бакъреночервена коса и многообещаващи, чувствени устни.
Преди няколко години, когато я бе видял за пръв път на един банкет у Сам Мърдок — съдружник и близък довереник на Стив Морган, — Трент не бе успял да откъсне очи от нея, от тези сладки, многообещаващи устни. Бе я пожелал по-силно, отколкото някога бе желал или бе вярвал, че е в състояние да желае някоя жена. Нея, тази прилична на циганка магьосница, която дори танцуваше като истинска gitana3. Той почти се влюби в нея, докато не научи, че тя е съпруга на Стив Морган и майка на децата му.
Полушеговито той се запита дали Лора Луиза Енкарансион Морган приличаше на родителите си по характер и на външен вид. Свивайки рамене, докато палеше едно изподъвкано цигаре, му хрумна, че скоро щеше да знае отговора на този въпрос. Надяваше се преди това да му се удаде възможност да се изкъпе.
Бе изминал пътя от Мексико сити до тук със съвсем кратки почивки, за да хапне нещо и да поспи някои и друг час, а днес бе на седлото още от преди изгрев слънце.
Не би отказал малко прясна вода… силният вран жребец, който яздеше, също бе жаден.
— Ей, Ларедо, помирисваш ли някъде вода, приятелче? — Далеч напред бе съзрял дървета и храсталак — потънали в зеленина, вместо в обичайната охра на изсъхнала шума и треви. И когато Ларедо вдигна глава, изпръхтявайки тихо с издути ноздри, Трент го потупа по врата. — Да, добре, приятелче. Изглежда ще получиш нещо за пиене, а аз ще получа банята си.
Трент Чаланджър си бе изградил навик да бъде предпазлив и винаги търсеше знаци за възможна опасност. Вече толкова дълго живееше с опасността, че предпазливостта се бе превърнала в негова втора природа. Водата означаваше, че наблизо има поточе или бликащ от скалите извор. Но почти винаги тя вещаеше и присъствието на утоляващи жаждата си животни, а навярно и хора. В близост до подобни естествени водоизточници често се образуваха малки селища.
Но в случая Трент все още не бе открил никаква следа от живот. Никакви викове, оглушителни детски писъци или кучешки лай. Нямаше дори следи от неизменните кози, които обикновено обикаляха свободно из подобни места.
Трент подкара коня си съвсем бавно и предпазливо през шубрака и надвисналите над главата му сплетени клони. Накрая излезе на малка, обрасла с трева просека, където заобиколеното от дървета и храсталак поточе ставаше малко по-широко и по-дълбоко.
Лора язди, докато двамата с Амиго не се умориха и не почувстваха глад и жажда. Идеята да посети приятелката си Анита й се струваше все по-примамлива, особено при мисълта, че симпатичният по-голям брат на Анита можеше да си е в къщи. Щеше да й достави удоволствие да пофлиртува малко, още повече че напоследък той бе започнал да забелязва жената в нея. А след това навярно всички щяха да й се карат и да я упрекват за това, колко неучтиво и безотговорно се била държала. Беше й все едно! До гуша й бяха дошли вечните наставления какво да прави!
Амиго изпръхтя, напомняйки на момичето, че е жаден и не би отказал една заслужена почивка.
Лора се наведе с чувство за вина и потупа потния му врат.
— О, Амиго! Какво невнимание от моя страна! Мисля, че е време и за двама ни малко да се поохладим, какво ще кажеш?
„Обичам това местенце — мислеше Лора. — Толкова е спокойно, толкова тихо, като не се брои цвърченето на птиците и тихото бълбукане на потока, ромолящ между камъните и пясъка.“ Под дърветата растеше трева, от която Амиго можеше да похапне, след като момичето го изтриеше с една стара изпокъсана фуста, която винаги носеше със себе си. Когато й се стори доволен, Лора се зае с прясно изпечения квасен хляб и козе сирене, които поглъщаше на големи залъци, поливайки импровизирания си обяд с червено вино от мехчето.
Това бе едно от любимите й местенца за размисъл и писане. Понякога лежеше наполовина във, наполовина извън водата, която бе прекалено плитка, за да покрие цялото й тяло и пишеше, подпряла лакът върху полегатия бряг.
