Никъде не оставаше по-дълго, отколкото му налагаха обстоятелствата и не искаше никога да се връща някъде или при някого. Някога бе съществувало нещо като негов дом, някога, когато майка му все още бе жива и крепеше цял един малък свят с малките си, нежни и измамно чупливи на вид длани. Макар и изоставена от мъжа си, който бе хукнал подир богатите си приятели и една английска благородническа титла, майка му се бе научила да бъде силна.
Както обикновено, когато мислеше за баща си, той го прокле на ум заради егоизма, безразличието и арогантността, които бе проявявал към майка му.
След следването си в Харвард Джеймз Чаланджър не бе желал нищо толкова страстно, колкото едно пътуване до Европа заедно с приятеля си Артър Сингълтън, син на женен за богата американка английски преселник.
Кармен Мария Тереза де Авила произхождаше от стар испански род. Семейството й притежаваше почти четиристотин хиляди хектара земя в бързо процъфтяващите южни части на Калифорния. Аристократът дон Мануел де Авила бил умен и умел бизнесмен, който влагал милионите си в най-доходоносните начинания в Мексико, навсякъде из Съединените щати, а както се шушукаше, дори в Европа и Южна Америка.
И ако Дон Мануел имал слабост, това била единствената му дъщеря, неговата Карменсита, с тъмните, искрящи очи и пищна черна коса. Тя била наследила ангелската красота на майка си и ума и деловия нюх на баща си. Въпреки това била също толкова жизнерадостна и темпераментна, колкото всяко седемнадесетгодишно момиче, обичащо танците и празниците.
Защо, горчиво се питаше Трент отново и отново, бе допуснала да бъде омъжена за човек, когото почти не познавала? Само защото Кристиан Чаланджър и Дон Мануел били съдружници и партньори в многобройни капиталовложения?
— Но, сине, аз от пръв поглед се влюбих в баща ти! — бе отговорила веднъж тя. — Един ден самият ти ще се научиш да разбираш любовта, която нехае за опасността да бъде наранена. Той изглеждаше толкова добре, твоят баща, току-що завърнал се от Харвард, облечен като човек от Изтока. Вината не бе негова. Аз го желаех, казах това на баща ми и както винаги той се съгласи.
Джеймз също се бе поддал, ако и донякъде с нежелание. Но по въпроса за тази женитба — споразумение между две семейства, които вече били свързани чрез приятелство, взаимно уважение и делови интереси — Кристиан Чаланджър се показал решителен и неотстъпчив. Дори първородният му син в момента да не „обичал“ бъдещата си жена, с времето и раждането на децата щяла да се появи и любовта.
На Джеймз било позволено да прекара шест месеца в Европа и след като се налудувал, той се върнат обратно, за да поеме на плещите си отговорността… една отговорност, която не отишла по-далече от това да създаде четири деца и колкото е възможно по-често да се спасява от самотата и скуката в ранчото „Кармел“.
Замислено като вила за отдих на семейството, то се бе разраснало в подобно на палат имение с поддържан парк в една от най-изисканите части на Сан Франсиско. Съседи им бяха Лайланд Станфорд, Чарли Крокър и така наречените сребърни крале Хънт, Феър, Макей с нагиздените им, надменни жени. Той бе излизал с тях на езда, на лов, бяха устройвали заедно запои, докато жена му трябваше да се грижи за всичко — сделки, поддръжка на ранчото, счетоводство — просто всичко.
От време на време Джеймз се бе вясвал за но една седмица, а когато се нуждаеше от пари, дори и няколко дена по-дълго. Тези посещения и налудничавостта, с която баща му се домогваше до херцогска титла, бяха изпълнили Трент е граничещи с омраза гняв и антипатия.
А как само трепваше майка му, развълнувана като ученичка, когато го очакваха да пристигне! А когато топ, след някое и друго снизходително назидание по адрес на децата отново изчезваше, очите й помръкваха в болезнено изражение, което тя се опитваше да скрие.
Донякъде за да се отърве от следване в „добър“ университет на Изток, където искаха да го изпратят, а и защото не можеше да гледа страданието на майка си, без да изпита желание да убие баща си, шестнадесетгодишен Трент бе напуснал дома си. Майка му го бе благословила, изпълнена с разбиране и любов. Любов, огряваща дори съпруга и, който нито можеше да я разбера, нито да я оцени.
