От днес насетне щеше да разчита единствено на себе си. Няма да се довери никому повече. Дори и на така наречения си баща, който също се бе опитал да я използва за своите цели. Дали сенаторът, нейният „баща“, изобщо я бе обичал някога? Гледаше на нея като на един от своите козове и искаше да я използва, докато още бе млада и хубавичка. А сега… нека Стив постъпва както намери за добре, бе й безразлично. Но защо по изключение веднъж вместо нея да не страдат другите?
Задъхваше се, сякаш дълго време бе тичала. Гняв, унижение и болезнено чувство, че е опозорена, правеха движенията й напълно механични. Нищо вече нямаше значение, освен потребността да се движи, да избяга от всичко и всички, веднъж тя да е онази, която кара другите да страдат. „Мразя го, мразя го — крещеше вътрешно Джини. — Мразя всички тях, тези лицемерни използвачи!“
Бе облечена. Върху небрежно прибраната си коса сложи най-старото си и отвратително боне. Все още нямаше представа къде да избяга или какво да прави, но какво от това? Само да е по-далеч, нека всички се чудят, нека я търсят, докато събитията се стоварят върху им с цялата си неизбежност. Можеше да работи в някой бар, да танцува и забавлява хората. Или да стане уличница, в тази област бе натрупала богат опит! Кискайки се истерично, тя взе едно прахче, после на бърза ръка още едно. Всички останали натъпка в чантичката си. Била наркоманка? Робиня? Щеше да се разбере. Не бе трудно да намери мъж, който да й дава всичко онова, от което имаше нужда. Въпреки гнева, умът й работеше трескаво. Момичето отвори капака на кутията за бижута и изсипа всичко в джоба си. Бижутата никога не губят стойността си, а тези навсякъде щяха да струват цяло състояние. Не й ли го бяха казвали всички? Усмихна се със задоволство. На Стив навярно никога не би му минало през ума, че неговите собствени подаръци ще й донесат свободата… Камъните блестяха подобно на очите й. Опали и диаманти и един-единствен, огромен смарагд… като окото на великанска котка, чийто огнен блясък превъзхождаше дори блясъка на собствените й очи.
За съжаление вече не носеше нож със себе си. Този път острието нямаше да пропусне целта. Но всъщност… не, не искаше да го вижда никога повече, никога!
Къщата бе съвсем тиха, но въпреки това тя предпазливо се възползва от задното стълбище… за всеки случай. Не желаеше да бъде видяна от някого.
— Джеймсън, ще изкарате ли, моля, малката двуколка? Не… ще се оправя и сама, всичко е наред. Няма да отсъствам дълго. Искам просто да свърша нещо спешно. — Долавяйки колебливия израз на лицето му, тя започна да импровизира. — Имам среща с господин Мърдок, ако някой ви попита или ако не се върна навреме.
— Господин Сам Мърдок ли, принцесо?
Тъмното му лице внезапно стана безизразно и Джини разбра, че слуховете вече се ширят и сред прислугата. Разбира се, как иначе!
Тя се усмихна. Очарователно и донякъде прелъстително.
— Да. Трябваше да е изненада. Но на вас мога да се доверя, зная, че умеете да пазите тайна. Ще побързате ли? Трябва да се върна навреме, за да се преоблека за операта и тазвечерния прием, а вече е ужасно късно. За вас, разбира се, ще има добър бакшиш. Нали знаете колко щедър е господин Мърдок!
— Да, госпожо — отвърна мъжът, а след това с все още колеблив глас добави: — Но господин сенаторът…
— Това е част от изненадата. Няма да провалите всичко, нали?
След последните й думи той бързо се отдалечи, а Джини се опита да скрие нетърпението си. Разбира се, не можеха да я спрат. Никой не можеше да я спре, дори ако трябваше да си наема кола. А името на Сам Мърдок, както обикновено, отваряше всички врати.
Щеше да мине известно време, докато Делия се качи в стаята на Джини, за да й помогне при обличането. Тогава щеше да намери предназначената за Соня бележка.
Реших да избягам от омразния си съпруг и да замина със своя любовник. Опитите да ме откриете, както добре знаеш, само биха повлекли след себе си още по-голям скандал от онзи, който вече е назрял. За всички ще е най-добре, ако ме оставите на мира, иначе ще се погрижа скандалът да е наистина впечатляващ.
