— Роклята ще бъде доставена късно следобед. Облечи я.
— Ти… ти си полудял! — вяло протестираше тя, докато мъжът я влачеше след себе си с привичния си маниер, който Джини намираше за непоносимо арогантен.
Стив дълго и замислено я разглежда.
— Сложи и това смарагдово колие. Когато се качим в къщата, ще ти дам и подходящи обеци. Едно от момичетата ще изсуши и изглади роклята ти.
— Имам… имам главоболие, Стив, наистина! Не вярвам на това, което каза… била съм…
— Мога да ти изредя още по-лоши имена. И ще го сторя, ако не си затваряш устата.
Той я водеше към къщата на Сам Мърдок… а може би неговата къща? Издърпа я нагоре по стълбите, пред погледите на изумените работници, до спалнята, която тя вече познаваше. Хвърли я на леглото и я изнасили. По друг начин не можеше да бъде наречено.
Най-лошото бе, че тя нямаше сили да се съпротивлява. Тялото на Джини, което вече не се подчиняваше на волята й, се отдаде, въпреки че тя крещеше в лицето на Стив колко много го мрази и презира.
— Облечи се, Джини. — Дори това й бе познато. Роклята, с която бе излязла сутринта, изглеждаше съвсем нова, сякаш току-що извадена от гардероба.
— Какво правиш? Така всичко става само още по-лошо.
— Давам ти десет минути, Джини. Би трябвало да ти стигнат. Имаш ли нужда от камериерка?
Само преди няколко минути и се струваше, че дъхът му е също толкова учестен, колкото нейния. Сега обаче бе съвсем спокоен и несмутим, сякаш всичко това изобщо не го засягаше.
— Един от приятелите му го е намерил в някаква изоставена изба с рана от нож в гърлото. Сигурна ли си, че само си го ударила с винената бутилка? Нож би ти подхождал повече.
Джини се чувстваше напълно съсипана, докато Стив с пресилена вежливост й помагаше да се качи в очакващия ги файтон. Бе й позволил да вземе едно от прахчетата си… напомняше й на Иван! Да, бе напълно лишен от съчувствие. Как не го бе забелязала по-рано?
Отправиха се право към Клиф Хаус. Разбира се, трябваше да се досети, че Консепсион ще бъде там, в компанията на предания си ухажор. Виконтът бе изненадан, но любезен. Консепсион — както обикновено. И докато, кипяща от гняв, Джини трябваше да води предвзет разговор с Мерууд, долавяше гневни, промърморени на испански думи, които не разбираше.
— Това е прекалено, Естебан! Защо точно аз трябва да я спасявам? Имам сметки за оправяне с нея, с тази уличница! А ти… ти би трябвало да се радваш, че ще се отървеш. Не, казвам ти, ще се омъжа за Еди и той ще ме отведе оттук, защо да си правя труда?
Гласът на Стив се снижи почти до шепот и Консепсион сърдито повдигна рамене.
— Е, добре! Но за последен път… и не смей да ме докосваш, копеле!
Гневно просъсканата ругатня толкова приличаше на съответния английски израз, че виконтът хвърли учуден поглед към Консепсион. Тя му отвърна с лъчезарна усмивка, поставяйки длан върху неговата.
— Прости ми, Еди. Естебан се изживява като мой по-голям брат, а аз се опитвах да му дам да разбере, че не е необходимо, нали така? — В прилив на непреодолима злоба, гласът й звучеше прекалено сладникаво: — Обясних му, че е по-добре да се погрижи за собствената си безопасност и за името на приятелката си.
— Консепсион обича да се шегува с хората, прав ли съм? — Стив се усмихваше, но нещо в погледът му накара Консепсион да сведе очи и кисело да се съгласи, че всичко, разбира се, е било само глупава шега и че навярно всички така и са я разбрали.
По това време Джини бе толкова изнурена, че нищо вече нямаше значение за нея. Бе влачена насам- натам, командвана и използвана. Но всъщност не трябваше ли да е свикнала с това. Имаше усещането, че всеки път, когато за малко се почувстваше щастлива, това й излизаше през носа. Изпита чувство на цинично състрадание към самата себе си. Вдигна очи и за миг срещна погледа на Стив. Очите му бяха тъмни и непроницаеми като на някой непознат, който я гледаше, претегляйки каква полза би могъл да извлече от нея. Колко ли още удари трябваше да понесе, докато той се преситеше от тази игра?
