„молба“, която накара Сара отново да кипне от гняв.
Дали синьорината ще бъде така любезна да остане в стаята си и да си облече нещо, преди дукесата да изпрати да я повикат? А ако синьорината е гладна, ще й изпратят храна горе…
Хляб и вода? — прииска й се да попита злъчно, но Сара прехапа устни и отказа да се поддаде. Още няколко часа — само толкова! А междувременно от какво трябваше да се страхува? Дукесата в крайна сметка не би могла да й направи нищо, а самата тя щеше да си е отишла далеч преди Марко да благоволи да се върне, за да открие, че безценната му подходяща годеница вече не е негова. А това ще бъде само първата от неприятните изненади, с които скоро щеше да се сблъска!
Все още бунтовно настроена, Сара се зае да се облича — ластични дънки (идеални за катерене по стени!), които й прилепваха като втора кожа, и къса бяла памучна риза, завързана точно под гърдите и оставяща много малко на въображението. После… тя се огледа критично в огледалото, опитвайки се да реши каква роля да играе. Тежък грим, стигащ до вулгарност, или изобщо без никакъв грим? Сара се намръщи замислено, а после с известно неудоволствие реши, че гримът няма да е подходящ заради Анджело, който би могъл да си помисли, че му дава аванси. В крайна сметка взе компромисно решение и си сложи съвсем леки кафяви сенки, които се сливаха с новопридобития й тен, и очна линия. Малко почти прозрачен златист гланц за устни… съвсем не беше лошо!
С коса, сплетена на две плитки, украсени с панделки, Сара успя да се усмихне доста самодоволно на отражението си. Ако се постараеше достатъчно, би могла да мине за преждевременно развита тийнейджърка и дукесата можеше и да се хване. А можеше в крайна сметка дукесата да реши да не обръща внимание на присъствието й тук.
Какво значение имат дукесата и омразно арогантният й несъщ син с гъсти черни вежди, отрасъл със съзнанието, че всички жени са курви и измамници! Утре това няма да означава нищо за мен, помисли си Сара свирепо. Утре ще се е върнала отново в сигурния цивилизован свят, където ще може да бъде пак обичайното си практично аз и да се измъкне от тази странна фантазия като от Хиляда и една нощ, в която някак си се беше забъркала. Всичко, което й се беше случило, всичко, което си беше позволила да прави с някакво почти хипнотично увлечение, беше част от една измислица — всичко беше на ужким. И не трябваше да забравя това!
Почти по навик Сара хвърли поглед на Дукеса ди Кавалиери, майката на Марко и Анджело. Горката усмихната дукеса, носеща медальона с вълчия герб с небрежната самоувереност на жена, която мисли, че вълкът е опитомен. В крайна сметка вълкът я беше победил!
— Тя беше повърхностна, егоистична и абсолютно неморална жена, а не беше и особено интелигентна, макар че моят беден Джанкарло беше заслепен от нея. Но това няма нищо общо с въпроса. Изкачих всички тези ужасни стъпала, за да говоря с теб!
Сара се завъртя на обутите си в маратонки пети и срещна стоманеносините очи на настоящата дукеса, които сякаш пронизаха онази част от корема й, която късата бяла риза оставяше открита, а после се плъзнаха нагоре, спирайки се на небрежно сплетените й плитки.
— О, аз щях да сляза, ако знаех! Наистина исках да обясня, че нямах намерение да разстройвам приятелката ви… всъщност аз наистина разбирам, че много по-възрастни жени хлътват по Марко…
Съвсем неочаквано и за безкрайна изненада на Сара дукесата се разсмя.
— Точно както ти го беше предвидила, горката Лучия настоя да си тръгне! А ти да не би да се надяваше да ме заблудиш с вида си на малката госпожица-тинейджърка след внимателно замислената случайна среща днес следобед? За щастие никога не ме е било особено грижа за Лучия… Да, моля те, седни, а и аз ще направя същото. — Сара нямаше как да не седне и сега внимателно наблюдаваше страховития си противник, докато дукесата на свой ред сядаше срещу нея, кръстосвайки в глезените тънките си, елегантно обути крака.
