— Сега сте в безопасност, дете мое — бе казал старият граф, когато оставиха зад себе си Голдън Гейт. Следобедът неусетно бе угаснал и вечерта ставаше все по-тъмна, отначало синя, а след това виолетова — небето и водата се сливаха, а над тях звездите висяха като малки, безкрайно далечни свещички.
Джини обви тежкия, украсен с ресни шал по-плътно около раменете и главата си. Солената пяна шибаше лицето й и раничките от счупеното огледало започнаха да щипят, сякаш в кожата й се забиваха хиляди игли. Не им обръщаше внимание. Не бе обърнала внимание и на графа, който неодобрително цъкайки с език, ги бе намазал със спирт, твърдейки, че нямало място за безпокойство. Болката й напомняше, че все още е жива.
— В безопасност — повтаряше Джини отново и отново, питайки се защо тази мисъл не й носеше облекчение и не я избавяше от усещането за празнота. Да, чувстваше се празна като счупената порцеланова фигурка, за която бе плакала като дете. Напълно безчувствена, тази вечер имаше усещането, че е само една чуплива черупка.
Не се обърна дори когато забеляза, че някой се приближава към нея. Знаеше, че е Иван. Възможно ли бе някога до такава степен да я е плашел и ужасявал? Единственото общо помежду им сега бе, че и двамата бяха губещи.
Дали не бе прочел мислите й?
Чу го да въздиша и да мърмори почти безстрастно:
— Значи играта свърши. Сега започваме нова, но този път…
— Започваме? — рязко го прекъсна Джини. — Не кипя от спортна страст, а и ми дойде до гуша от игри.
— Ти беше залогът, скъпа. Аз спечелих… спомняш ли си? Императорската дъщеря.
— Но стана лаком и се целеше прекалено високо, не е ли вярно, Иван? Това е проблемът на повечето играчи. Не разбират, че не могат вечно да печелят.
— Може би в играта, за която говоря, има и друг участник, който го е забелязал? А що се отнася до мен, аз не се предавам като останалите. Кой знае, може да ми се удаде да си възвърна поне част от изгубеното.
Джини, която вече съжаляваше, че се е впуснала в този разговор, направи нетърпеливо движение с рамене.
— Защо трябва да ме интересува това? Избягвам да гледам назад към миналото.
— А в бъдещето? И то ли не те интересува? Помисли за това, принцесо. То е пред теб, златно и блестящо. Най-сетне постигна това, което бе на косъм да изпуснеш. Не ми ли дължиш поне малко благодарност? Надявам се, вече не ми се сърдиш? — Джини видя с ъгълчетата на очите си проблясването на белите му зъби, когато се засмя. Тя не отговори и мъжът продължи, свивайки рамене: — Ела! Донякъде бях честен с теб. Искам и сега да съм честен, понеже ми изглеждаш укрепнала и с бистър ум. Не бива да ме съдиш, че понякога съм те… тиранизирал. Ти го желаеше, нали, любов моя? Признай. Винаги, когато те вземах в обятията си, сякаш държах парче лед, а останалото време прекарваше като насън. Ожених се за дива, земна циганка, а трябваше да установя, че си се превърнала в безтелесно, витаещо във въздуха същество. Искаше да бъда жесток, нали? Молеше да те подчиня трепереща и изплашена! За да бъдем честни, трябва да ти призная, че ако се бе стигнало дотам, щеше да ми достави огромно удоволствие да те пошляпвам.
От устните на Джини се отрони неволно възклицание и Иван тихо се засмя. Предишният му полусмях, полуръмжене.
— И ти би допуснала, както и направи, да те наказвам по различни други начини. Чувствах, че подсъзнателно желаеш да бъдеш командвана и подчинявана. Само ако знаеше какви чудесни блянове ми се присънваха, но за съжаление чаках прекалено дълго! Или не? Не би ли желала да познаеш скъпоценната смесица от наслада и болка?
— А ти би ли желал?
Извръщайки най-сетна глава, Джини за миг успя да долови израза на изненада върху лицето му. Тя се възползва от превъзходството си, изсмивайки се кратко и остро.
