Бе именният ден на Долорес Батиста, с която Джини бе много близка. Тя живееше без брак не с някой друг, а с лекомисления Маноло, който сега бе фелдфебел в армията.
— След службата ще дойдеш с нас на празника, нали, доня Хениа?
Джини поклати глава, ядосана от навика на Долорес постоянно да прикачва това „доня“ към името й.
— Само ако най-сетне разбереш, че не съм нищо повече от войнишка жена, каквато си бях, преди дон Порфирио да ме вземе при себе си! — ядно каза Джини. В следващия момент обаче лицето й бе озарено от усмивка, тя прегърна дребничката, тъмнокожа Долорес и пъхна в ръката й подаръка, който бе намерила за нея — фина златна верижка и малък, украсен по края с изкуствени перли медальон, изобразяващ Светата дева от Гваделупа. Бе го купила още във Вера Круз с намерение при завръщането си в Калифорния да го подари на мащехата си Соня, когато по чудодеен начин отново бе открила Стив.
„Тази вечер няма да се тревожа за нищо, ще бъда щастлива“, каза си тя, вървейки редом с останалите жени, една босонога, хихикаща групичка.
Джини се усмихна при мисълта за това, какво би си помислил Карл, ако можеше да я види! Бедният Карл, понякога можеше бе убийствено досаден! Бе се видяла с него късно следобед, след което избяга в стаята си под предлог, че има главоболие. Той щеше да се възмути, ако узнаеше, че се е преоблякла и излязла през задната врата, без някой да й обърне особено внимание. Генералът също едва ли щеше да одобри постъпката й, но войниците и жените им никога нямаше да я издадат. Хладната, звездна нощ бе толкова красива, а разходката — толкова освежаваща, че Джини всъщност се радваше за настъпващия празник. Толкова дълго не бе имала възможност да танцува или да се разхожда!
Малката групичка се изкачваше нагоре по хълма към катедралата. Развеселени и в добро настроение, жените отвръщаха на дръзките подмятания на войниците, покрай които минаваха. Малък американски патрул ги попита дали госпожите нямат нужда от ескорт. Джини, дръзка заради подкрепата на останалите жени, подигравателно се присмя:
— Стойте настрана, грингос, ние воюваме не по-зле от вас!
Както винаги, и тази нощ църквата бе пълна с вярващи. Когато вдигна поглед към олтара, където грееше море от свещи, осветяващо чудодейния плащ на Майката на цяло Мексико, Джини се прекръсти подобно на останалите жени. Тя никога не се бе отличавала с особена религиозност. Във франция бе посещавала църковните служби само по навик. Сега обаче високият църковен купол и множеството смирени вярващи, които вярваха, без да задават въпроси, дълбоко я трогнаха.
Течеше късната вечерна меса и, вмъкнали се във вътрешността на църквата, жените занемяха и още по-плътно пристегнаха своите ребозо.
Службата още не бе преполовена, когато Джини внезапно бе обхваната от странно усещане, че някой я наблюдава. Тя сведе глава и погледна през сплетените си пръсти, въпреки че винаги си бе казвала, че всичко това е глупаво. Навярно ставаше дума за някой мъж, който нахално зяпаше коленичилите войнишки жени. Откъде се появи това усещане, че в катедралата повя студен вятър, който я накара да потръпне?
Не бе възможно да се разпознаят отделните лица, тъй като, освен осветения олтар, в църквата бе доста тъмно. Въпреки това усещането, че е наблюдавана бе натрапливо и толкова непоносимо, че тя пожела службата вече да е свършила. В този миг Мануела, която бе коленичила наблизо, се наведе и прошепна на Джини:
— Мисля, че една от нас има обожател. Виж онези двама идалго до дясната колона. Мога да се закълна, че поне единият от тях ни зяпа през цялото време!
Мануела имаше невероятно красива черна грива, с която бе неописуемо горда. За разлика от останалите жени с техните ребозо, тя носеше само бял дантелен воал и сега гордо отметна глава назад.
— По-добре ги отпрати, преди да се приберем в лагера, иначе мъжът ти ще ти даде да разбереш — предупреди я Карменсита, но Мануела не престана да се усмихва.