Само за един ден й се бе наложило да изтърпи прекалено много. Въпреки че прибирането й вкъщи с подозрително мълчаливата Консепсион и тактичния ескорт на телохранителя бе забелязано само от прислугата, тя веднага се качи в стаята си и глътна едно от прахчетата си. Какво пък ако наистина съдържаха малко опиум? Заради болкоуспокояващото си действие той се използваше и в други лекарства. Стив не бе прав да й казва, че е зависима, подобно на онези бедни китайци, за които бе чела, че прекарвали по цял ден в пушалните на опиум. Навярно зависимост възниква само при пушене. Та нали тинктура от опиум има във всички сиропи, дори и в тези за кашлица!
— Не е вярно! — рече Джини на бледото си отражение в огледалото. В края на краищата Стив не е лекар, а можеше и просто да го е измислил, за да я изплаши. Подобно на невероятната история за Карл Хоскинс. Тя прекалено добре помнеше мъртвешкия израз на лицето на Карл, когато го бе ударила — как бутилката се разхвърча на парчета и виното се смеси с рукналата кръв… Стив умишлено се опитваше да я обърка.
Джини с въздишка се извърна от огледалото и само по нощница се отправи към леглото. Бе изпълнена от неприятното предчувствие, че отсъствието на баща й и Соня е само затишие пред буря. Какво толкова имаше да обсъжда Сам Мърдок с баща й? Може би му бе омръзнало да прикрива Стив, съдружник или не. Но това би означавало…
„Няма да мисля за това, докато не ми дойде до главата“, решително си рече Джини. Когато се излегна и затвори очи, почувства как напрежението й постепенно изчезва. Бе изпила последното от прахчетата, оставени й от Иван, които действаха много по-бързо от другите. Защо Стив й бе осигурил прахчета, щом смяташе, че може да са опасни? Нещо не се връзваше, а и мисленето й костваше такива ужасни усилия.
Може би бе заспала, а може и да се бе пренесла в онзи приказен свят, току пред прага на съня. Постоянно си повтаряше: „Не искам отново да изпитвам болка… никой няма право да ми причинява повече болка.“ В съня си видя как заменя сърцето си с гладък, шлифован камък, който се превърна в диамант, блестящ като огън през кожата й и ослепяващ всеки, който се приближеше до нея.
Изведнъж сънят се стопи и Джини видя пъстрите очи на Консепсион.
— Събуди се! — повтаряше младата жена. — Човек не може да заспи толкова бързо… освен ако не е правил нещо, което напълно го е изчерпало. — Тя се засмя подигравателно, когато Джини седна в леглото, сърдито мръщейки чело, а косата й падаше свободно върху раменете.
— Какво правиш тук?
Двете неусетно бяха преминали на добре познатия им испански диалект, и пробудените спомени накараха сърцето на Джини да се свие. Тя отметна косата от челото си с надменен жест и очите на Консепсион се присвиха.
— Помислих си, че е крайно време да си поговорим открито. Не съм добра ласкателка и съжалявам, че се налага да лъжа, за да те защитя! — Момичето кръстосваше килима между прозореца и леглото на Джини. Косата на Консепсион също бе спусната и испанката повече от всякога приличаше на диво животно.
— Не знаеш колко често съм изпитвала желание да използвам ножа си срещу теб… последния път, когато се изправихме една срещу друга, ме изигра, подлагайки ми крак, но сега… Мисля, че цивилизованият живот те е изнежил, боиш се от всичко, дори и от това какво хората говорят за теб. Ха! — Тя вирна глава и косите й плиснаха като водопад. — Вече не си истинска жена. Трябва да се ориентираш към типа мъже, които харесват такива като теб.
— Една истинска жена не би трябвало толкова нетактично да споменава подобни неща, както ти току- що направи! — отвърна Джини, провесвайки краката си от ръба на леглото. — За какво си дошла? За да се нахвърлим с крясъци една върху друга?
Пълните устни на Консепсион иронично се свиха, откривайки зъбите й.
— Дошла съм, за да ти кажа някои неща… да ти кажа истината, ако не се боиш от нея… Или сериозно
