Отвори уста и понечи да извика „Не!“, но не можа дори да прошепне. Всички около нея говореха на висок глас — сенаторът и досега мълчаливият шериф ожесточено спореха за закони, убийства и здрав разум, докато Иван заръчваше на камериера си да донесе от каютата му куфара с двете саби.
Без да забележи, Джини неочаквано се оказа подпряна на някакъв парапет, а граф Черников се опитваше да я успокои, сложил ръка на рамото й. Присъстващите на палубата се отдръпнаха, за да направят малко място.
— Значи се разбрахме? Всички сме съгласни, нали? Скоро тук ще се състои едно тъжно събитие, но когато дуелът свърши, всеки ще поеме по пътя си, надявам се в мир.
— Този принц наистина измисля фантастични интриги и странни правила, не съм ли прав? — мърмореше шерифът. Всичко това никак не му се нравеше и горко се каеше, че се бе оставил да го убедят да вземе участие в подобно безумно преследване на някаква избягала съпруга. За пореден път се потвърждаваше, че всички жени си приличаха, независимо от коя социална прослойка произхождаха! Опърничави и, подобно на тази с нейните сърдити зелени очи, смъртно опасни.
Сенаторът обмисляше цялата абсурдност на ситуацията. Стиснатите му устни се бяха превърнали в тънка линия, а на челото му пулсираше вена. Както и да завършеше всичко, за него то щеше да значи единствено скандал и позор. Щеше да загуби единия си зет и това само с някой повече или по-малко случаен саблен удар. Боже мой! Жегата трябва да бе тази, която пречеше на всички да мислят трезво, на Джини също. Как бяха допуснали да се стигне дотам? Един дуел с пистолети бе нещо друго. Иначе всичко щеше да свърши много по-бързо. Но дуел със саби… не! Надяваше се само, че Джини има здрав стомах. Всъщност имаше чувството… очите му придобиха суров, объркан израз, докато гледаше към нея… че тя е просто някаква каменна статуя, съвсем бегло напомняща на неговата дъщеря, с която толкова се бе гордял някога.
Сенатор Брандо се обърна така, че слънцето, греещо все по-високо в небето, да остане зад гърба му. Въпреки лошите си предчувствия той насочи цялото си внимание към двамата мъже, застанали само на няколко метра един от друг. На палубата на „Зеленооката лейди“ всички далекогледи, които можеха да влязат в употреба, следяха същата сцена, която изглеждаше почти нереална с примитивната си театралност.
И двама мъже бяха почти еднакво високи и с подобна физика, само по риза и панталони — Стив Морган, наемникът, превърналият се в милионер разбойник, който сега повече от всякога приличаше на корсар, със сабя в ръка, нозете леко разкрачени, а тялото измамно напрегнато, и принцът — издънка на знатен род, циник и авантюрист, по свой начин любител на приключенията, създаващ впечатление на човек сигурен в себе си и в оръжието си.
Едва доловима усмивка мина по устните на Иван, когато целуна дръжката на сабята си.
— На живот и смърт. До смъртта на онзи, който я заслужава! — подигравателно рече той.
През рамото на принца Стив улови измъчения, стъклено зелен поглед на Джини и й се усмихна саркастично. Не приличаше на жена, която е щастлива от вида на двама мъже, счепкали се на живот и смърт. Толкова жестоко хапеше устни, че изпод перлено белите й, подобни на мъниста зъби бе избила малка капчица алена кръв. Всъщност трябваше да я мрази — тази дива, побъркана, непредвидима фурия! Вместо това се бе оказал достатъчно глупав, да се дуелира за нея.
Поне омразата бе изчезнала от очите й. Изглеждаше измъчена… и нещастна. Как щеше да изглежда след това?
— Не искате ли да се сбогувате с някого? Никакви прощални думи?
— Оставям това на вас — напето рече той и съвсем инстинктивно напрегна нозете и тялото си. Присвитите му сини очи следяха тези на противника, търсейки да доловят в тях някакво движение.
Двубоят бе започнал.
