Джини

За пръв път Иван Сарканов не отвърна на предизвикателството й с привичната си лъчезарна галантност. В светлината на една улична лампа замисленият израз на лицето му се стори на Джини по-суров от обикновено.

— Може би някой друг път. Мразя да разочаровам прелестни дами като вас, но трябва да изпълня едно обещание.

Той любезно им помогна да се качат във файтона. Най-напред на Консепсион, която разочаровано се цупеше, без да прави дори и най-малко усилие да го скрие. След това на Джини, толкова уморена от напрегнатия ден, че навярно щеше да заспи само щом помиришеше възглавницата.

Все още с ръка на вратичката, Иван се обърна към кочияша:

— Прибираме се.

В този момент един от конете се подплаши и се изправи на задните си крака. „Това бе, — спомняше си по-късно Джини — което спаси принца.“

Един мъж бе изникнал от мрака недалеч от тях, приближавайки се със странна, забързана крачка. Консепсион нададе приглушен вик, а Джини се удиви на полюляващата му се плитка. Хилеше се гротескно с разтегнати устни, които разкриваха зъбите му чак до венците. На мъждукащата светлина на газовата лампа Джини успя да различи, че непознатият е облечен в черни, малко широки одежди, каквито носеха повечето китайци, срещани от нея по улиците.

— Внимавайте, господине! — предупредително извика кочияшът, докато дърпайки юздите се опитваше да обуздае подплашените коне. Защо непознатият стоеше на пътя им с риск да бъде стъпкан. Вместо да се помести, той бе започнал да крещи нещо с оглушителен пронизващ глас. Звучеше така, сякаш непрестанно повтаряше едни и същи думи. Консепсион промърмори на испански:

— О, Боже! Трябва да е пиян или побъркан. Вижте само!

Всичко, което последва, трябва да се бе разиграло за секунди, но за Джини се проточи с часове, както в един неин сън, в който тя се опитваше да тича, а нозете й потъваха в пясъка.

Чу тихия, безстрастен смях на Иван. Той стоеше хладен, светлината от газовата лампа блестеше в косата му, а едната му ръка бе протегната напред. Чу се остър пукот, след това втори. Китаецът, който при първия изстрел се бе политнал, падна на земята, разпервайки ръце и крака като изтърбушена кукла.

В същия миг нещо издрънча върху уличната настилка и когато Иван съвсем спокойно се приближи и побутна трупа на непознатия, жените видяха да проблясва някакъв метален предмет.

Брадва! Иван все още бе съвършено, почти нечовешки спокоен. Само в очите му имаше някакво жестоко пламъче.

— Оръжие, от онези, които тези диваци предпочитат, виждате ли?

— Какво щастие, че носехте в себе си малкия револвер — рече Консепсион с глас, който не успяваше да скрие възбудата й, като същевременно протягаше шия, за да вижда по-добре. След това тихо добави: — Чудя се само какво искаше?

— Грабеж. Без съмнение. Мисля, че мъжът не бе на себе си… прекалено много опиум. Или може би му трябваха пари, за да си купи опиум. Във всеки случай сега е мъртъв, така че няма никакво значение. Да тръгваме, Джеймс.

— Не можеш да го оставиш просто така! Не е ли странно, че никой не излиза, за да види какво се е случило? Иван, не трябва ли…

— Успокой се, скъпа. Добрият Джеймс ще ви закара у дома, а аз ще отида в полицията и ще предоставя на тях да намерят отговор на тези въпроси. Ще разкажа какво се е случило, а останалото е тяхна работа.

Иван, който седеше срещу двете жени, се наведе напред и докато файтонът потегляше, постави ръка на коляното на Джини. На пръв поглед това изглеждаше като успокоителен жест на един грижовен съпруг, но Джини трябваше да прехапе устни, за да не изохка от болка. През тънкия копринен плат пръстите на мъжа се забиха дълбоко в плътта й.

Джини мълчеше, оставяйки Консепсион да бърбори, докато най-сетне не спряха пред входната врата на сенаторския дом.

— Вие сте отличен стрелец. Уцелихте го два пъти, нали? При това на толкова слаба светлина и с това малко оръжие. Как успяхте да запазите такова спокойствие, очаквайки нападението му?

