедният Анджело също се свива от страх и беше вкарана с пресилена вежливост в стаята, с която той я беше заплашил, чувайки със свито сърце острото щракване на ключалката на вратата.
Имаше нещо неизбежно в това, помисли си тя замаяно, преди да се обърне към него в последен, отчаян опит да се защити.
— Е? След като ме довлече тук, няма ли да кажеш нещо?
Той стоеше с гръб към врата, разкрачил обутите си в ботуши крака и скръстил ръце върху гърдите си. Беше облечен за езда, помисли си тя със закъснение и без всякаква връзка и веднага забеляза с облекчение, че не беше взел камшика си с кожен ремък. Или пък беше?
Като че ли по някакъв дяволски начин той долови част от мислите й, защото наклони язвително глава и каза провлечено с неприятно саркастичен тон, който сякаш шибаше оголените й нерви:
— Ако се оглеждаш като малко уплашено зайче пред вълк за някаква помощ или начин да избягаш, знай, че няма. А сега, след като нямаш друга възможност, освен да се изправиш пред самия вълк, имаш ли да кажеш нещо?
— Бъди проклет! — Сара изстреля думите с целия остатък от гнева, който той беше събудил у нея. — Как смееш да стоиш там като… като прокурор? И да ме заплашваш, сякаш съм престъпничка или… избягала робиня? Особено след като всичко стана по твоя вина, как само се опитваше да се месиш и манипулираш и… как изобщо има дързостта да си помислиш, че сестра ми не е достатъчно добра да се омъжи за брат ти? Е, заслужи си да те направят на глупак! Ти, с твоето високомерие и арогантност и твоето лицемерие… с целия поменик от любовници, които държиш наред с подходящата си годеница, която има ужасна кожа и няма какво особено да каже, а само пищи…
Сара спря задъхана, за да поеме жадно въздух, и той каза язвително:
— Така ли! Бедната Лучия! И предполагам, че с нищо не си я провокирала да реши, че не иска да ми бъде годеница? Този път бъди по-внимателна в лъжите си, синьорина Сара, колкото и да обичаш да мамиш и играеш роли…!
Тя се отдръпна пред погледа му, парирайки го с още по-гневни думи:
— А ти по-добре си припомни в какво си виновен. Сигурна съм, че отвличането все още се счита за сериозно престъпление, дори в дивата Сардиния, и трябва да те предупредя, че баща ми сигурно вече…
— Вече се свързах със сър Ерик. — Небрежността, с която й съобщи точно тази изненадваща новина, я накара отново да се задъха.
Той продължи безжалостно със същия безизразен тон, сякаш тя изобщо не се беше опитала да каже нещо.
— Съобщих на баща ти, с когото всъщност се познавам, че ти и аз сме се срещнали в Лос Анджелиз, влюбили сме се лудо един в друг и сме решили да избягаме. Всъщност беше горе-долу така, нали, съкровище? — Тя изненадано изучаваше лицето му и не можеше да повярва на това, което чува.
— Какво…?
— Моля те, остави ме да довърша, за да преминем към това, което трябва да направим. А ние имаме… — той хвърли бърз поглед на златния часовник на ръката си и отново погледна към нея. — Имаме около седем часа, преди да дойде време да се връщаме. Достатъчно да ти купим нещо подходящо за обличане, освен ако не предпочиташ да отлетиш до Париж.
— За какво точно говориш, за бога? — Сара осъзна, че гласът й изтънява почти до писък, но не беше в състояние да направи нищо. Той беше… той беше… И тогава отговорът му я връхлетя едва ли не като взрив.
— Говоря за нашата сватба, разбира се. Какво друго мислиш, че имам предвид? И е съвсем честно. Губя една годеница, печеля друга — има някаква поетична справедливост в това, не си ли съгласна?
Стаята сякаш се завъртя около нея по много странен начин. Не, нямаше да припадне за пръв път в живота си, преди да му каже точно какво мисли за него, за високомерните му постъпки, за старинния му замък и за всичко останало, което толкова мразеше у него, нали?
— Аз не… няма… — За свое разочарование Сара установи, че започва да плаче, гневните, смущаващо шумни ридания, които не можеше да спре, почти я задушаваха. — Аз… аз не искам да се омъжа по такъв… пресметлив, хладнокръвен начин! Няма да позволя да бъда… използвана и манипулирана повече… чуваш ли
