дали две от вас не биха направили компания на двама свободни мъже и да пийнем или хапнем нещо, ако имате желание за това. Търсим само компанията ви и нищо повече!
— О, да. Естествено! Това е всичко, което толкова изискани мъже като вас могат да искат от жени като нас! — грубо отвърна Карменсита и дрезгаво се засмя.
— Очевидни господата нямат предвид теб — рязко рече Мануела, след което добави с по-благ глас: — Наистина, господине, вниманието ви ни ласкае, но не зная кои две от нас имате предвид, отправяйки ни подобна покана.
— Госпожице, кой би могъл да устои пред вашата красота с великолепната ви гарвановочерна коса? А моят спътник очевидно е изключително заинтригуван от скромността на вашата приятелка.
Джини ядосано пое въздух и вдигна очи. Всички я наблюдаваха — жените закачливо, а непознатият с един странен, пронизващ поглед, сякаш бе разбрал, че плътно увитото ребозо прикрива нещо.
Отвръщайки хладно, тя избра един индиански диалект:
— Мога да говоря само от свое име, но интересът на вашият приятел ни най-малко не ме ласкае. Аз съм омъжена жена, господине, и ме интересува единствено вниманието на съпруга ми!
— Точно така. Хения и мъжът й са ужасно влюбени. Постоянно гледат да се уединят.
За голямо облекчение на Джини точно в този момент се появи Долорес, която се присъедини към тях. Джини едва си поемаше дъх, любопитно наблюдавайки мъжа, който сега бе явно объркан.
— Е, да се връщаме в лагера. Мануела може да остане, ако желае. Желая ви приятна вечер, господине, и по-голям късмет при следващия опит.
Карменсита направи подигравателен жест с глава и се запъти надолу по хълма. Джини хвърли още един хладен поглед към непознатия, след което я последва, рамо до рамо с Долорес. Макар и нацупена, Мануела се присъедини към тях.
— Можеше поне малко да поостанем — оплака се тя. — Бих искала да узная как изглежда този чуждоземен „приятел“.
— Повярвай ми, тази вечер в лагера ще можеш повече да се забавляваш. Нямам им доверие на тези двамата. Как само ни зяпаха… дори по време на службата!
Джини не взе участие в оживения спор, въпреки че споделяше мнението на Мария. В двамата мъже имаше нещо зловещо, което я плашеше. И защо точно тя? Едва когато се бяха върнали в лагера — в далечината като светулки блещукаха лагерните огньове, тя успя да се освободи от тези потискащи мисли. Тук бе в безопасност и искаше да прекара една приятна вечер.
Завари истинска празнична вечеря. Подправените с чили ястия бяха обилно полети с текила, открита при плячкосването на Пуебло. А когато китарите и цигулките подканиха за танц, притесненията на Джини отстъпиха място на весело безгрижие.
Тя сякаш носеше мексиканските танци в кръвта си. Когато танцуваше, бе в състояние да забрави всичко и страстно да се отдаде на дивите ритми. Както обикновено не липсваха кандидати да танцуват с нея. Въпреки че нощта бе хладна, Джини скоро трябваше да свали ребозото си и косата й свободно плисна надолу по раменете й. Бе напълно погълната от танца, без да си дава сметка колко възбуждащо изглежда с бакърено златистите си, пламтящи коси и роклята, която се увиваше около бедрата й, подчертавайки стройните й прасци и глезени.
Непринудената, дива радост от танца, звънът на музиката и смеховете бяха привлекли зрители. Свободни от наряд войници се тълпяха от всички страни, за да позяпат и да вземат участие в празника.
Няколко свободни от патрулиране американски войници наблюдаваха сцената, потънали в мисли. В един момент, когато танцуващите се поразредиха, американците зяпнаха от учудване, разпознали жената с меднозлатистите коси, която се отличаваше от останалите не само по цвета на косата си, но и по неподражаемия начин на танцуване.