— Докъде бяхме стигнали? А, да. Каква е цялата тази работа, за бога? И какво правиш ти тук? Ти не си от жените, които Марко харесва… но определено цениш откровеността, така ли е? Освен това каза нещо за Карло, който случайно ми е син…
Не бяха минали и пет минути и Сара започна да усеща, че между нея и дукесата се бяха установили някакви взаимоотношения или най-малкото разбирателство. Всичко започна с изненадващото заявление на дукесата, която повтори:
— Да, Карло, който последният път, когато се чух с него, беше щастливо женен за жена, която наричаше „Дилайт“, и очакваше всеки момент да стане баща. Това е едно от нещата, за които дойдох да говоря с Марко. Той е склонен да приема прекалено сериозно ролята си на глава на семейството и двамата с бедния ми Карло постоянно кръстосват шпаги! Но каква е тази история с Карло? И че Марко те бил отнел от него? Трябва да ти кажа, момичето ми, че случайно познавам много добре както родния си син, така и заварения, и ти не се вписваш. Ако Карло имаше сериозни намерения към теб, щеше да ми каже, а изобщо не е в стила на моя циничен, сериозен Марко да доведе млада жена тук, в дома си. Така че… защо не поговорим за това?
На Сара изобщо не й се говореше за нищо — искаше само да избегне разпита, на който я подлагаха.
— Ами… между Карло и мен имаше нещо…
— Така ли? Кога? Той се среща с настоящата си жена най-малко от година, поне така ми каза, освен това знам, че Марко не е бил съгласен… О, небеса, имам чувството, че от векове играя единствено ролята на буфер между двамата! Как изглежда Карло?
Това беше въпросът, който я погуби. Умът на Сара блокира и колкото и да се мъчеше да си спомни снимката, която Дилайт й беше показала веднъж, в съзнанието й изникваше единствено образът на мъжа, когото ненавиждаше най-много от всичко — черна коса, черни очи, черна душа!
— Ами… косата му е черна, разбира се…
— Така си и мислех! — отвърна дукесата язвително, хвърляйки й още един поглед, който прекалено живо й напомни за мис Илингуърд, за училището и как я хванаха яхнала оградата с петна от череши по ръцете и устните. — Карло го оставяме настрана. Сега измисли още някоя невероятна лъжа, или ми кажи истината, което би било по-просто, разбира се, освен ако не си от онези нещастни хора, които не са в състояние да направят това по психологически причини.
— Аз не съм патологична лъжкиня! — Сара мразеше да се оправдава.
— Благодаря, точно това е изразът, който търсех. И се радвам да чуя, че не си, скъпа. Моля те, не се притеснявай да ми кажеш истината и аз може би ще съм в състояние да предотвратя избухването на Марко. Той има много лош нрав, когато го предизвикат, или вече си разбрала това?
Вглеждайки се в неумолимото лице на дукесата, Сара реши, че няма нищо лошо да отстъпи, особено след като очакваше Анджело само след няколко часа. Във всички случаи не я биваше много в лъжите — освен ако не беше истински ядосана! И някак си не й се искаше да си представя Марко ядосан. По-точно разярен, когато накрая разбере всичко, включително, че е бил направен на глупак. Предпочиташе да каже на дукесата, а не на Марко…
— Ами… истината е, че аз съм сестрата на Дилайт, а тя… съгласих се да се представям за нея, за да залъжа Марко, докато тя и Карло…
Дукесата кимна одобрително.
— Да, тази история звучи по-правдоподобно! Хайде да си сипем малко вино и да ми я доразкажеш. Трябва да ти кажа, че ти бях много ядосана, докато Серафина не се застъпи за теб… доста неочаквано, защото тя е една изключително тесногръда жена, която по принцип не одобрява никого. Но в твоя случай… продължавай, моля те. Дори и да не е цялата истина, сигурна съм, че ще ми разкажеш една много интересна история.
37
Можеше да бъде и по-лошо, помисли си Сара по-късно, и дукесата можеше да се окаже истинска напаст, а не само вежливо да задава въпроси, оставяйки я с впечатлението, че окончателната присъда е отложена. Естествено Сара не й каза всичко — само толкова, колкото смяташе, че трябва, но изпита истинско облекчение, когато елегантната й мъчителка се надигна да си ходи.
— Е, предполагам, че крайният резултат от всичко това ще зависи от Марко и от теб, нали? Но трябва
