Както и бе предполагала, приятелката й Селест дьо Форне се появи още съвсем рано сутринта, събуждайки я от изпълнения й със сънища сън.
— Ох! Тази Адел, защо те е пуснала? Казах й…
— Наредила си й да казва на всеки, който дойде, че си изтощена от пътуването и не желаеш да бъдеш безпокоена. Но в края на краищата аз не съм всеки! И, разбира се, знаех, че това ще е единствената възможност да те видя насаме и да науча лично от теб всичко онова, което ти се е случило през последната… наистина ли стана цяла година? Е, най-малкото бе крайно време да се завърнеш от онези пущинаци, където и да си се мотала! Липсваше на всички ни, дори на баронеса Адолф дьо Ротшилд и клуба на амазонките. Така… сега трябва да ми разкажеш всичко! Кълна ти се, че дума няма да излезе от устата ми. Ернесто, онзи малък италиански принц, какво стана с него? Имаше ли някой друг? Имам предвид някой интересен човек! Е?
— Mon Dieu, Селест, остави ми малко време да се събудя като хората, за да мога да отговоря поне на част от многото ти въпроси!
Тя седна в леглото и се прозина, търкайки слепоочия. Безмилостните кафяви очи на приятелката й не се откъсваха от нея нито за миг.
— Кафе, точно от това имам нужда сега. На ставане не съм особено сговорчива!
Лора хвърли към Селест умолителен поглед, но младата жена само сви рамене, преди да тикне към нея един поднос.
— Кафе… пълна кана. А освен това пресни кифлички с масло и мармалад. Това достатъчно ли е за момента?
— Но аз не бих могла да разкажа всичко, дори и само да си го спомня! — проплака Лора. — А освен това не са минали и шест месеца, откакто за последно бях в Париж, а след това се срещнахме… в Монако, ако не се лъжа. Или в Екс! Боже, пътувах толкова бързо и толкова дълго, че съм загубила представа за времето! Във всеки случай последната ни среща не беше чак толкова отдавна, сигурна съм в това.
— Достатъчно отдавна беше, момичето ми! Но поне се върна навреме за сезона. Очаквам да се случат толкова много неща! Да се запознаем с толкова много нови хора. Но най-напред Ернесто. Получи ли се нещо с него? Той изглежда ужасно мил, а освен това много богат и много интересен! Успя ли да се освободиш от онзи дракон, майка му? Получи ли се?
— Ернесто@ О, моля те, Селест. Той беше истинска катастрофа!
— Но — непоколебимо настояваше Селест, — чух, че сте прекарали заедно най-малко седмица — достатъчно дълго време, за да поболееш майка му!
— Да — отвърна Лора и направи гримаса. — Но след това реши да се предаде… след като принцеса Ди-Пасти — тя е стара и много близка приятелка на баща ми, която не може да понася майка ми, — е, допускам, че е споменала за огромното ми наследство! Пфу!
— Тогава значи не е имало никаква катастрофа! Значи маман нямаше нищо против?
— Да — потвърди Лора. — Но аз имах! Не бях очаквала… За американците винаги говорят, че били толкова страстни! Всеки ти го каже. От теб също съм го чувала! И той бе такъв… изглеждаше толкова самоуверен и беше… изглеждаше дяволски решителен. Мислех си, че това ще е една възбуждаща и романтична връзка, само че… Е, и? Какво стана?
— Ами — със съжаление призна Лора, — чувствах се като водач експедиция! Мисля, че той очакваше от мен да…
— Хм! — разбиращо я прекъсна Селест. — Да бъдещ водещата, да му подсказваш какво трябва да прави, как да го прави и кога? Да се държиш… е, с други думи, да заместиш майка му!
— Откъде, за бога, знаеш всичко това? И защо не ме предупреди предварително?
Без да обръща внимание на гневната нотка в гласа на приликата си, Селест дьо Форне сви рамене и повдигна грижливо поддържаните си вежди.
— Но, скъпа, защо трябваше да те предупреждавам? Не е ли по-добре да се учиш от натрупания опит? А освен това не си ме молила за съвет. — Тя се засмя безгрижно. — Значи… повече никакъв Ернесто! Върна го на майка му, нали така? И после?
— Наистина, Селест, от теб би излязъл чудесен адвокат или съдия-следовател! — хапливо рече Лора. Нямаше намерение да разказва повече… още не. Не и преди сама да решеше, че е готова за това. Госпожа дьо Форне, която бе изключително деликатна и с богат жизнен опит, престана да настоява. Тя бе искрено загрижена за младата си приятелка и бе започнала да гледа на нея като на свое протеже.
