върху вдигнатата си на кок коса, изсъска към Джини: — Всичко това ми е толкова противно! До гуша ми дойде да се правя на мила с теб. Еди каза, че ще ми подари една от онези карета, каквато има той и тогава най-сетне ще мога да излизам, когато си пожелая. Това не те ли прави щастлива?
— Щастлива съм дори само затова, че няма да те търпя цяла сутрин — отвърна Джини, обръщайки й гръб.
— Не я обичаш особено, нали? — прошепна по-късно Соня, след което за най-голяма изненада на Джини добави: — Трябва да призная, че не те упреквам за това, скъпа моя. Има нещо… нещо вулгарно в нея! Ще се радвам, когато къщата на господин Мърдок стане готова. — Тя наблюдаваше Джини с изненадан, почти смаян поглед. — Трябва да призная, че откакто се завърнахме в Сан Франциско наистина изглеждаш по-добре. — Останалото премълча:
Ако трябваше да бъде искрена, Соня също изпитваше облекчение, когато Иван не си бе у дома. В него имаше нещо, което я смущаваше, особено откакто Уилям й бе намекнал, че когато е необходимо, принцът не се свени да използва дискретно изнудване и някои от най-влиятелните мъже в града, постепенно са започнали да хранят известни резерви към него. Както изглежда, дори Сам Мърдок. Около Мърдок все още имаше нещо тайнствено. Защо прекарваше толкова много време във Вирджиния? А освен това и приказно скъпите бижута, които бе подарил на Джини и които по нейна молба Соня бе сложила в сейфа на мъжа си. При други условия сенаторът не би одобрил подобна тайнственост, но сега дори той се съгласи, че е най- добре принцът да не научава нищо. Понякога Уилям можеше да разсъждава много трезво.
— Мърдок е един от малкото мъже, които биха могли да ми помогнат сега. Ще видим какво ще стане — бе казал той.
Когато късно сутринта един куриер в ливрея донесе цветя и някакъв дълъг, плосък пакет, адресиран до Джини, Соня лично побърза да ги отнесе на доведената си дъщеря.
— Джини, виж! Куриерът чака отговор, иначе не бих те безпокоила.
На картичката бяха надраскани инициалите „С. М.“
— Господин Мърдок! О, Джини, мислиш ли, че се е върнал?
Момичето изглеждаше все още сънено и косите му в безпорядък се спускаха по голите рамене. Малко апатично тя разопакова обвития в луксозна хартия пакет.
Чу как Соня затаи дъх.
— О!
Върху кадифеното дъно блестяха огненочервени опали. Огърлица, гривни и дълги, висящи обеци, които щяха да й стигнат почти до раменете. И пръстен — един-единствен, огромен опал, обграден с перли и диаманти. Опалите носеха нещастие. Как би могла да забрави последния път, когато бе носила опали? Сгънат лист хартия със същите инициали под бележката:
Не Мърдок, а Стив. Безскрупулно използваше факта, че инициалите му съвпадаха с тези на Сам Мърдок.
О, как смееше… как само смееше? Тогава й хрумна нещо друго. „Нима Стив може да си го позволи? И защо мисли, че…“
Но още докато тези мисли се въртяха из главата й, Джини вече знаеше, че ще отиде.
Соня за пръв път не се възпротиви, а само й напомни, че не трябва да излиза сама.
Когато леката двуколка пристигна, Соня тактично бе останала горе, за да помогне на Джини да се приготви за излизането. За нейна изненада бе пристигнала благопристойна дама с маслинена кожа и почти изцяло скрита под тъмното боне коса. Името й било Мери Плезънт.
— Какъв джентълмен! Но, Джини, обещай ми, че ще внимаваш. Ако Иван научи…
— Иван почти във всичко е на едно мнение с господин Мърдок. Навярно нямаше да има нищо против.
— Е… — колебливият глас на Соня стана по-топъл. — Изглеждаш наистина прелестно. Чудя се, къде ли възнамерява да те заведе.
Разбира се, Соня не бе прочела сгънатата бележка.