32
По-късно Джини успяваше да извика в съзнанието си само откъслечни спомени: люлеенето на палубата под краката си, мириса от любимия тютюн на граф Черников и дори учестеното сърцебиене, подобно на удари от чук в гърдите й. Всичко това представляваше фонът, кулисите на звънтящия звук от сабите, скърцането на обутите в ботуши нозе върху дървената палуба и запъхтяното дишане на двамата мъже, които няколко мига подозрително се бяха дебнали, за да се нахвърлят в следващия момент един срещу друг. Свистящите остриета отразяваха попадналите върху им слънчеви лъчи.
Някакъв сън… кошмар! Без да забележи Джини бе започнала да трепери, сякаш обзета от треска.
Граф Черников прошепна с дрезгав глас:
— Иван е един от най-добрите фехтовачи, които някога съм срещал. Виждате ли — принцът тъкмо бе накарал противника си да се брани, отстъпвайки — той си играе с него!
Джини усещаше пръстите си така вцепенени, сякаш бяха от стомана. Тя стисна ръката на възрастния човек.
Стив също го знаеше. Можеше прилично да борави със сабята, но нищо повече. А Сарканов, трябваше да му се признае, бе майстор. Стив изпитваше дори известно хладно възхищение от умелия начин, по който принцът го бе притиснал към парапета срещу слънцето. Всичко бе само въпрос на време, освен ако не му се удадеше да остане извън обсега на вражеското острие.
Видял, че противникът му е заслепен от слънцето и притиснат в глуха защита, Иван реши, че е настъпил моментът за едно първо кръвопускане, което той извърши с почти презрителна лекота.
Стив едва стискаше сабята в ръката си, докато принцът демонстрираше съвършените си умения. Искаше да докаже на присъстващите, че при желание още в първия миг е можел да сложи точка на всичко. Но той продължаваше да се дуелира, за да извади на показ колко недодялан бе този Стив Морган, когато станеше дума да се върти сабя, оръжието на благородниците. Но преди всичко искаше да даде време на Стив да изпита страх, да го накара с нарастващ ужас да тръпне пред последния, решителен удар.
„Сега ще го направи“, мислеше Стив, виждайки воднистите очи на противника му да се присвиват. Острието на Иван се стрелна като език на змия и вече на всички бе ясно, че принцът ще сложи точка на дуела. Не, още не…
— Ще ви нарежа на парчета толкова бавно, че да усетите болката — усмихнато рече принцът.
Все още нямаше болка, а само остро парене, когато острието одраска кожата върху гръдния кош на Стив и мъжът усети топлината на бликналата кръв. Той инстинктивно изпразни дробовете си, отдръпвайки тяло. Сарканов реагира светкавично. Остриетата се кръстосаха за миг, след това сабята на принца се плъзна по тази на противника му, притисна я и с въртеливо движение се оказа под нея. Острието потъна в рамото на Стив и отскочи от ключицата. Затова, а и защото мъжът бе реагирал достатъчно бързо, то не проникна по дълбоко, осакатявайки ръката му. Но и така Стив бе принуден да отстъпи, а оръжието му издрънча върху палубата.
Когато принцът избута падналата сабя настрани, от кръга на присъстващите се изтръгна въздишка.
Стояха един срещу друг — Иван в класическа фехтовална поза, единият крак леко изваден напред, с присвити колене, ръката със сабята сгъната в лакътя. Единственото, което трябваше да направи, бе да пренесе тежестта от десния върху левия крак и да наведе напред цялото си тяло… Но той изчакваше. Стив също чакаше неподвижен, с изключение на повдигането и спускането на гърдите му под раздраната, изцапана с кръв бяла риза.
— Не… — истеричният глас на Джини проряза неподвижния въздух. — Иван, моля… достатъчно! Ти спечели, никой няма да го оспори. Не!
Граф Черников я погледна с гримаса на изненада. Дори сенаторът бе извърнал глава, за да я погледне. Изглеждаше блед и доста разстроен.
— Не става дума за победа и поражение, скъпа.
Очите на принца не се откъсваха от лицето на Стив, търпейки признаци на страх, след което по челото на противника му да избият малки, прилични на перли капчици пот и той, облизвайки сухите си устни, да помоли за милост. — Забравяш, че дуелът е на живот и смърт. Само след миг ще бъдеш свободна. — Все
