По гърлото й се стичаха течности — храната, която тя бързаше да повърне. Крещеше, докато гърлото й пресъхнеше и от него започнеше да излиза вече само животинско скимтене.
— Не ме докосвай… — дрезгаво шепнеше тя дори насън. — Недей… о, недей! Мразя те… ти ще убиеш и мен…
Чуваше долитащи сякаш от огромно разстояние, неразбираеми гласове, които шепнеха нещо. Усещаше нечии длани — ту жестоки, ту галещи. Караха я да слуша, но никой не слушаше нея, никой не го бе грижа. Джини искаше да умре, но те нямаше да й позволят дори тази привилегия.
Част от времето тя прекарваше в сън, твърде изтощена, за да продължава да се съпротивлява, или просто лежеше върху измачканите чаршафи. До съзнанието й достигаха гласовете, които не преставаха да бучат.
— О, Исусе! Сигурен ли сте, че това е единственият начин? Тя агонизира, а да ви призная честно, не зная още колко дълго ще издържа и аз самият. Ако знаех…
— Тя е достатъчно силна да издържи това, а също и вие, ако се наспите и нахраните. Тя няма да умре. Гарантирам ви… с почти стопроцентова сигурност.
— Почти… какво имате предвид? Предупреждавам ви, докторе, че ако с нея се случи нещо…
— За бога, веднага напуснете тази стая, господине! Ако искате да си върша работата, за което сте ми и платил, най-добре ще е да започнете да следвате инструкциите ми! Лекувал съм и други подобни случаи и от собствен опит зная, че в периода на освобождаването от зависимост най-важното е на пациента да бъде осигурено пълно спокойствие. Тя започва да крещи веднага щом се приближите до нея. Сега за мен не подлежи на съмнение, че…
Два дена не чу нищо за него, защото той бе напуснал не само стаята, но и къщата.
Завърна се вечерта на третия ден с брадясало лице, без да си направи труда да дава каквито и да било обяснения. Доктор Матю го посрещна с лека усмивка.
— Тя е по-добре. Конвулсиите изчезнаха и сега отново е в състояние да поема по малко храна. И… това е само мое лично мнение, мисля, че не би било зле да изчакате до утре сутринта, преди да я посетите.
— Тактично ми намеквате, че все още има опасност при вида ми да изпадне в истерия?
Пръстите на Стив Морган нервно чешеха брадясалата му челюст. Забелязвайки бръчките на преумора и напрежение и кървясалите му очи, говорещи за твърде много погълнат алкохол и недостатъчно сън, докторът безразлично сви рамене.
— В края на краищата тя е ваша съпруга и проблемите между вас не са моя работа. Но, говоря ви от позицията на лекар, приличате на човек, който има остра нужда от почивка. На този етап подобна емоционална сцена…
— Имате право. Точно сега не съм в състояние да се владея. Лека нощ, докторе. Ако ме извините, обещавам утре сутринта да се появя в по-приличен вид.
Джини дочуваше тихия шепот на гласовете. Подсъзнателно бе нащрек, долавяйки и най-незначителния шум. Тропотът на копита и гласовете на вакерос под прозореца й я предупредиха за пристигането му. Почувства се толкова слаба! Не й бе останала нито капчица сили или емоции и въпреки това откри, че сърцето й бие прекалено учестено, в някакво болезнено, плахо очакване. Гласовете не преставаха… или всичко това бе просто плод на болното й съзнание? Тя се ослушваше за едни определени стъпки, приглушено затръшване на врата, отекналото й съзнание. Щеше ли да се появи и да избухне… със своите сини, сурови очи, пълни с омраза или отвращение? Или погледът му щеше да е безстрастен и безизразен подобно на нейния?
Стаята на Стив — дали някога наистина е била негова! Тя бе откъсната от останалите помещения в къщата, построена в нещо като ниша над самия океан. За да достигне до стаята откъм всекидневната, човек трябваше да мине по покрит с дъски коридор, гледащ от двете страни към градините.
Всичко това Джини научи от сестрата, която се грижеше за нея и която дори й бе начертала малка скица. Младата жена погледна надолу към тесния, сърповиден бряг, намиращ се точно под прозорците. Бе видяла разпенените вълни на океана да се разбиват с измамна нежност върху черните скали, гальовно плъзгайки се по брега.
— Точно пред стаята ви има прекрасна тераса. Когато се посъвземете, ще можете да сядате там и да се наслаждавате на слънцето и свежия морски въздух.