И други я бяха разпознали. Карл Хоскинс, съпровождащ полковник Грийн, едва успя да овладее гнева и възмущението си. Генерал Диас поглади гъстата си брада, скривайки леката усмивка, заиграла на устните му. Брат му, полковникът, само повдигна вежди, имитирайки учудване.
— Не може да устои на танца, малката ни Хения. Човек би си помислил, че е истинска мексиканка.
— Тя е циганка. Мисля, рускиня или унгарка. И, Бог ми е свидетел, най-красивата жена, която някога съм виждал по белия свят.
Мъжът, произнесъл се толкова пламенно, говореше френски. Той бе привел глава към спътниците си, без да изпуска от очи танцьорката. След миг добави:
— Какво мислите, господине? Не направих ли от самото начало най-верния избор? Ние, руснаците, имаме усет за истинската прелест и красота, дори когато бива прикривана!
— Както хладно сподели с мен пред църквата, дамата е омъжена, Ваше височество! А мексиканските мъже са прочути с ревността си!
— Ах, но мъжът й отсъства, не е ли така? А тя е истинска дама, което я прави още по-привлекателна. Казахте, че ще ми бъде преводачка, когато заминете? Имам невероятен късмет, какво ще кажете?
— Бъдете предпазлив, принце. Говори се, че мексиканските жени винаги носели със себе си остри ками, с които да бранят честта си.
Принцът само отметна глава с усмивка, а в недостъпните му синьо-зелени очи играеше отражението на огъня.
— Така правят и нашите руски циганки. Не се безпокойте, господин Лердо. Но това е наистина повод за дискретност. Вярвайте ми, ще се отнеса към дамата с нужното уважение.
4
— Фактът, че президентът изпраща члена на кабинета, в когото има най-голямо доверие, доказва колко е важен този човек! Наистина, госпожо, не можехте да изберете по-неподходящ момент да вземете участие в празника заедно с войнишките жени! Цяло щастие е, че принцът не е настроен зле към вас.
— Очевидно — малко троснато отвърна тя, което предизвика онази толкова типична за него подкупваща усмивка.
— Да, да, госпожо, всъщност не ви се сърдя, въпреки че трябва да призная, че вчера бях малко ядосан. За нещастие принцът е имал многобройна свита, сред която трябва да е бил и онзи буен капитан Хоскинс.
— Няма да имам нищо против, ако капитан Хоскинс реши да не разговаря повече с мен! — хапливо рече Джини.
Малко по-късно с въздишка трябваше да признае, че се е държала недотам разумно. Принцът се бе оказал самата вежливост, но в погледът на воднистите му очи бе твърде красноречив — поглед, който не се връзваше с почтителния израз на безспорно красивото му лице.
Достатъчно лошо бе дори само това, че тя беше уловила под ръка полковник Феликс Диас, практически отделяйки го от останалите, докато той с изкуствена усмивка й шепнеше на ухото, че този път наистина била изпаднала в немилост. Но още по-неприятно усещане остави у нея откритието, че мъжът, с когото беше разговаряла пред църквата, бе член на кабинета на президента Хуарес, а „тайнственият“ му спътник — не някой друг, а самият принц, чието пристигане всички очакваха със смесени чувства. За добро или за зло, Джини трябваше да бъде представена на принца така, както си беше — босонога, с падаща по раменете коса и в селска рокля, за която тя едва сега си даде сметка. Младата жена за пръв път се сблъска с изпитателния поглед на принца. Полковник Грийн бе очевидно объркан, Карл Хоскинс — бесен, а господин Лердо — развеселен.
Това бе най-малката й грижа. Сеньор Лердо бе отпътувал обратно за Сейнт Луис и отсега нататък Джини трябваше да съпровожда принца като негова преводачка. А за да придобие всичко още по-черни краски, тя бе решила, че не го харесва. Въпреки безупречните му маниери и почти пресилена вежливост, в него имаше нещо заплашително.
Принцът бе висок, хубав мъж с тъмна коса и гладко избръснато лице до модните бакенбарди. Без
