Сара насила легна да се пече, както правеше всеки ден, като се опитваше да пресметне колко е часът. Три или може би четири? Дали са пристигнали вече? О, сигурно — долавяше го по чувството за суматоха и суетене, по внезапно повишаващите се и също така внезапно затихващи гласове на прислужниците.
Един час — беше ли успяла наистина да се удържи толкова? Сигурно около час, но беше чакала достатъчно дълго и сега имаше нужда да действа, преди смелостта да я напусне. Вече на крака, Сара отиде с леки стъпки до вратата.
— Катерина? Още ли си там?
Момичето почти влетя в стаята.
— Да, синьорина. Тук ще съм, докато имате нужда от мен. Мога ли нещо…
— Да, моля. Ваната ми… и още малко вино? Предполагам, че Серафина знае къде го държат, ако ти не знаеш.
В крайна сметка всичко се оказа някак твърде лесно. Серафина не се виждаше никъде, а Катерина въпреки младостта си беше прекалено добре обучена, за да спори. В края на краищата синьорината не се беше държала, сякаш се канеше да ходи някъде, откъде би могла да се досети? Тя пусна крана на ваната и хукна надолу по множеството стъпала, за да донесе вино от точно определена марка, което й се наложи да потърси. В стремежа си да услужи Катерина съвсем беше забравила за липсата на ключалки на врата, която трябваше да пази. Кой би могъл да предположи, че хубавата синьорина със златисти отблясъци в косите ще си науми да слезе долу? Или че ще реши да не носи нищо освен една небрежно загърната около тялото й хавлия?
По-късно Сара щеше да си помисли, че всичко е станало по божие благоволение. При всичките й догадки наистина не би могла да избере по-подходящ момент, даже да бе знаела предварително, че дукесата обича да се храни навън до басейна.
Може би у нея имаше повече от майка й и от Дилайт, отколкото бе подозирала, а може би единствено смразяващото чувство на гняв й пречеше да побегне ужасена, преди да е слязла с нахално безгрижие по последните няколко стъпала от безкрайното мраморно стълбище. След това единственият й реален спомен беше за смаяните изражения на двете лица, които се бяха обърнали към нея и наблюдаваха напереното й приближаване. Сякаш всичко, което правеше и казваше, ставаше не по нейна воля, все едно беше сляла роля и действителност.
Това беше нещо, което дори и прислужниците, внезапно застинали като статуи, нямаше лесно да забравят. Докато търсеха нетърпеливо точно това вино, което им беше поръчано, Серафина и Катерина пропуснаха най-великото и най-успешно представление в кратката кариера на Сара.
Тя изигра перфектно дори изненадата и колебанието си, като се ококори при вида на двете жени, забелязвайки едва ли не разтревожено, че едната от тях беше млада и доста хубава, но разбира се, скучна и безцветна блондинка.
— О! Съжалявам… не знаех, че тук има още някой! Приятели на Марко ли сте? Хубаво е да имаш малко компания за разнообразие! И каква чудесна идея да обядвам тук, а не горе в стаята си или в онази задушна огромна трапезария — толкова е досадно, нали? — Тя се усмихна последователно и на двете, забелязвайки с отмъстително задоволство, че все още нито една от двете жени, нито по-старата, нито по-младата, не беше в състояние да каже нещо. — Имате ли нещо против да поплувам, както се канех? Не съм идвала тук, откакто Марко замина, а кисненето в проста стара вана с времето започва да омръзва, ако разбирате какво искам да кажа.
Като им хвърли още една бляскава усмивка, Сара пусна хавлията и се гмурна чисто, без никакви пръски. След като преплува две дължини, част от напрежението у нея се уталожи и тя се подпря с лакти на ръба, като отметна от очите си мократа си коса.
— Здрасти! — Първото нещо, което забеляза, бяха грозните червени петна по бледото лице на блондинката, към която сега отправи най-сладката си усмивка и й заговори най-доверчиво: — Май трябваше да се представя по-рано, а? Аз съм Дилайт, приятелката на Марко — всъщност настоящата. Коя сте вие?