Иван отговаряше вежливо, но разсеяно. Глупаво, бъбриво създание! Поне му се бе удало да накара Виржини да замълчи, не бе казала нито дума повече. Сарканов разсъждаваше светкавично. Той извикваше в ума си най-различни имена и ги свързваше с лицата. Кой? Дали непознатият бе телохранител на някой богат мандарин, или бе изпратен от някой друг, който имаше зъб на Иван? Проклети китайци. Те не бяха истински свободни хора, нямаха никакви права, освен да работят, за да печелят прехраната си и да правят каквото им бъде заповядано. Малко от тях бяха наистина умни, но със сигурност не и човекът, изпратил този неумел убиец, с когото Иван толкова лесно успя да се справи.

„Но кой?“, питаше се Иван, мръщейки чело в мрака. Кой можеше да знае за тайните му ходове? Трябваше да разбере и веднага да предприеме нещо. Не биваше да проявява никаква слабост, ни най-малко колебание.

Върнал се в дома на сенатора, той съпроводи съпругата си по стълбите, водещи към стаята й. Обърканият й и малко нервен вид го развеселяваше.

— Какво се е случило с теб, скъпа? Ако не те познавах толкова добре, щях да си помисля, че изглеждаш почти виновно. Нали нямаш някой любовник, който иска да ме отстрани от пътя си?

— Ако беше така, отдавна нямаше да е сред живите — отвърна тя, изненадвайки го с хапливия си отговор. Щеше да й го напомни, но не сега. Всичко с времето си.

— Е, мисля, че си права — примирително каза Иван. Той погали голите й рамене, а след това пръстите му се плъзнаха към гърдите й. Джини го гледаше с изплашените си големи очи. — Възнамерявах тази нощ да ти докажа колко много те ценя, прекрасно създание. Но за съжаление трябва да отида в полицията, а след това за малко да се отбия до едно място извън града. Неотложна работа, за която току-що си спомних. Няма да се бавя. Ще ти липсвам ли? Ще бъдеш послушна, нали? Ще ти оставя… да кажем… шест прахчета. Изглежда много искаш да изпиеш някое и друго. Не бих искал прекалено да привикваш към тях, всяко прекаляване е вредно за теб. Нека бъдат четири. А срещу тях… — Иван обви ръка около кръста на момичето и го поведе към тоалетната масичка, на която имаше три огледала.

— Но, скъпа, не бъди толкова студена. Сърдиш се, че излизам ли? Трябва ли най-напред да отделя време, за да ти докажа колко те обожавам? — Той наблюдаваше лицето й с присвити очи, като някой хищник, така че Джини трябваше да отстъпи, за да не се разтрепери.

„Не тази нощ!“, крещеше нещо в нея и тя трябваше да се насили, за да изтърпи нежно галещите я пръсти на мъжа, които бяха слезли до ханша й. Знаеше, че Иван цели да я уплаши и привидно запази спокойствие, опитвайки се да откопчае колието си, като се надяваше, че пръстите й не треперят.

— Аз съм твоя съпруга, Иван. И след като си се оженил за мен, допускам, че ме желаеш.

— Разбира се, че те желая. Показвам го от самото начало, не е ли така? Малка циганка, на такава ми приличаш. Пламенна, красива и дива. Още тогава си поставих за цел да бъда мъжът, който ще те укроти. Удало ли ми се е? — Той неочаквано извика, мръщейки чело: — Я виж, закопчалката на колието ти едва се крепи. Всеки момент е можело да се скъса и щеше да загубиш това красиво бижу със смарагдите, които така подхождат на очите ти. Ще го взема със себе си и ще дам да го поправят.

„Значи това е искал от самото начало, смарагдите. Защо ли?“, мислеше Джини.

Вместо това, с покорен глас каза:

— Благодаря ти, Иван. Би било ужасно да загубя нещо, което ми е подарък от теб.

26

Консепсион бе излязла с пламенния си и всеотдаен обожател, младия виконт Мерууд, съпроводени от Червения мустак.

— Не зная кога ще се върнем. Еди каза, че искал да ме заведе на един от онези чудесни речни кораби. — Консепсион дари Соня с прелестна усмивка и точно преди да излязат и да закрепи модното боне