да те предупредя, скъпа, че той не е от мъжете, които лесно приемат да ги правят на глупаци! И по-добре се приготви за най-лошото, ако е чел вестници тези дни. Извършеното от индийски кардинал бракосъчетание на Карло и сестра ти, макар че той ми каза едва след това, е доста широко отразено!
Марко… Марко! Защо трябва да се интересува или страхува от евентуалната реакция на Марко? Сигурно вече знае… Преструвайки се заради Серафина, че е решила да си легне рано, Сара загаси всички лампи и легна под завивките напълно облечена, с тяло, напрегнато като тетива на лък. Нужно й беше да запази спокойствие и да мисли целенасочено. Трябваше да избяга, преди той да се върне и да влезе в стаята й без предупреждение, за да я сграбчи и използва, карайки я да забрави гордост и достойнство, омраза и отмъщение — всичко освен начина, по който я караше да се чувства противно на волята й. Трябваше да замине — трябваше! Трябваше да бъде свободна и отново да принадлежи изцяло на себе си.
— Хей! Да тръгваме! — Гласът на Анджело, а някъде в далечината, в началото слабо, а после като откос на картечница, Сара чу бръмченето на завръщащия се хеликоптер.
Сигурно се беше движила съвсем механично, като автомат, водена единствено от инстинкта за оцеляване. А не беше лесно да се следва Анджело, макар тогава да беше благодарна, че това ангажираше цялата й концентрация и уравновесеност. По-късно — струваше й се че бяха минали часове — Анджело я поздрави.
— Страхотна си, знаеш ли! Голяма работа, както биха казали там, в Съединените щати. Карала ли си мотоциклет?
Бръмченето на хеликоптера продължаваше да отеква в ушите й, а мисълта за гнева на Марко я подтикваше като остен. Беше готова на всичко, за да избяга от този жесток отмъстител.
— Не, никога. Но аз бързо схващам. Само ми кажи какво трябва да правя.
Бързай, бързай, бързай! — се въртеше в ума й трескава мисъл, докато се качваше зад Анджело и ръцете й обгръщаха кръста му, както й беше казал.
— Внимавай къде си слагаш краката, хлапе. Тези тръби могат да те изгорят и да оставят белези. Дръж се здраво за мен и нека тялото ти се накланя плавно като моето — скоро ще му хванеш цаката. И запомни, не трябва да се тревожиш за нищо! Знам наизуст всички пътища, пътечки и неравности, все едно дали е светло или тъмно. Няма начин да ни хване дори с онзи негов проклет хеликоптер!
Мотоциклетът се спусна по хълма по инерция и после Анджело включи двигателя. Сара си помисли, че при мощния рев на мотора и свистенето на вятъра в ушите й вече не би могла да чуе хеликоптера, дори да се спуснеше върху тях. Така или иначе тя установи, че цялото й внимание беше погълнато от усилието да не изхвръкне от седалката, и тя се вкопчи в Анджело с лице, опряно в широките му рамене и здраво стиснати очи.
Времето сякаш летеше със скоростта на изминатите километри и на нея й беше лесно да не мисли, докато съзнанието й беше изпълнено единствено от усещането за лудото препускане в тъмната сардинска нощ, което сякаш продължаваше цяла вечност в ритъма на „забрави-забрави-забрави“, отекващ като метроном в главата й.
— Слушай, не трябва да се притесняваш, вече няма начин да ни открие! И как би могъл да знае накъде ще тръгнем? Сигурно си мисли… — Анджело се изсмя грубо и й прозвуча почти като Марко. — Да, като знам начина му на мислене, сигурно вече си ни представя двамата в леглото! Не че не би било забавно — извинявай, госпожице Сара — но точно в момента би било доста трудно, само че избухливият ми брат не знае това, нали?
Отговорът й щеше да бъде отнесен от вятъра. Сара запази мълчание и беше благодарна на Анджело за безкрайното му бърборене, което ги изведе от тъмнината към постепенно разпростиращата се розова светлина на утрото. Те бавно слязоха от планините към морето. Пътят скоро стана по-широк и движението по-оживено, а Анджело се провираше между колите с небрежна лекота и бързина, които накараха Сара да стисне очи и да ги държи затворени.