Новичката двуколка бе управлявана не от някой друг, а от самия Стив, все още дегизиран като телохранител на Сам Мърдок. Защо поемаше подобен риск? Що за тайнствена игра играеше?
Дори гласът му, докато й помагаше да се качи, бе безличен.
— Изглеждате изключително добре, принцесо. Пътуването мина в разговор с госпожица Плезънт, докато неусетно не спряха пред една внушителна къща на Вашингтон Стрийт.
— Нали ще ме посетите… и двамата? Принцесо, удоволствие бе да се запозная с вас.
Госпожица Плезънт изчезна и Джини остана сама. Въпреки прахчето, което бе изпила на тръгване, усети, че й се вие свят. Не знаеше как да реагира, нито какво да каже, така че запази мълчание, когато Стив обърна двуколката и вместо нагоре към хълма, потегли към пристанището. Този път щеше да го остави той да направи първата стъпка. Да й обясни… но колко рядко Стив си правеше труда да обяснява непредвидимите си постъпки!
Сега обаче в последния момент подхвърли през рамо:
— Ще се разходим с яхта. Надявам се, нямаш нищо против.
— Откога се тревожиш дали нещо ми е приятно или не?
— Навярно би трябвало да продължа да го правя. — Тъмните му очи искряха изпод широката периферия на шапката, засенчваща лицето му. Погледът му за кратко спря върху Джини. — Няма да хванеш морска болест, нали?
Преди момичето да успее да отговори, вече бяха спрели. Някакъв снажен чернокож се приближи и ухилен пое юздите.
— Вече мислех, че няма да дойдете. Но сега, когато вече сте тук, случихте чудесно време. Достатъчно силен вятър и никаква мъгла. Приятно прекарване!
Джини несъзнателно наблюдаваше Стив, сякаш пред нея бе някой непознат. Той скочи на земята, а сега й помагаше да слезе. Близостта му, начинът, по който я държеше през кръста, я обезоръжаваха. Прегръдката му й отне дъха и Джини вече нямаше сили да му отправи хапливата забележка, която бе на езика й. Да става каквото ще! Следобедното слънце сгряваше раменете и гърба й, от което усещаше почти опияняваща лекота.
Това чувство все още не бе я напуснало, когато малката яхта с бели платна се отдели от кея, навлизайки в залива. Слънцето се отразяваше в безчислените малки вълнички, които браздяха водната повърхност.
— Боже мой, свали най-сетне тази глупава шапка! Ще ти купя една дузина, ако искаш да носиш подобно нещо на главата си, но моля те не тук.
Засмяна, тя последва съвета му, забелязвайки, че в ъгълчетата на очите му са се образували малки бръчици, а на слънчева светлина синьото на очите му е още по-наситено.
Бризът веднага разроши косата й. Бакърено златисти къдрици паднаха върху очите й, докато тя развали изкусната прическа и просто сплете косата си. Забеляза, че Стив все още я наблюдава. Той също бе свалил шапката си и стоеше с широко разкрачени нозе. Бе махнал и тъмното сако, а ризата му се вееше, разкопчана почти до кръста. Пират. Да, наистина приличаше на пират. Не й бе хрумвало вече?
— Така по-добре ли е? — тя умишлено придаде на гласа си предизвикателна нотка. Трапчинките около ъгълчетата на устните му се очертаха още по-ясно.
— Много по-добре, проклета зеленоока сирено. Би трябвало да те хвърля зад борда.
— Сега? Но най-вероятно ще те повлека със себе си.
— Не се и съмнявам. Дръж се здраво тогава.
Тя последва съвета му, миг преди един порив на вятъра накара яхтата да полегне на една страна.
Измокрена почти до кости от разлетелите се пръски, тя чу смеха на Стив. Какво възнамеряваше да прави? Дори и да бе мислил да я хвърли зад борда, в момента изразът на очите му недвусмислено казваше нещо друго. По-късно, когато Джини се опитваше да си спомни случилото се през този следобед, всичко й се струваше просто сън — слънцето, солената пяна, бризът, брулещ лицето й. Стив управляваше платноходката със същата непринудена лекота, с която яздеше. Дали съдът също бе на Сам Мърдок? Скоро