Днес имаше толкова много неща, които трябваше да обмисли и които искаше да изпита и почувства.
Беше се сгорещила, така че сега изхлузи полата и блузата си и, останала само по своята най-стара и къса долна риза, се потопи в доста хладната вода. Преви се на две, за да потопи косата си в потока, преди да я сплете на плитка, която тежко падаше на гърба й.
Потокът бе прекалено плитък, за да предложи истинска баня, но тя можеше да се излегне във водата и да се остави на вълните, които идваха и си отиваха почти толкова бързо, колкото стрелкащите се със своите блещукащи крилца водни кончета.
Лора остави мислите си да се носят в някаква пронизана от слънцето, спокойна леност. Чувстваше се като носено от потока без посока и цел листо.
Изведнъж този облян от слънце свят бе разрушен с един замах от нахлуването на някакъв висок, непознат глас:
— Hola, mitchacha4! Заспала ли си или правиш опити да се удавиш?
Лора подскочи ужасена и впери очи в брадатото лице на някакъв непознат, яхнал покрит с прах черен жребец, който нервно ровеше пръста с копито и изглеждаше поне толкова опасен, колкото ездача си.
— А, виждам, че още си жива! Често ли го правиш? — След това нетърпеливо продължи на испански: — Езика ли си глътна?
Беше едър мъж със сурови черти. Ниско нахлупена измачкана шапка с широка периферия засенчваше очите му. С кръстосаните на гърдите си патрондаши и стърчащите от двете страни на седлото пушки той приличаше на авантюрист, наемник и дори бандит. Освен това имаше револвери с прости, изтъркани от употреба дръжки.
— Нямате право да ме плашите така! — гневно му се сопна на испански Лора, след като си бе възвърнала дар слово. Противно на здравия разум тя не изпитваше страх, а единствено гняв. Този непознат бе нахлул в неприкосновеното й кътче, нарушавайки уединението й, и сега тя искаше той да изчезне. — И внимавайте да не се приближите прекалено до онази хала, коня ми!
Тя се надигна, без да съзнава, че е почти гола, докато не забеляза потрепването на ноздрите и стъписването на мъжа, което й напомни, че със същия успех можеше да се изправи пред него чисто гола, тъй като мократа риза лепнеше по тялото й и прозираше.
Студена тръпка премина по стоплената й от слънцето кожа. О, боже! Какво щеше да стане, ако…
— Тръгвайте най-сетне! След като се нагледахте!
Нямаше да покаже, че се бои. Тъй като не последва отговор, Лора пристъпи две крачки напред, мислейки за пистолета, който бе оставила под полата си — пистолет, който винаги носеше по време на своите излети. Както и ножа… но той бе останал в дисагите!
— Чуйте ме, чужденецо, най-добре би било веднага да се ометете! — хладно рече тя. — Изчезвайте веднага! Ако семейството ми научи за тази сцена, ще трябва да се простите с живота и дори всичките тези оръжия няма да ви спасят. Приличате ми на някой разбойник… или гринго, пресякъл нелегално границата. Тук не обичаме такива като вас, разбрахте ли? Какво изобщо търсите тук?
Предполагам същото, което и ти! — отвърна мъжът, а в спокойния му глас прозвуча шеговита нотка, накарала момичето да побеснее. — Исках малко да се поизмия от праха и да напоя коня си, това е всичко. — Той се ухили. — Не си мисли, че искам да те изнасиля! Не си губя времето с това да насилвам малки момиченца.
За неин най-голям ужас непознатият скочи от седлото и пристъпи.
— Само посмейте да се приближите! — изфуча Лора и му отправи смръщен поглед.
Изправен, той изглеждаше дори по-висок, отколкото й се бе сторил. На ръст бе колкото баща й. И наистина изглеждаше опасен — сега, когато се бе приближил, още повече от преди.
— Чуй ме, малката — рече той, сваляйки шапката и изтупвайки я в коляното си. — Или ще си поделим потока, или тъй като ти вече си се изкъпала, ще се прибереш у дома при майка си. Comprende5!
— О! — гневно избухна Лора.