— Бих могла да се обзаложа, че тя винаги зяпа мъжете, дори и в църквата! — презрително добави Карменсита, но Джини не отговори, въпреки че също бе забелязала двамата мъже, които имаше предвид Мануела и които действително не сваляха поглед от тях.
Поне не беше някой познат. Джини реши да не поглежда към тях. Тя отново сведе поглед и зарови лице в дланите си.
Почувства истинско облекчение, когато службата свърши и можеше да напусне църквата заедно с останалите жени. Те поспряха, за да се прекръстят със светена вода, когато на Долорес неочаквано й хрумна, че иска да запали още една свещ. Тя изчезна обратно в църквата и остави останалите да я чакат.
— Виж, ето ги там… отново гледат към нас.
Палавата Мануела сръга Джини с лакът. Двамата наистина бяха напуснали църквата и наблюдаваха жените. С тъмните си вечерни костюми те ярко се открояваха от общата маса, състояща се предимно от селяни и войници, а лицата им не можеха да бъдат различени под широкополите шапки.
Ах — промърмори Карменсита, — очевидно са северноамериканци Hacendados, дошли от града да се поогледат насам! Ще кажа на едно от момчетата ни да ги наблюдава и поразпита!
— Остави хората на мира, нищо не ни правят, просто си зяпат! — Мануела свали воала от косата си и я отметна, така че тя плисна по раменете й.
— Ще ни помислят за леки жени — промърмори Мария Торес. — Елате, да вървим.
Джини си даваше вид, че чертае с босите си пръсти фигурки в праха, но всъщност не й бе убягнало, че мъжете наблюдаваха нея.
Поиска й се Долорес да побърза. Кои ли бяха тези мъже? Можеше да се закълне, че под периферията на шапките бе съзряла светли очи, мисълта, за които неизменно я караше да изтръпва, въпреки че се упрекваше заради прекалено необузданата си фантазия. Които и да бяха тези мъже, това изобщо не я засягаше и тя имаше намерение да си спести излишното напрежение и да не позволи вечерта да пропадне заради някой и друг натрапчив поглед.
Сега единият от мъжете се приближи към малката групичка, което предизвика нервен кикот сред жените. Джини неволно отстъпи, желаейки да се скрие зад останалите, и плахо приведе глава.
— Простете, госпожици.
Кикотът се усили, а Карменсита, която бе по-възрастна и дръзка от останалите, пристъпи към мъжа с опрени на хълбоците ръце.
— Откъде сте сигурен, че не сме омъжени жени, които ходят на църква, за да намерят мир и покой?
— Ако е така, тогава моля за прошка. Не исках да бъда неучтив. Моят приятел и аз…
— Ах, да. Вашият приятел! Той защо е толкова стеснителен? Винаги ли ви праща да му вършите черната работа?
— Вярвайте ми, госпожици — мъжът внезапно сне шапка и се поклони с онази малко старомодна, приятна галантност, която против волята й впечатляваше дори Карменсита, — приятелят ми също щеше да присъедини комплиментите си към моите, но той не разбира нашия език. Той е тук на гости и копнее да опознае една от нашите красиви мексикански госпожици.
— Така значи. С други думи, с вашите вежливи дрънканици искахте да кажете, че ни смятате за леки жени, които имат свободен ден, не е ли така?
Недоволна от агресивния тон на Карменсита, Мануела, чиито червени устни сега бяха едва забележимо разтворени, я изтика настрана.
— Поне дай на господина възможност да обясни какво е имал предвид, преди да си правиш заключения, Кармен! Сигурна съм, че той прави разлика между нас, почтените войнишки жени, и някакви си проститутки.
— Мануела всъщност иска да разбере коя от нас са избрали двамата господа — смеейки се, прошепна на ухото на Джини една от жените. — Тя е образец за женска суетност!
Доколкото можеше да се различи на слабата светлина, господинът, все още държащ шапката си в ръка, бе добре облечен, строен мъж на средна възраст, който със светлокафявата си, сресана на път коса изглеждаше малко контешки. Въпреки солените забележки на жените, той продължаваше да се изразява почти неподходящо изискано.
— Уважаеми дами, повтарям, че нито приятелят ми, нито аз сме искали да ви обидим! Само се питаме