Селест дьо Форне произхождаше от семейство на издигнали се буржоа и тъй като принадлежеше към висшите слоеве на средната класа, а баща й бе преуспяващ прокурор, тя се радваше на превъзходно възпитание и бе имала много възможности да се омъжи изгодно. Беше интелигентна, умна и доста хубавичка, но бе направила грешката да се влюби в първородния, при това женен син на един барон. В последствие се бе омъжила за неговия по-малък брат — интелектуалец и поет, който освен алкохолик, ако се вярваше на слуховете бе и хомосексуалист. И за двамата това бе брак по сметка, благословен и от двете семейства, който обаче с нищо не промени живота й. Преди да почине, Аристид бе въвел Селест в най- изисканите парижки салони и я бе запознал с много от своите заможни и влиятелни приятели, произхождащи от най-старите и прочути френски родове. Сред тях дори граф Робер дьо Монтескьо- Фьозанзак, негласният владетел на парижките салони. Не след дълго безпътният живот бе погубил Аристид, така че Селест бе получила всичко, което желаеше — неговото име, пари, достъп във висшето общество. Тя, разбира се, бе използвала всяка предложила й се възможност, въпреки че когато си вземаше любовник или избереше някого за покровител, действаше изключително дискретно.
— Животът е за това, да му се радва и наслаждава човек, за какво друго? — бе казала Селест пред брата на Лора Франко, който, макар и неин близнак, бе толкова различен от сестра си. Винаги беше мрачен и сериозен и Селест обичаше да го дразни. Освен това Франко възбуждаше любопитството й — изглеждаше добре, а нещо в държанието и походката му я караше да подозира, че навярно е добър любовник. Но той не се оставяше да бъде подмамен по никакъв начин и й държеше лекции за лекомислието и безотговорността на съвременните жени, докато сестра му не изгубеше търпение и спорът им не се превърнеше в словесна битка. В такива случаи Селест предпочиташе тактично да се оттегли.
— Той е такъв лицемер! — горещеше се Лора. — Понякога почти не мога да го позная и не мога да повярвам, че ми е брат. А когато започне да ми държи проповеди за уж възмутителното ми държание и обществото, в което се движа… това е повече, отколкото мога да понеса!
Докато напускаше дома на приятелката си, Селест се питаше кога ли щеше да изникне и Франко. На устните й играеше тиха усмивка. Без съмнение той бе дочул всички слухове за преживяванията на сестра му през последните месеци… и без съмнение вече бе бесен! Типичен мъж… И всичко това при положение, че толкова неприкрито даряваше с вниманието си срамежливата американска приятелка на Лора, омъжена от родителите си за граф Седжуик — прочут сладострастник с доста странни сексуални влечения. Нищо чудно, че скоро след женитбата им графът бе изпратен като посланик в Турция, а съпругата му обикаляше Европа под зоркия поглед на свекърва си. Наистина бяха за окайване тези американски наследници, принуждавани от семействата си да се омъжват в името на някаква благородническа титла!
„Селест е истински ураган“ — мислеше Лора с известно състрадание, докато Адел й помагаше при обличането. За по-малко от час Селест бе успяла да я запознае с последните клюки, обикалящи града. Освен това й бе напомнила за всички онези досадни задължения, които трябваше да изпълни, преди отново да помисли да се порадва на живота.
— Ако може, мадам, да задържите дъха си? Да? Още веднъж?
— Ах!
Да задържи дъх? Лора имаше чувството, че й е била отнета способността да диша. Корсети! Колко мразеше да носи корсет, само и само за да е в крак с модата и да изглежда привлекателна. Бе противоестествено една жена да има талия като оса и да трябва да търпи нещо толкова неудобно само за да постигне онази фигура на пясъчен часовник, на която мъжете изглежда толкова се възхищаваха. И това, без съмнение, единствено защото обичаха жените да изглеждат останали без дъх сякаш от самото им присъствие и защото овързаните по този начин жени не бяха в състояние да хапнат повече от някоя малка птичка, което силният пол отново приписваше на своето присъствие! Всичко, което една жена правеше — как се държеше, как се обличаше, как вървеше и говореше… и дори как четеше, — бе измислено от мъжете за мъжете. Това бе толкова отблъскващо и унизително!
