от Мирамар. — Видял изражението на лицето й, графът добави с по-дружелюбен глас: — Съжалявам, дете мое, вие го познавахте, не е ли така? Да, кой знае какво решение ще вземе президентът на тази варварска страна. Може би ще го пусне да си отиде. Във всеки случай, когато Иван се завърне, ще научим повече подробности. А сега се наслаждавайте на вечерята. Не е разкошна, но готвачът ми е получавал похвали от самия император. Ще бъде много разочарован, ако не отдадете дължимото на приготвеното от него блюдо.
7
Джини се насили да хапне и дори да отвръща на шегите на графа, но въпреки всичките си усилия остана потисната, а черните буреносни облаци, скупчили се над тях, правеха всичко да изглежда още по- мрачно.
Дъжд. Тя познаваше краткотрайните поройни дъждове, които се изливаха по тези места, и тяхната разрушителна сила. Валеше като из ведро, прашната земя се превръщаше в кал, а след това слънцето отново изгряваше и изсушаваше всичко. Това бе Мексико. Скоро тя щеше да напусне тази страна, а с това — да загърби част от живота си.
Заради предстоящата буря граф Черников не бе настоявал повече да му прави компания, а й бе предложил да я изпрати с наетата от него кола до стаята, която Джини междувременно бе намразила, заради безличието й и самотата, налягаща я в нея.
Бе излязъл вятър и Джини уви шала още по-плътно около раменете си. В далечината небето бе раздирано от светкавици, последвани от приглушен тътен. Значи се задаваше буря… през юни. Колко непредвидимо бе времето по тези места! Непредвидимо като обратът, който бе приел животът й!
Джини помоли да прекарат колата пред задния вход на гостилницата, в която бе останала да живее въпреки протестите на графа. Още преди старата, доста раздрънкана двуколка да спре, Джини вече бе скочила.
— Е, добре. Няма нужда да слизате. Поне дъждът е спрял. Благодаря ви — бързо добави тя, придърпвайки шала над главата си и с мъка отваряйки вратата.
Оглуши я музика и висок смях. Гостилницата отново бе препълнена и шумът нямаше да й даде мира до късно през нощта. Джини не знаеше защо всъщност настоява да живее тук. Навярно с това искаше да запази независимостта си. Изведнъж се почувства смъртно изморена. Защо продължаваше да се безпокои? Само след няколко дена щеше да отпътува за Америка заедно с двама мъже, които почти не познаваше, а на единия от тях открито не се доверяваше. Междувременно бе изоставила всякаква надежда, че Стив може да промени мнението си и да се върне. Нали сам принцът, преливащ от радост, бе споделил с нея, че майорът имал нова задача! Твърде опасна… това трябваше да й е вече напълно безразлично. Стив бе привикнал с опасностите, можеше да се грижи за себе си. Трябваше да престане да мисли за него!
— Госпожо, п-с-с-т! Госпожо! Едно опърпано хлапе, едва десетгодишно, бе изникнало неочаквано и я дърпаше за полите.
— Госпожо, моля ви, не викайте. Не трябва да съм тук, но имам съобщение за вас. Мъжът каза да наблюдавам за госпожа с огненочервени коси и ми даде цели две песос. Госпожо? Чувате ли?
Джини се опитваше да укроти диво блъскащото в гърдите й сърце. Съобщение? Навярно това, което подсъзнателно бе очаквала. Може би…
— По-добре ела горе в стаята ми — тихо рече тя. — Ела, може да получиш още едно песо за труда си.
Името му било Бернардо. И понеже баща му загинал във войната, трябвало да изхранва майка си и сестрите си.
— Справям се добре — разказваше то, любопитно оглеждайки стаята. — Едър съм за възрастта си, нали? Господинът каза, че сте говорела мексикански… толкова добре, колкото мен самия. А съобщението трябва да е много спешно. Защо иначе ще ме спира на път за църквата? — Бернардо се надуваше, горд, че госпожата го слуша с нескрито любопитство. Странните й очи бяха широко отворени и в тях се четеше нещо, което детето не можеше да разбере.