Когато се съвземе? Защо се чувстваше толкова болна и слаба? Какво й бе сторил? По китките й все още имаше синини, свидетелстващи за това, че е била връзвана за леглото подобно на пленено животно. Измъчвана! Всичко това й бе причинено от него. Дни наред бе седял до нея. Наблюдаваше я как страда и слушаше молбите й, без да помръдне.
— Само ако можеше да ми дадеш нещо! За болката… не мога да я понасям… тя ще ме погуби! Ако искаш да ме убиеш, защо не го направиш бързо? Защо?
Стори й се, че бе махнал падналите върху лицето й кичури коса и бе прошепнал нещо мило, давайки си вид, че иска да я успокои, но това бе всичко — преструвка… заради другите — доктора и сестрите. Защо не можеше да си спомни нищо? Защо мислите й бяха толкова замъглени и неясни?
Джини неспокойно се въртеше под леките завивки, опитвайки се да се освободи от тях. Тогава влизаше сестрата, която неодобрително цъкаше с език, докато отново ги оправяше.
Наистина ли се намираше в къщата в Монтерей или бе в някой частен санаториум — подобен на онзи, в който Иван я бе лекувал веднъж? Иван… Не! О, боже… не. Това бе спомен, с който не можеше да се бори… все още не. Стив го бе убил. Ужасно. Но защо, защо?
Стори й се, че дочу стъпки и бързо затвори очи, опитвайки се да успокои дишането си. Стъпките спряха пред вратата й, след това влязоха. Широки, ядосани крачки. Походка на дебнещ хищник. Тя си спомни думите на Пако Дейвис… толкова отдавна и така далечни.
— Този тип мъже не се спират пред нищо, а Стив е от най-лошите. Бих могъл да ти разкажа някои неща… — Но не й бе разказал. И сега тя трябваше сама да ги открива.
Джини го очакваше. В крайна сметка дойде само сестрата. Носеше купа с горещ бульон, а на дебелото й бяло лице като маска бе надяната неизменната й усмивка.
— Още ли сте будна? А всички ние си мислехме, че спите. Имате нужда от почивка, знаете ли. Между другото, съпругът ви се върна. Той навярно ще се радва да види колко по-добре се чувствате? Ще ви помогна да седнете, а след това ще изпиете бульона си до дъно, нали така? Ще придаде малко цвят на страните ви, когато утре сутринта господин Морган дойде да ви види.
Докато Джини се насилваше да привърши със своята
Защо вечно трябваше да говори толкова много? И да се отнася с нея като с дете? Изкушаваше се да направи сцена — да лисне супата в лицето на сестрата и да стане от леглото, пренебрегвайки престорената им загриженост. Но всичко това й се стори неимоверно сложно, а въпреки нежеланието си тя отново бе започнала да се чувства сънена. Откакто отново осъзнаваше случващото се край нея, всичко, което искаше, бе да спи. Дори седенето й костваше прекалено големи усилия.
Нямаше да дойде да я види тази вечер. Очевидно не искаше. Състоянието й му бе толкова безразлично, че не се появи… колко дни бяха? Предпочиташе да отлага тягостната среща колкото бе възможно по-дълго. Вероятно сега, когато бе негова, се чудеше какво да прави с нея. Една нежелана, досадна отговорност. В края на краищата любовницата бе едно — източник на удоволствия, жена, от която човек лесно можеше да се освободи, когато почувстваше отегчение. Но съпругата…
За това разговаряха на следващия ден, когато Стив най-сетне я посети и я изведе на терасата.
Беше гладко избръснат, а аленият белег на лицето му бе избледнял до едва забележима тънка линия, която само щеше да го прави още по-загадъчен в очите на жените. Повече от всякога приличаше на пират с маниери на учтив непознат.
Помогна й да седне на един стол и се осведоми дали й е удобно. Самият той остана прав, облегнат безразсъдно на железния парапет, под който стърчаха спускащите се чак до вълните на океана канари.
Очите му, леко избледнели от сутрешната светлина, имаха цвета на океана далеч отвъд вълните, там, където той се сливаше с небето. Бездънни и с непроницаемо изражение. Изведнъж Джини почувства, че не знае какво да му каже нито как да се държи. Какво искаше сега от нея?
Сестра Адамс бе ресала косата й, докато тя отново не възвърна част от предишния си блясък, а след това я бе завързала със зелена панделка. Джини хвърли бегъл поглед на отражението си в огледалото,