Ако оцелееше, никога повече нямаше да приеме да се вози на мотоциклет! Само да преживееше това лудо препускане, щеше с радост да се върне към един спокоен, по-добре планиран и организиран начин на съществуване. Беше изживяла своето приключение и мама Мона щеше да се засмее, докато я прегръщаше, с онзи неин великолепен жизнерадостен смях, доволна, че я вижда и че нейната сериозна малка Сара най- после е разчупила калъпа, в който несъмнено е стояла затворена през цялото време. Затворена — задушена. Трябваше Дилайт да й помогне да излезе от него. А после тя откри съвсем сама колко е забавно да не обръщаш внимание на ограниченията и условностите. Какви неща беше правила само! Сякаш беше преминала от един свят в друг, където споменът за другото й аз, за другото й измерение би могъл да я накара да се изчерви от притеснение.
— Справяше се чудесно през цялото време — отбеляза меко Анджело, все още карайки като луд. — Вече няма нужда да се притискаш така здраво към мен, хлапе, макар че бих могъл да го възприема като комплимент. Почти стигнахме, затова се отпусни и не се притеснявай, защото вече си във сигурни ръце. А ако съм преценил правилно, както обикновено, ще стигнем до мястото, където снимат — нарича се Кастело — горе-долу за почивката.
Километрите върху табелите за Каляри сякаш намаляваха с всяка измината минута заедно с опияняващата възбуда от навременното й избавление. Избавление или бягство? Сара не искаше да мисли за това. Всеки километър, който ги приближаваше до Каляри, едновременно я отдалечаваше от двореца и златната й клетка. По-далеч от яростта на нейния някогашен поробител, който вече би трябвало да е осъзнал, че тенисът не е единствената игра, в който може да бъде победен. Не се беше опитал да я последва — за щастие, разбира се! Вече сигурно я беше намразил. Дукесата щеше да бъде разтревожена, а Серафина да свие устни и да поклати глава, несъмнено сравнявайки я с предишната дукеса. Беше принудена да остави всичките си дрехи — щяха ли да й ги изпратят или той лично щеше да ги унищожи една по една? Не че дрехите имаха някакво значение. Без съмнение скоро апартаментът, който беше нарекла харем, щеше да има нова обитателка, която би могла да ги носи — още една жертва, която той щеше да се забавлява да разиграва и измъчва.
— Ето, пристигнахме най-после живи и здрави, както ти обещах! — Гласът на Анджело звучеше бодро въпреки изминатите километри. — Тук имат купища бариери и бдителни карабинери, които очевидно не харесват вида ми, така че сега всичко е въпрос на умението ти да убеждаваш, хлапе!
Както установи Сара, полицаите явно не харесаха особено и нейния вид и само перфектният й италиански и настоятелността й плюс настояването на Анджело да разплете плитките си им помогнаха в крайна сметка да преодолеят подозрителните пазачи, двама от които ги съпроводиха до временната съблекалня с името на Мона Чарлз върху вратата.
Нищо не можеше да изненада Мона, дори и появата на дъщерята, която не беше виждала повече от две години, и нейния спътник.
— Сара, скъпа! Колко е хубаво, че се отби, и приятелят ти също, разбира се. Изглеждаш в отлична форма, мила, този тен е просто фантастичен. Както и…?
Вярна на себе си, Мона вече беше забелязала Анджело, който не сваляше очи от нея от мига, в който влязоха. Сара имаше чувството, че е празно пространство.
— Мамо, това е Анджело, който беше така любезен да ме доведе тук. Анджело, това е…
— Ти си я довел тук! Прекрасно, нали? Не съм виждала Сара цяла вечност… толкова отдавна беше, нали, скъпа? Напоследък баща ти беше толкова нелюбезен, че не можехме да общуваме. Чу ли какво е намислила Дилайт? Анджело… мм, какво хубаво име! Обичаш ли бяло вино, Анджело? Ей там в хладилника има, бъди така любезен да ни налееш. Моментът е подходящ да празнуваме!
Сара си помисли, че и тримата имаха повод да празнуват. Две чаши вино, изпити набързо, докато гледаше очарована как мама Мона успяваше наистина да омагьоса един мъж, бяха достатъчни да я приспят. От дълбините на замъгленото си съзнание тя реши, че са започнали да говорят за нея, сякаш тя не беше там… а беше ли всъщност? Тя се опитваше да слуша, но потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко, докато всичко изчезна и останаха само сънищата, в които високите като планини вълни на океана я подхвърляха, и една вълна, извисила се над останалите, започна да я обгръща, и изведнъж се оказа, че някакъв пират с мургаво лице и златни обеци я носи на рамото си като чувал с картофи, в следващия момент я хвърля грубо върху палубата и започва да разсича дрехите й със зловещо извития си ятаган. Естествено би трябвало да познае в него пирата-мавър, който щеше първо да я изнасили, преди да я продаде на пазара за роби… освен ако не останеше доволен от нея.
