куриерската си служба и че е близък приятел на полковник Феликс Диас, братът на генерала.
Когато половин час по-късно капитан Хоскинс напусна кабинета на генерала, който му бе отделил малко от времето си, на лицето му бе изписано самодоволство. Тъй като Джини официално бе преводачка на генерала, той трябваше, пък било то единствено от учтивост, да предложи услугите й на полковник Грийн. Дори само фактът, че лично президентът бе дал съгласието си за посещението на принца, доказваше колко важен е този човек. На Джини не бе убягнало как генералът ядно стисна устни. Но той не изрази онова, което мислеше за позволението, дадено от президента, без да се посъветва с него.
Джини бе заета със собствените си проблеми, защото както изглежда, Карл Хоскинс бе решен да й прави компания, а вежливостта налагаше поне малко да поговори с него.
От една страна се радваше, че Стив отсъства, но от друга бе ядосана и гневна. Точно Карл Хоскинс! Защо трябваше точно той да се появи тук? Чувството на неудоволствие, от което мислеше, че се е избавила, отново я обзе в момент, когато Стив с неговите успокоителни прегръдки бе далеч. Неприятно й бе, още повече че трябваше да прекара известно време в компанията на Карл, от когото Стив винаги бе ревнувал и за когото твърдеше, че и е бил любовник. Дали след завръщането си Стив все още мислеше така? Тя не можеше да не си даде сметка, и тази мисъл малко я уплаши — колко крехък все още бе бракът им. Те се обичаха, това бе сигурно, но все още не бяха живели достатъчно дълго заедно, за да изградят абсолютно доверие помежду си. Любовта можеше и да мрази и наранява…
3
Любов! Още преди краят на седмицата Джини вече не можеше да понася тази дума. След вечерята с Карл, полковник Грийн и генералите му, тя бе засипана с обяснения в любов. При вида на безбройните цветя и писъмца, които пристига в posada, където тя живееше, човек можеше да помисли, че половината полк е влюбен в нея.
Когато се оплакваше пред полковник Диас, той просто се разсмиваше, без да прояви ни най-малка съпричастност.
— Смятам, че можете сама да се грижите за себе си, в случай, че някой от обожателите ви се самозабрави, нали така? Освен това не бива да занемаряваме задълженията си на домакини пред храбрите ни американски съюзници. Вие ще им напомняте за момичетата, които са оставили в къщи, не съм ли прав?
— Как мислите ще реагира съпругът ми, когато се върне и види какво става тук? Ще ви призная, че той винаги е презирал този капитан Хоскинс и ако сега се върне и го види да лежи в нозете ми…
— Тогава ще има още един повод да установи за каква привлекателна жена е имал щастието да се ожени. — Полковник Грийн намигна на Джини. — За кого от двамата се притеснявате повече, малка моя?
— Какви въпроси само ми задавате! — тя го погледна ядосано и с упрек, но полковникът се засмя и я потупа по раменете.
— Погледнете нещата от смешната им страна. Тези бедни янки просто имат нужда от жена, с която да флиртуват и която да обожават. А когато пристигне руснакът, че бъдем горди, че тук, в Мексико, има такива красиви и образовани жени като вас.
— Постепенно започвам да се притеснявам от пристигането му — мимоходом вметна Джини.
Тя прекарваше все повече време с войнишките жени, защото Карл Хоскинс бе твърде настойчив, дори нахален, а освен това й бе дошло до гуша от ухажването на американците. В компанията на тези земни, дружелюбно настроени жени тя се чувстваше по-добре, отколкото с американските си сънародници, чиито вежливи маниери едва успяваха да скрият похотливите им желания. Заради брака и с един мексикански офицер тези жени гледаха на нея като на една от своите.
Тясното помещение, което бе споделяла със Стив, неочаквано започна да и изглежда непоносимо самотно, още повече, че някои американци постоянно висяха в малката кръчмичка на долния етаж с надеждата, че ще им се удаде възможност да я зърнат. Вече едва понасяше и разпитите на Карл, недоверието му, когато го уверяваше, че е щастлива в брака си, на който се бе решила единствено по собствено желание.