Соня щеше да разбере. Ако ли не, то Стив със сигурност. Разполагаше с още време. Имаше речни и презокеански кораби, които можеха да я откарат до всяка точка на света.
Колкото по-далече, толкова по-добре. За пръв път в живота си Джини нямаше да зависи от никого и трябваше да слуша само собственото си сърце и разум.
Джеймс, който сега отново изглеждаше нерешителен, най-сетне изкара колата, за което бе възнаграден с лъчезарна усмивка и две десетдоларови банкноти.
— Трябва да се върна до час, без някой да забележи. Благодаря, Джеймс!
Ето… готово. Бе се измъкнала! Колко лесно се оказа! Защо не го бе сторила по-рано! „Тогава не бих срещнала отново Стив и не бих забелязала…“, тя прогони опасната мисъл и се съсредоточи върху управлението на колата из оживените улици, както и върху това да се преструва, че не забелязва насочените към нея погледи. Сама жена, пътуваща без кочияш.
Какво толкова странно имаше? Бе опитала да се облече възможно най-обикновено, а косата й бе скрита под безформеното боне. Защо я зяпаха всички тези мъже?
Защото въпреки дегизировката бе красива, нещо, което не можеше да се скрие лесно. Двуколката, която караше бе ново и очевидно скъпа, а конят — чистокръвен жребец. Освен това бе рядкост да се срещне жена, която сама държи юздите. Зализаните мъже се питаха дали не е някоя скъпа уличница. Или може би дама, държаща се като уличница. В Сан Франциско човек никога не можеше да е сигурен. Във всеки случай бе жена, която не можеше да остане незабелязана от мъжете.
30
Джини нямаше представа къде се намира. Никога досега не бе обикаляла сама из улиците на Сан Франциско и уличният шум, зяпащите я минувачи и подмятанията я бяха изнервили. В коя посока бяха пристанищните кейове? Знаеше имената на улиците, но накъде водеха те? Налагаше се да съсредоточи цялото си внимание върху управлението на колата. Конят беше бодър и темпераментен, така че Джини трябваше да използва цялата си сила, за да го обуздава. Виеше й се свят и й се повдигаше. О, Боже, моментът не бе подходящ за проява на слабост. Нямаше да се върне. Нямаше сила на света, която бе в състояние да я накара да се върне! Прехапала устни, усещаше потта под мишниците си, но не се решаваше да спре. Сигурно скоро щеше да види някое характерно място, което познаваше. Трябваше да види! Важното бе да избегне хълма. Да кара все надолу. Най-накрая щеше да съзре залива и да намери Ембаркадеро.
След дълго лутане най-сетне попадна в улица, която й се стори позната. Спомни си презрителния глас на Консепсион: „Защо не заминеш за Русия? Онзи дърт граф изглежда копнее да те вземе със себе си.“
Граф Черников. Защо пък не? Изглеждаше разумно. Той се бе оказал най-почтен от всички. Щеше да й помогне, дори и да се наложеше да замине с него за Русия. Той щеше да я скрие, ако го помолеше.
Подкара по улицата и видя камара багаж, две двуколки и една закрита кола. Някакъв мъж, вече го бе виждала, но не помнеше къде и кога, улови юздите на коня й.
Появи се и самият граф със странен кожен калпак на главата.
— Принцесо! Откъде разбрахте? Или съдбата ви изпраща точно в този момент?
— Има ли някакво значение? — Тя уморено се спусна от високата капра, след което се взря в старческото лице с остро изрязани черти. — Ако все още искате да дойда с вас в Русия, ето ме. Но трябва да заминем веднага, иначе някои хора биха ли се опитали да ме спрат.
Никакви въпроси.
— Елате. Тъкмо смятах да отпътувам и мисля, че се досещате защо. Но при мен сте на сигурно място, знаете го, нали? — Внезапно гласът на граф Черников сякаш изрече собствените й объркани мисли… — Вие принадлежите на Русия, това е било предначертано. Не се безпокойте, вече сте в безопасност. — Какво облекчение — някой друг да поеме нещата в свои ръце, да можеш да се опреш някому. Силната ръка на