— Той каза… значи, първо ми описа как изглеждате и каза къде мога да ви намеря. Заръча да ви чакам, колкото и да се забавите. Трябвало да ви предам да отидете в църквата. Сама, каза той. С ребозо на главата си, за да се сливате с множеството. „Кажи й, че е важно“, заръча той, „имам новини от Естебан, така й кажи.“
Навън гръмотевиците трещяха по-силно от преди и сякаш отекваха в ускореното сърцебиене и пулсиращите й слепоочия.
— Този господин… как изглеждаше? Какво друго каза?
Хлапакът сбърчи чело и поклати глава, сякаш опитвайки да си припомни.
— Не можех да видя добре лицето му. Беше тъмно, знаете ли, а той носеше голяма шапка. Но си помислих, че може да е американец. Беше много висок и говореше с акцент. Гласът му звучеше доста угрижено, госпожо. Каза, че е въпрос на живот и смърт… че ще разберете. Трябвало да отидете в църквата… пред малката вратичка от източната страна. За него било рисковано да дойде дотук. — Големите, блестящи очи, които изучаваха лицето й, изведнъж светнаха. — Струва ли тази новина още едно песо, как смятате? Ние сме бедни хора, госпожо. Майка ми, сестрите ми…
С рязък жест тя сложи край на неумелите му молби, изваждайки от чантичката, която носеше на ръката си, едно песо.
— Да, струва. Благодаря, момко. А сега тичай вкъщи, преди да те е настигната бурята. Бягай!
Момчето се колебаеше, наблюдавайки я любопитно.
— За още едно песо ще ви съпроводя до църквата. Не бива да ходите сама. По улиците има прекалено много войници, а и тези американци… пфу, изобщо им нямам доверие. Правят ми предложения за сестра ми, а Росита е едва на тринайсет. Не говорите като янките. Да дойда ли с вас? На път ми е.
Въпреки объркването си, Джини го погали по косата.
— Много мило от твоя страна, но зная пътя до църквата, а и вече е късно.
Гордият му, наранен поглед я накара да промени решението си. Тази испанска гордост! Момчето вече се смяташе за мъж и се държеше с вродената южняшка галантност. А и може би тя щеше да има нужда от компания!
Джини му се усмихна и замислено рече:
— Всъщност е прекалено далече, за да ходя сама и щом за теб няма да представлява трудност, с удоволствие ще приемам компанията ти. Бъди така добър, моля, и се обърни, за да се преоблека в подходящи дрехи, които няма да привличат внимание. Няма да се бавя.
Джини съблече роклята си и небрежно я захвърли на леглото. Сега отново бе на улицата, този път с Бернардо, който напето вървеше плътно до нея.
Носеше най-старата си рокля, износена блуза и черно ребозо, което плътно покриваше главата и раменете й. Така облечена, тя почти не се различаваше от останалите жени, които срещаха.
— Не се отдалечавайте от мен — шепнешком я посъветва Бернардо. — Нищо няма да ви сторят, като виждат, че сте с мен. Ако някой ни спре, ще казваме, че сте ми сестра. Нямате нищо против, нали?
— Не, радвам се, че си с мен — отвърна Джини, която наистина се радваше на компанията на малчугана.
Бе тъмно и ветровито, а във въздуха тегнеше мириса на влага и дъжд. Неведнъж бяха спирани от пияни, нахални мъже, търсещи си жена, която да ги стопли в тази така студена нощ.
Бернардо вземаше всичко в свои ръце, впервайки враждебен поглед в натрапниците.
— Не, не! Не тази вечер, господа. Сестра ми е болна и докторът каза, че може да е заразно. Водя я вкъщи при мама.
С мърморене или с ругатни мъжете ги пропускаха да минат. Джини държеше главата си наведена, а ръцете скромно скръстени под ребозото, давайки си вид, че наистина е болна или необикновено целомъдрена.
— Виждате ли — шепнеше Бернардо, — че не биваше да излизате сама.
Тя се съгласяваше с него. Трябва да си бе изгубила ума, за да се реши на нещо подобно и то само заради възможността да научи нещо за Стив. Бе доста далеч, а пътят се изкачваше стръмно нагоре. През
