и всички, свързани с него спомени, когато следващия месец заминеха за Европа? Ами Мариела — как щеше да понесе раздялата с нея?
Сега двамата бяха на любимото си място за срещи — една потайна, обрасла с трева просека в гората, пазена от две страни с дървета, а от третата от висока канара. Малко поточе извираше от скалата, образувайки в подножието й миниатюрно езерце.
Иззад завесата от растителност те можеха да наблюдават околността, без минаващите покрай сенчестото им зелено гнездо да могат да ги съзрат.
Вече от няколко години двамата с Мариела тайно се срещаха тук — винаги, когато той се прибереше от училището си на Изтока, винаги, когато успееха да се измъкнат от опеката на възрастните. Неговата сладка индианка, неговата Мариела. Той долови неизречения въпрос в погледа й и му отвърна с целувки — страстно, нежно, настойчиво… след това отново нежно, докато и двамата не забравиха всичко и всеки.
Погълната от стремглавото си бягство, Лора не бе забелязала никого. А то наистина беше бягство, трябваше да си го признае. Бягство от непознатия свят, бягство от нещо, пред което неочаквано се бе оказала изправена. Да, това истински я беше шокирало.
Спомни си как беше погледнала родителите си, убедена, че се шегуват с нея! Годеник? И тя чуваше за това едва сега? За разлика от друг път майка й, която си играеше с ресните на светлия си шал, не продумваше.
— За какво всъщност говорите, за бога? — бе попитала Лора. — Нищо не разбирам! Нали не го мислите сериозно… не бихте могли наистина…
— Не зная дали помниш прадядо си — отвърна баща й, — но той бе човек от Стария свят, който не бе свикнал да променя навиците, начина си на живот или убежденията си.
— Но какво общо има това с мен! Или с някаква си женитба? Никога не си споменавал за това. Никой не ми е казвал…
— Лора, скъпа — рязко я бе прекъснала майка й. — Не бих искала да си помислиш, че те насилваме да се омъжиш. Разбира се, че не! Надявам се, познаваш добре баща си и мен. Това, което се опитваме да ти обясним е, че… че има нещо като… как би го нарекъл ти, Стив?
— Има споразумение или „уговорка между семействата“ — бе обяснил той с каменно изражение, не пропускайки да забележи злобните искри в очите на жена си.
Погледът на Лора прескачаше от единия към другия от родителите й, а след това тя, почти тропвайки с крак от гняв, бе рекла:
— Престанете, вие двамата, престанете! Сега не е най-подходящият момент… — овладяла се, тя си бе поела дълбоко дъх, преди да продължи със спокоен глас: — Все още не разбирам, а и вие нищо не сте ми обяснили!
— О, това е нещо, което — как да кажа?, — което е уговорено между неговия дядо и дядото на баща ти. Те, разбира се, все още следват старите феодални… — срещайки мрачния поглед на мъжа си, Джини се бе разсмяла.
— …Обичаи — завърши изречението й Стив, обръщайки поглед към поруменялото от гняв лице на Лора.
— Но, татко, какво имаш предвид, когато казваш, че имало някакви уговорки?
— Да, като уговорката на баща ти с тази Ана, ако не ме лъже паметта — иронично бе подхвърлила Джини, отвръщайки на заплашителния поглед на Стив с мил смях.
— Опитвам се да запазя търпение — сприхаво бе обяснила Лора с приглушен глас. — Но трябва да призная, че все още не разбирам нито дума от онова, което говорите вие двамата. Какво разбирате под годеж! И защо досега не съм чула за тази глупава уговорка, която навярно изобщо не е валидна? Не искахте да кажете това, нали?
— Всичко, което се опитваме да ти кажем — успокояващо бе обяснила Джини — е, че ще трябва да се опитаме да се държим… е, да кажем, учтиво. Сигурна съм, че господин Чаланджър не е по-доволен от тази уговорка от теб!
— Господин Чаланджър, казваш? Сигурно не Джони?
— Боя се, че не. Зная колко сте си допаднали с Джон Чаланджър, докато беше в Калифорния. Но не, в случая става дума за неговия по-голям брат.