— Ако желаеш да бъдеш жертва, принц Сарканов, може и да ми достави известно удоволствие да ти направя тази услуга. Но що се отнася до мен, нямам никакво желание да опитвам перверзните радости, за които говориш. А сега моля да ме извиниш, трябва да се видя с графа.
Той не понечи да я задържи, когато прошумоля с полите си покрай него, без да съзнава грациозността и достолепието на движенията си. Джини усети как погледът на мъжа я проследи.
Каютата на графа бе топла и, сравнена с брулената от студения бриз палуба, й внушаваше приказното усещане за безопасност и утеха след странния разговор, състоял се между нея и Иван. Графът бе обещал да я защитава. Наистина, публично я бе предупредил да не посяга прекалено често към прахчетата, но въпреки това бе съгласен от време на време да й дава по някое.
— Опиум? Глупости, дете мое. Може би в съвсем малко количество заради успокояващото действие, но не и достатъчно, за да се пристрасти човек. Разбира се, сега, когато вече сте укрепнала, трябва да се опитаме да минем и без тях. Всяко лекарство губи въздействието си, когато бъде приемано постоянно.
Джини му вярваше. Още една лъжа на Стив. Той би казал всичко, би направил всичко, което можеше да послужи за постигането на собствените му цели. Тя се бе оказала достатъчно глупава да го обикне веднъж, но сега прогледна и искаше да сложи точка на миналото. Не бе останало нищо друго, освен омраза.
— Какво се е случило, дете? Вие треперите! Не бива да стоите на палубата по това време на деня. Може да се простудите. — Гласът на граф Черников бе дружелюбен и спокоен и Джини го дари с благодарна усмивка. Той знаеше как стояха нещата между нея и Иван, както и всичко, случило се помежду им. Бе му разказала. А графът от своя страна бе признал, че бил обезпокоен от онова, което чувал и виждал. Но всичко вече било минало и нямало основания за безпокойство.
Джини остана известно време в каютата му. Графът бе настоял да изпие чаша водка. Водката бе чудесна, подбрана от императорските изби, както гордо й обясни възрастният човек. Момичето го слушаше с нескрит интерес да разказва за императора, за императорското семейство и приближените му — всички те, хора, на които Джини рано или късно щеше да бъде представена. В Русия думата и волята на императора била свещена, франция и Англия имали демократични монарси, но руският император все още бил всевластен господар на живота и смъртта на поданиците си.
— Но да допуснем, че не му се понравя? Както знаете, не обичам сляпото подчинение! А и не желая да бъда сватосвана.
— Но, дете! Почакайте. Императорът е видял достатъчно, за да знае как живеят хората в другите страни. Той знае, че сте възпитана във Франция и Америка… и сте дъщерята на неговата Женвиев. Не се безпокойте. Ще бъда до вас и ще му обясня всичко.
„Каквото и да стане — мислеше си Джини — вече избрах своя път.“
Тя пътуваше към Русия и бе загърбила всичко, което я свързваше с миналото.
31
Джини се бе облегнала на перилата на палубата и наблюдаваше как последните, прилични на перли остатъци от мъглата се стопяваха под лъчите на слънцето. Свежият бриз издуваше платната над главата й и развяваше меднозлатистите къдрици, около лицето й. Шхуната сякаш се плъзгаше по зелената повърхност на водата, а от двете страни на носа й се образуваше пяна. Мислите на Джини следваха вятъра, без да се стремят към нещо определено. Не желаеше да мисли.
— Добре ли спахте?
— О, да. Сиропът, който ми дадохте, действа чудесно. Тази сутрин се чувствам по-спокойна.
Граф Черников я дари с една от редките си усмивки.
— Добре, добре. Нали това искахме?
Един от моряците извика нещо. Подобно на всички останали, Джини също извърна глава: зад кърмата, далеч на хоризонта се мяркаха платната на някакъв платноход. Сърцето на Джини неочаквано и съвсем необяснимо трепна. Колко красив бе корабът и колко бързо летеше, въпреки внушителните си размери. Всяко от платната му бе издуто до краен предел.
Графът изрече мислите й на глас:
