— Няма нищо за уреждане. Аз също се събудих рано. Той е изпратил да я вземат и тя излезе, просто така. Какво щастие, че принц Сарканов не е тук, нали?
След няколко дискретни въпроса се оказа, че Джини е била събудена от един от телохранителите на Сам Мърдок, носещ някакво съобщение. Под предлог, че не желае да буди никого толкова рано сутринта, момичето излязло, без да каже нито дума. Джини наистина бе прекалила!
Соня запази тези си мисли за себе си. Накрая Консепсион се извини, обяснявайки, че желаела да излезе с новата си карета. Не възнамерявала да се възползва от услугите на кочияш.
— Имам среща с Еди в Клиф Хаус — троснато добави тя.
— Не се ли боите, че Сам би могъл да има нещо против?
— Той ме оставя да правя каквото пожелая. А освен това Червения мустак ще язди след мен.
Преди да излезе, тя подхвърли през рамо, сякаш едва сега се бе сетила:
— Ах, между другото, пристигна едно писмо от Сам. За вас, сенаторе. Мисля, че прислужникът го занесе в работния ви кабинет. Сам тъкмо се е върнал в града и би желал да обядва с вас в… как се казва това? Ах, да, в Оукшън Лънч Салуун, какво смешно име.
— Допускам, че е прочела бележката! — Соня едва се сдържа, докато вратата се затвори след момичето. — Наистина Уилям, звучи грубо, но много се надявам, че къщата му скоро ще стане готова или че ще измисли нещо друго за нея. Просто не мога да я понасям!
Сенаторът, очевидно разстроен, не вдигаше поглед от чинията си и мръщеше чело.
— Питам се… Мърдок е бил във Вирджиния, знаеш ли. Навярно е узнал истината за слуховете, които се носят в последно време. Но най-много ме учудва това, което каза тя, че току-що се бил завърнал. Джини бе с него вчера следобед, нали?
Самата Джини не забелязваше надвисналата буря, която я грозеше. През последната нощ се бе опитала да не лъже Соня. Когато съвсем рано сутринта Делия влезе на пръсти в стаята й, съобщавайки й със заговорнически глас, че някакъв господин я очаквал, Джини, без да се колебае се бе облякла и слязла долу.
Той стоеше на входа и изглеждаше напълно спокоен. Срещнала погледа му, тя долови дръзките, дяволити искрици, танцуващи в очите му.
— Изглежда напълно си се побъркал! — сърдито процеди през зъби Джини, оглеждайки се виновно наоколо, за да се увери, че няма никой. — Какво правиш тук? Имаш късмет, че баща ми и Соня още спят.
— Ти също. Но бе крайно време да се събудиш. Дни като днешния са рядкост в Сан Франциско, не бива да бъдат пропилявани.
Джини смутено посегна към косата си, небрежно вързана на тила със зелена панделка, подхождаща на роклята й.
— Наистина си побъркан!
— Какво ще кажеш за закуска от стриди и френски хлебчета?
Той улови ръцете й, притегляйки я към себе си. Начинът, по който секваше дъхът й, винаги я издаваше. Защо се чувстваше толкова безсилна само щом Стив я докоснеше?
— Ти си непоносим!
Той се наведе напред и леко целуна шията й, след което устните му докоснаха нейните.
— Ще дойдеш ли с мен или искаш да дадем храна на клюки сред прислугата?
Като извинение Джини си каза, че Стив все още не е отговорил на много от въпросите й. Бе имала време да размисли за това, докато предната вечер се въртеше в леглото си, а мислите не й даваха покой. Той май сериозно говореше за някакви клюки. Вярваше, че е способен да я злепостави по такъв начин!
Утрото премина като насън. Стив я заведе в едно малко кафене, държано някакъв натурализиран французин и съпругата му, след което се разхождаха по плажа, хванати за ръце като влюбени.
Настроението на Джини се люшкаше между отчаянието и — радостното опиянение. Все още нямаше понятие за истинските причини, накарали Стив толкова открито да я ухажва… ако в действителност нещата стояха така. Но трябваше ли сега да мисли за това? Денят бе толкова хубав, прекалено хубав, за да бъде развалян с мрачни мисли и подозрения. Обикновената сутринна мъгла отдавна бе прогонена от слънцето и целият залив се къпеше в синьо-зелени отблясъци, сред които рибарските кораби приличаха на цветни петна.
Искаше да бъде щастлива поне за малко и да се опита да забрави преградите помежду им. Стив изглежда желаеше същото. Бе й направил закачливи и необичайни за него комплименти, а циничният, дистанциран израз за малко бе изчезнал от лицето му.
Той дори се засмя, когато Джини не се оказа достатъчно ловка, за да избегне една студена вълна, която измокри обувките, чорапите и дори полите на роклята й.
— Какво мислиш да правиш сега? Да събуеш обувките и чорапите и да тръгнеш боса? — Той сведе глава към нея и й прошепна, едва сдържайки смеха си: — Не се обръщай, но две благопристойни, надути стари моми те наблюдават през моноклите си. Сигурно те вземат за някоя куртизанка, която си почива от дългата, напрегната нощ!
— Разбира се, че ще си събуя обувките — отвърна Джини, подпирайки се на него, за да запази равновесие. — Нямаш представа колко е неприятно да имаш пясък и вода в обувките си! Освен това мисля, че само ме занасяш с твоите любопитни стари госпожици. Какво ще търсят тук в такъв ранен час?
— Не можеш да ги видиш. Седят на една от онези пейчици, които предвидливо са пръснати из целия град. Но мисля, че няма какво да криеш от тях, зеленооко съкровище, изхвърлено на брега от морето!
Преди да успее да се защити или да запротестира, Стив я бе взел в обятията си и я понесе, без да се интересува от това, дали тя иска или не, към една каменна пейка, в непосредствено близост до двете възрастни дами, за които ставаше дума.
Джини не се сдържа да не хвърли един бегъл поглед към тях, след което затаи дъх, бързо сведе глава и си даде вид, че е заета с копчетата на пострадалите си боти.
Може би, ако се престореше, че не ги е видяла… какъв лош късмет! Едната от двете бе не някоя друга, а етървата на онази госпожа Бакстър, с която Джини се бе запознала във Вера Круз, а другата — непоправима клюкарка, представена й мимоходом на някакъв прием.
— Остави на мен. Пръстите ти са неловки, сякаш са от лед. — Гласът му бе същият, но когато коленичи пред нея, Джини видя колко загрижено я гледа. После спокойно рече:
— Бледа си като… Познаваш ли ги?
Джини стисна ледените си длани една към друга, за да престанат да треперят и кимна.
Всичко, което тази сутрин искаше да забрави, изведнъж се стовари върху й. Иван, който всеки момент можеше да се върне и който сам бе признал, че постоянно праща хора да я следят. Положението й бе непоносимо несигурно. Трябва да се бе побъркала. Стив също. Обзе я ужас, не останал незабелязан от него. Още преди да бе видяла лицето му, Джини отгатна това по грубия начин, по който измъкна чорапа й.
— Боите се от клюки, принцесо?
Тя поруменя, обезпокоена от саркастичния му тон, но още преди да успее да отговори, някакъв писклив и пронизителен глас каза:
— Извинете, че ви смущаваме, но вие сте принцеса Сарканова, права ли съм? Тъкмо разказвах на госпожа Атертън каква добра физиономистка съм. Как се чувства уважаемият сенатор? Миналата седмица бяхме в Белмон, мисля, че за малко сме се разминали…
На Джини не й оставаше нищо друго, освен вежливо да се престори, че едва сега разпознава дамата, вбесена на себе си заради внезапната руменина, избила по лицето й. След това нещо, което вече нямаше как да избегне — се зае да представи на дамите Стив, който изглежда бе решен да я злепостави още повече.
— Госпожа Атертън, госпожица Бакстър, това е господин Смит…
Джини заекваше, без да може да стори нищо. Ядосана си помисли, че двете жени никога няма да й повярват!
За нейна най-голяма изненада Стив бе този, който я избави от неловката ситуация. Той се поклони с очарователна усмивка пред дамите, наблюдаващи го с присвити очи и недоверчиво любопитство.
— Не си правете труда, вече познавам дамите. Госпожа Атертън, имах удоволствието, да се запозная със съпруга ви в Ню Йорк. Госпожице Бакстър, Сам Мърдок ми е разказвал много за вашата работа като