По дяволите баща му! Най-добре щеше да е, ако пътищата им никога повече не се пресичаха, защото през годините Трент се бе научил да убива сигурно, с лекота и без особени скрупули — все едно с револвер, нож или с голи ръце.
Всъщност веднъж, в Ню Мексико, лошата му слава едва не стана причина да бъде линчуван. Човекът, който държеше властта в града, бе установил, че стрелците му не смеят да излязат срещу някакъв известен просто под името Трент младеж, и бе наредил на играещия по свирката му шериф да се отърве от странника по законен начин. Но градът и „големият човек“ не бяха получили своето линчуване и неизменните гуляи, които увенчаваха подобни събития. Шерифът бе уведомен от един щатски прокурор, че затворникът трябва да бъде разпитан на по-високо място и с това всичко бе приключило.
Дядото на Трент, Дон Мануел, бе наел хората на Пинкертън да открият изчезналия му внук, а освен това той имаше и един изключително влиятелен приятел, някой си господин Джим Бишъп. Така Трент бе „спасен“ и бе научил, че майка му е починала. След тази новина всичко му бе станало безразлично, а в душата му се бе натрупала още повече омраза към себе си задето толкова дълго бе отсъствал от къщи, и ненавист към баща му.
Дон Мануел, умен и препатил човек, чувствайки, че любимият му внук се нуждае от отдушник за омразата и насъбраната горчилка, не се възпротиви Трент да започне „работа“ за господин Бишъп. Както Трент по-късно узна, Джим Бишъп поемаше всички дългове на хората, които работеха за него и след това използваше длъжниците си за своите цели. Колко лесно и с готовност се бе оставил да бъде заплетен в мрежите на Бишъп! Естествено, отначало бяха проверили надеждността му, натоварвайки го с тежки задачи — например да се забърква или предизвиква неприятности според ситуацията, събирайки всевъзможна информация. И ако при това се наложеше да убива, той го правеше с ясното съзнание, че ако бъде заловен, не може да се надява на милост. В известен смисъл се бе наслаждавал на опасностите и приключенията, които не го оставяха прекалено често да се замисля за минатото. С ранчото бяха свързани твърде много спомени, а й той не бе имат достатъчно време, за да изгради истинска близост със сестрите и по-малкия си брат. Собствеността не означаваше нищо за него, а пък и той, който справедливо бе смятан за единак, се боеше от всякакво обвързване.
Никакво обвързване… Боже, как мразеше това — усещането, че си подтискан и затворен. Любовта, а още повече бракът, бяха създадени за другите, не за него. Желанието и неговото задоволяване, когато си го позволяваше, му бяха напълно достатъчни. Никакви окови, подобно тези на майка му, свързана чрез любовта си с един мъж, който нито веднъж не бе дал да се разбере, че тя изобщо означава нещо за него!
Трент си наложи да прогони отвратителните мисли, които го гнетяха като разяждаща болест. Имаше прекалено много други неща, за които трябваше да мисли в момента, като например скрепените с печата писма, които носеше в чантата на седлото си.
Утре, когато отново потеглеше — този път към Калифорния, — щеше да разполага с достатъчно време да размишлява за себе си и своя живот. Устните му се разтегнаха в бегла саркастична усмивка, сещайки се за повода, отприщил тези неприятни мисли.
Защо тези педантични старци, живеещи с тираничните си навици от миналото столетие, все още настояваха да диктуват брачни съюзи? Например дядо му Авила и неговият приятел дон Франсиско Алварадо. Защото искаха да запазят натрупаните от семействата им богатства? А това бедно момиче — очевидно все още дете, което без негово знание и съгласие е било избрано за невеста на най-възрастния внук на дон Мануел, вероятно бе уплашено до смърт! Опърпан съпруг за една синеока госпожица, която няма представа от това, какво е живот и страст! Със сигурност тя щеше да изпита безкрайно облекчение, научавайки от него, че изобщо няма намерение да й натрапва някаква предварително планирана съдба, без значение какво се бе опитвал да му намекне господин Бишъп при последната им среща! Никога нямаше да се съгласи да се ожени по сметка — бе му го заявил съвсем недвусмислено.
— Тя съвсем не е лоша партия — недоразбрал отказа на Трент, бе обяснил Бишъп иззад бюрото си, докато младежът се готвеше да си тръгне.
„Е, и?“ — беше си помислил тогава, но сега се улови, че се чуди как ли изглежда момичето и на кого прилича. Дъщерята на Стив Морган… и Джини. Джини Брандън Морган, с искрящите смарагденозелени очи,