— Но за Бога, Джини, мислила ли си някога какво ще правиш, когато всичко това свърши? Как и от какво ще живееш? Баща ти няма да се зарадва особено, когато научи…
— Че съм омъжена за един мексиканец? Това не може да промени нито той, нито който и да било. Карл, бъди така добър да не се месиш в личния ми живот, иначе ще трябва да сложим край на разговорите ни!
Забелязал, че тя е сериозно ядосана, Карл се извини, уверявайки я, че прави всичко единствено и само за нейно добро.
— Все още съм влюбен в теб, Джини! Нямам сили да се боря с това. От самото начало не ми излизаш от ума, а от известно време, не се съмнявам в това, че и ти бе започнала да се влюбваш в мен.
Тя трябваше да си признае, че някога му бе дала известни надежди и сега единствено чувството й за вина я караше да продължава да се вижда с него. Освен това трябваше да признае и това, че бе приятно и успокояващо от време на време да прекара времето си в нечия компания. А ако се покажеше мила с Карл, той може би щеше да разкаже на баща й, че е щастлива, може би дори щеше да забрави Стив Морган, когото бе мразил и все още сляпо мразеше. Тя трябваше да се погрижи Карл да не разбере, че Стив Морган и съпругът й са един и същ човек, въпреки че от време на време се изкушаваше да си зададе въпроса дали Стив щеше да се съгласи с това.
Единствения човек, когото бе посветила в проблемите си бе самият генерал, който само се ухили развеселен.
— Значи се боите, че темпераментният ви съпруг би могъл да се сбие с настойчивия капитан Хоскинс и да навреди на добрите ни отношения с полковник Грийн? Не се безпокойте, госпожо, лично ще обясня на полковника как стоят нещата, а междувременно ще се намери някое място, където бих могъл да изпратя капитан Хоскинс.
Джини се изчерви.
— О, не! Нямах предвид, че трябва да го изпратите някъде надалеч! Би се ядосал, ако узнае, че аз…
— Не желаем неприятности, не е ли така? Само щом този руснак си замине, навярно ще намерим възможност, да държим Естебан и капитан Хоскинс далеч един от друг.
Дали генералът щеше да успее да обясни всичко това на Стив? И дали Стив щеше да повярва, че тя не е проявила благосклонност към Карл? Джини все по-често напускаше стаята си, за да отиде при каруците и лагерните огньове. Облечена отново в най-старите си и удобни дрехи, със скрита под ребозото коса, тя седеше сред останалите жени, с които си говореше за войната, за мъже, а понякога — за деца. Жените й намигаха и разпитваха кога ще се реши да има дете. Най-сетне бе омъжена… вече бе крайно време!
— Трябва да отидеш в параклиса на Девата от Гваделупа — посъветва Джини една от жените. — Виж колко е наедряла Консуело. Мануел бе започнал да се пита дали не е безплодна, но тя се помоли на Светата Дева и резултатът е на лице!
— Но аз все още не желая дете. Естебан е неуморен, той пътува непрестанно и бих искала да го съпровождам.
— Но все пак ти се ще, когато войната свърши да пуснеш котва някъде, не е ли така? Ако искаш да накараш някой мъж да си наляга парцалите, няма по-добро средство от едно дете, виж ме мен!
Карменсита имаше осем деца и току-що се бе омъжила за четвърти път, затова забележката й предизвика всеобщ смях, на който тя отвърна само с пренебрежително вирване на глава.
Разговорът накара Джини да се замисли. Да допуснем, че забременееше. Щеше ли това да промени нещо? Тази мисъл малко я плашеше — да се обвърже с едно дете, никога вече да не може да бъде истински свободна. А Стив, как щеше да реагира той?
„Ех, най-добре изобщо да не мисля за това, докато един ден не ми дойде до главата“ — реши тя и прогони тези мисли.
Все пак на другият ден заедно с няколко жени отиде до огромната катедрала на Черната дева, построена в планината, на мястото, където Девата се бе явила на един селянин.
