ще отидеш. Разбра ли? Никакви извинения, никакво главоболие. Ще ти дам да изпиеш едно прахче, ако имаш нужда, но искам да изглеждаш отпочинала и елегантна. Сега върви или трябва да дойда с теб, за да съм сигурен, че ще изпълниш каквото ти наредих?
Когато се прибра в стаята си, Джини видя в огледалото подпухналото си, размазано от сълзи лице. Изпитваше желание да се наплаче на воля, но нямаше повече сълзи. Кое бе това почти обезумяло същество с празен поглед и влажни кичури, увиснали по лицето и раменете? Докъде щеше да стигне, колко още можеше да падне?
Думите на Стив. Върнаха я в миналото. Но бе истина, че цялото й желание за съпротива се бе изпарило, всички сили, които някога й помагаха да понася ужасите и дори още по-големи унижения от тези. Какво се бе случило с нея?
Тя се оплиташе в мрежа от самосъжаление и самоунижения, докато тялото й покорно и механично продължаваше да й служи.
Джини се съблече с изтръпнали пръсти и изми лицето си, търкайки го с една гъба, сякаш искаше да изстърже кожата. След това се отпусна на леглото и затвори очи. Опита се да не мисли за лудешкото пулсиране на сърцето си, нито за тръпките, които я заливаха на вълни от главата до петите, докато накрая не се ужаси, че ще се задуши.
Част трета
Пиратът
23
Златните милионери един по един бяха отпътували за града или извънградските си имения, следвани от прислугата и багажа.
— Довиждане… довиждане… прекарахме чудесно… ще се видим отново в Сан Франциско…
Джини имаше усещането, че лицето й ще се разкриви от усмивки. Наистина ли бяха минали само четири дена? Чувстваше се като кукла с конци вместо нерви, изопнати толкова силно, като че ли всеки момент щяха да се скъсат. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за прахчетата, които Иван й даваше два пъти дневно като награда за „добро държание“. Първото получаваше сутрин, за да е готова за следобеда, когато излизаше да язди, обикновено съпроводена от Сам Мърдок. Второто — малко преди да слезе за вечеря. През останалото време „мируваше“ в стаята си, обляна в пот. Въртеше се върху чаршафите, за да облекчи сърбежа, изгарящ кожата й и да потуши болката в слепоочията, заплашваща да погълне мозъка й. Вече не си задаваше въпроса, какво е станало с нея. Можеше да се съсредоточи само върху едно — облекчението… милостивото, носещо покой облекчение, когато чувстваше как отново се превръща в човешко същество.
Мърдок бе внимателен и дружелюбен. Държанието му бе безупречно, дори и когато оставаха насаме.
Всяка сутрин й подаряваше свежи цветя, а вечер — екзотична орхидея с цвят на восък от оранжериите си. Иван се усмихваше одобрително. Е, да. Мърдок бе умен мъж, иначе не би станал толкова богат и влиятелен. Но бе също и уязвим. По присъщия си фин и деликатен начин бе дал да се разбере, че Джини го привлича.
„Ще видим“, мислеше си Иван Сарканов. Въпреки всичко ставаше нетърпелив. Мърдок се държеше прекалено предпазливо. А така нареченият му тъст, сенаторът, в последно време бе станал необяснимо хладен. Брандо се тревожеше за нещо.
Акциите на една от главните мини в Комщок обезпокоително бяха паднали и дори най-едрите борсови акули започваха да се безпокоят. Освен това Брандо извършваше сделки със земя в Южна Калифорния, но ако можеше да се вярва на слуховете, без особен успех. Имаше и дял в някаква презокеанска линия. Някои от дребните акционери се бяха споразумели и бяха продали акциите си. Поне за сега — неизвестно на кого. Така Брандо бе изпуснал известни дивиденти, на които разчиташе. Да, освен това и капиталите, които бяха инвестирали съвместно с Иван и както се оказваше не по най-добрия начин. Винаги се намесваха акулите, които имаха собствени тайни начини да се доберат до парите, а ставаше ли дума за това да умножат богатствата си, не проявяваха никакви скрупули. Мърдок също спадаше към тях. Винаги го бяха наричали „обвития в потайност Мърдок“. Сега, когато Иван го познаваше, не му се струваше по-различен другите. Човек като всички останали.