— Имаш предвид черната овца? Предателят на…
— Внимавай, млада госпожице — бе я прекъснал насред думата Стив. — Той случайно ми е приятел!
— О, знаем ги тези приятели! — думите бяха на Лора, вирнала брадичка по начин, който прекалено много напомняше на Стив за твърдоглавата му съпруга.
— Всичко, което имам да кажа по този въпрос — решително бе продължил Стив — е, че ти ще поздравиш господин Чаланджър и ще бъдеш вежлива с него. Повече не се иска от теб!
— О, това е невъзможно, непоносимо… Отказвам да участвам в тази игра! — бе избухнала Лора. — Как можете? Очевидно той е на твоята възраст, татко, и…
— Лора, Трент Чаланджър е едва тридесетгодишен! Със сигурност не прекалено стар, за да бъде интересен.
— Но прекалено стар за мен!
— Лора — внимателно бе подела Джини, — трябва да разбереш, че всички ние рано или късно сме принудени да се научим да се преструваме… или поне да бъдем любезни… тогава, когато случаят не е от особено голямо значение. Скъпа моя, трябва да знаеш, че нито баща ти, нито аз възнамеряваме да те принуждаваме да приемеш някакъв годеж, какво остава за женитба! Всичко, което искаме от теб, е да се държиш вежливо, когато дойде Трент Чаланджър. А стане ли дума за тази уговорка, което изобщо не е сигурно, той ще говори с баща ти и веднъж завинаги ще се сложи точка на този въпрос.
— Какво имаш предвид с това, че щял да говори с татко? — Повишавайки глас бе попитала Лора. — Какво общо има татко? Какво става с мен!
Веднага след това тя се бе надигнала със забележително спокойно изражение.
— Е, добре! Допускам, че и без друго нищо от онова, което казвам, няма значение. — Веднага след тези думи се бе обърнала и излязла, шумно, затръшвайки вратата след себе си. Всичко това отново мина през главата на Лора, докато препускаше на гърба на Амиго все по-далече и по-далече от хасиендата.
Да й сервират, че имала годеник, за когото никога не бе чувала и пред когото трябвало да се държи мило — този път родителите й бяха отишли прекалено далече. Тя нямаше да поздрави този Трент Чаланджър, а ако се наложеше, със сигурност нямаше да се преструва на вежлива! Знаеше всички истории, които се носеха за него — че бил стрелец, измамник, а някой го наричаха дори престъпник.
Веднъж напуснал родния си дом, никога повече не се бе върнал, дори и когато майка му била на смъртен одър. Бедният Джони трябвало да се оправя сам с всичко, а сега мизерният му брат смееше да се появи и да нарича себе си неин годеник! Лора се питаше мрачно дали той не се нуждае от пари. Може би е бил лишен от наследство или щеше да бъде, ако пренебрегнеше волята на двамата възрастни мъже. Хрумна й, че веднъж Джони й бе споменал, че дядо му по майчина линия бил неотстъпчив и авторитарен човек, който, подобно на нейния прадядо, не се посвенил да обвърже наследството, което оставял, с определени условия. Е, това не бе неин проблем! Все едно й бе дали ще наследи парите на прадядо си или не!
„Не — мислеше си Лора инатливо. — Няма да се срещна с него!“ Просто нямаше да се прибере. Можеше да посети Анита на село и да пренощува у тях. На родителите й щеше да им се наложи да я извинят. По дяволите, след това щеше да си понесе последиците!
Лора горещо се надяваше, че Трент Чаланджър не възнамерява да остане дълго в хасиендата.
2
Само ако знаеше, че Трент Чаланджър нямаше ни най-малко желание да остава в хасиендата Де ла носталхия! Смяташе само да засвидетелства уважение на Стив Морган и очарователната му съпруга и да остави пакета, който носеше от Мексико сити. Горещо се надяваше, че Лора Морган няма да си е у дома, което би спестило на всички неудобството от евентуална среща. Когато си свършеше работата със Стив Морган, би могъл да подремне няколко часа и на другия ден, съвсем рано сутринта, да отпътува.