О, имаше нещо повече, много повече — и татко, и бавачката Стагс, които се бяха постарали да я възпитат както трябва, биха били ужасени, ако можеха да я видят или чуят. Тя се държа като абсолютна „кучка“, ако трябваше да заимства една от любимите нежности на Марко, и изобщо не й пукаше! Нито капчица вина не се изписа на невинното й лице, когато по-младата жена скочи на крака, събаряйки несръчно стола си. Сара критично прецени, че гласът й беше писклив като на продавачка на риба.
— О-ох! Мадона миа, няма да търпя такова унижение дори и заради една титла! Имам достатъчно свои пари и мъже, които биха ме уважавали дотолкова, че да не настаняват една евтина малка курва под същия покрив! — Пръст с лакиран в червено нокът посочи с почти комичен драматизъм към Сара, която трябваше да положи усилия, за да запази обърканото си изражение. — Погледнете! Вижте я безсрамната американска уличница, която се хвали каква е на сина ви и плува гола пред очите на всички! Отървах се на косъм, да! Аз… аз…
Докато речта й преминаваше в гневно ломотене, а дукесата се опитваше да успокои и утеши, ясните и отчетливо произнесени думи на Сара сякаш прорязаха суматохата и отново привлякоха вниманието на всички към нея.
— Исусе! Какво й става? Искам да кажа, какво съм направила, че да предизвикам всички тези обиди? Не е моя вината, че съм тук… щях да се женя за Карло, когато големият брат ме довлече тук и то в разгара на снимките за филм с Гарън Хънт! Чуйте, аз изобщо не съм собственически тип, не съм ревнива! Знам, че понякога Марко има доста пикантни приключения с други момичета, но досега не съм имала нищо против!
Пронизителният писклив глас, който вече беше успяла да намрази, се повиши с няколко октави, а блондинката забрави, че е дама.
— Кучка! Курва! Мръсница! Дано се удавиш там долу!
Дукесата, която въпреки цялото възмущение на Сара очевидно беше истинска дама, й отправи смазващ поглед, напомнящ й за директорката на ужасно скъпото частно училище, което беше принудена да посещава — жена, която определено ужасяваше и съкрушаваше Сара.
— Прекалихте, момиче! Веднага се качете горе и моля, не забравяйте хавлията си! Ще се оправя с вас по-късно. А ти, Лучия, наистина не трябва да допускаш да се ядосваш така, нямаш подходящия тен за това, скъпа! Хайде, нека се уединим някъде далеч от прислугата.
Без да хвърли поглед назад, за да види дали нейната царствено произнесена заповед е била изпълнена, дукесата повлече себе си и все още съскащата от гняв Лучия далеч от очите и ушите на останалите с неподправено достойнство, на което Сара, противно на себе си и на предубеждението, което вече си беше създала, не можа да не се възхити. Беше ли победила и осъществила своето внимателно планирано отмъщение или беше загубила?
Кръжащите наоколо прислужници като по чудо бяха изчезнали — поне мъжете. Сара тъкмо се беше вдигнала на ръце и излязла от басейна, когато хавлията й беше подадена от Серафина, която с каменно лице я гледаше по същия начин, както я бе гледала дукесата.
— Каква лоша, злонамерена постъпка! Караш ме да се срамувам, както сигурно би се срамувала майка ти, ако можеше да те види и чуе! Да говориш по този начин, като… като че си такава, каквато… синьорината Лучия те нарече. Да обидиш дукесата в собствения й дом — не отговарям за последствията, когато господарят научи! Но мисля, че ще бъде толкова ядосан, колкото никой не го е виждал досега и ти би трябвало да трепериш от страх!
Сара веднага се ядоса на себе си заради леката тръпка, която премина по тялото й, макар да се дължеше на хладния допир на въздуха след топлия басейн.
Ха! Всъщност изобщо не я интересуваше колко ядосан би могъл да бъде — в действителност тя искаше да е ядосан. Ядосан и разстроен, когато се върне и разбере, че е заминала с Анджело.
Здраво стиснала устни, тя тръгна мълчаливо пред продължаващата да гълчи Серафина, като се успокояваше с мисълта, че само след още няколко часа най-после ще бъде свободна. А междувременно не съжаляваше за нищо, което беше казала — дори дукесата с ледения поглед и деспотични маниери не би могла да я накара да промени мнението си.
Когато стигнаха отново в стаята й — в нейния затвор, Серафина остана само колкото да отправи кратка