Иван се опияняваше от усещането за собствената си власт. Досега всичките му грижливо подготвени планове се бяха осъществили. По изключение дори му бе провървяло на игралната маса. Съдбата бе благосклонна във всичките му начинания. Общо взето, дори и в непредвидения брак. Научавайки за някой машинации около руско-американския тръст и необяснимо изтеклите суми, император Александър едва ли щеше да се покаже прекалено суров към съпруга на смятаната си за отдавна изгубена дъщеря. Този път всяка игра се бе оказала печеливша. Сякаш трябваше единствено да протегне ръка към успехът, който сам му се предлагаше.
Джини изобщо не подозираше за плановете на съпруга си. Сенаторът и зет му, заедно с останалите гости, бяха отпътували за Сан Франциско ден преди тях двете със Соня. Те щяха да бъдат съпроводени по обратния път лично от Сам Мърдок, пътуващ по някакви делови ангажименти, преди да продължи за Вирджиния.
— Използвай добре времето си, любов моя! — Рано сутринта Иван бе дошъл в стаята на Джини, за да се сбогува. — Знаеш как да оплетеш един мъж, нали? И бъди мила с Консепсион, която ще дойде с теб в Сан Франциско. Не знаеше ли? Доколкото ми е известно, господин Мърдок строи там някаква къща в гръцки стил, но докато стане готова, момичето трябва да живее някъде. Мащехата ти с готовност й предложи гостоприемството си, при което отличният ти испански ще окаже неоценима помощ. Разбираш нали?
Да, тя разбираше. Прекалено добре. Да живее под един покрив с Консепсион… точно Консепсион. Почетна гостенка в бащиния й дом! Бяха танцували, усмихвайки се една на друга. От пъстрите котешки очи на Консепсион повече от всякога струеше презрение и триумф. Консепсион я мразеше и никога нямаше да й прости… Колко ли далеч щеше да стигне в желанието си за мъст?
Джини се пазеше да не би Иван да отгатне мислите й. Сега той я държеше в ръцете си с онези магически прахчета, които можеше да й даде или откаже, когато пожелаеше и в зависимост от настроенията си. Да се чувства добре — това бе всичко, което Джини желаеше в момента.
— Ще ти дам две прахчета. Ако бъдеш разумна, ще видиш, че ще ти стигнат, докато отново се видим в Сан Франциско. — Гласът му бе нежен и строг едновременно, като стоманена камбанка изпод покривало от кадифе. — Ще бъдеш разумна, нали, скъпа моя? Мисля, че вече се научи. Никакви тайни срещи с коняри. Съвсем различно е, разбира се, ако домакинът ти те помоли да пояздиш насаме с него или да се качиш в стаята му. Досещаш се какво имам предвид?
Иван едва бе излязъл и Джини потърси убежище в стаята си. Бе я събудил рано сутринта, когато тя най-сетне мислеше, че ще успее да заспи спокойно. Клепачите й бяха тежки и подпухнали, а очите пълни с готови всеки момент да рукнат сълзи. Но сълзите й бяха свършили. Чувстваше се съвсем празна. Единствено мисълта за спасителното действие на безценните прахчета й даде сили механично да се съблече. Свали всичко, освен ленената блуза и се хвърли напреки на леглото, затваряйки очи.
На вратата тихо се почука и още преди да бе успяла да отговори, на прага се появи Соня, която решително прекоси стаята, без да откъсва поглед от момичето.
— Джини! Не се преструвай на заспала. Този път няма да ми се измъкнеш. Трябва да поговорим.
Без да дочака отговор, Соня придърпа едно кресло и седна до леглото на момичето. Големите й, порцеланово сини очи изглеждаха млади и детински както винаги, въпреки ореола от ситни бръчици, но устата й бе придобила своенравен израз. Пълните й, меки устни бяха плътно стиснати.
— Джини, какво, за Бога, се е случило с теб? Криеш се от мен, изглежда се криеш от всички! А Иван, който постоянно е край теб… нещо се е случило. Чувствам го, а и баща ти също. Безпокоим се. А освен това
