конят бе язден от малко момче — седем или осемгодишно, съдейки по ръста му.
— Hola, muchacho! Спри!
— Не, не, трябва да намеря господин Алварадо. Не бива да спирам… обещах…
— Проклятие! — Трент сграбчи юздите на коня му и го накара да забави ход. Заговори го на разпространено сред мелезите испанско наречие: — Аз съм приятел на господин Алварадо, така че спри за малко! Какво, по дяволите, се е случило? Откъде имаш този кон?
— Той е на доня Луиза… тя ме изпрати да доведа помощ, защото аз съм единственият, който може да язди Амиго! — Независимо от очевидния страх и нетърпение на момчето, в гласа му се бе промъкнала нотка на гордост, преди отново да бъде завладяно от ужас. — Ах, господине, те са толкова много… мръсни, пияни войници! Опитаха се… хванаха сестра ми и ако не бе доня Луиза… Пуснете ме да продължа, господине! Обещах да доведа помощ!
— Дръж си устата! Бъди мъж, ако можеше! Виждаш ли пушката и револверите? С тях мога да задържа войниците, докато доведеш помощта, но най-напред трябва да ми покажеш къде са те и как мога да се промъкна, без да ме забележат. Comprende! А сега… тръгвай! Напред! Когато приближим, ще яздим бавно и тихо. Никакъв шум, който може да ни издаде, разбра ли?
— Селото не е много далече, господине. Има много дървета и разпръснати скали. Няма да ви забележат. Ние също не ги забелязахме, докато… — момчето си пое дълбоко дъх, преди трескаво да продължи: — Дон Франсиско, който харесва Мариела, също е там… синът на дон Естебан, знаете ли? Но вие сигурно го знаете, щом казвате, че познавате дон Естебан. О, той ще насече тези свине на късчета, със сигурност ще го стори… а след това ще нахрани с тях лешоядите!
— Сигурно ще го направи — провлечено рече Трент, а предусещането за предстоящата битка, което вече вибрираше във вените му, прогони умората и тегнещата в душата му меланхолия.
Така, значи тя е била определена за негова годеница? А сега бе загазила.
За миг устните му трепнаха в сурова, почти подигравателна усмивка.
Колко ли изненадана щеше да остане! На него поне нямаше да му дойде като гръм от ясно небе.
Трент подкани момчето, чието име — оказа се в последствие — било Хуанито, да му начертае върху прашната земя приблизителна карта на очертанията на селцето.
— Има само една хубава улица, господине… тук. Там сме повалили някои дървета, така че каретите да могат да минават на път за неделния пазар. Оттам са дошли и те.
— Това ли е единственият път, водещ към селото?
— О, не! Има и друг — пътят, по който се измъкнах аз! Има съвсем тесни пътечки, които знаем само ние, които живеем тук. Така успях да изведа Амиго, без да ме забележат. Той не бе при колибите, защото доня Луиза винаги го оставя горе, в сянката на дърветата, където има хубава трева. Също и вода. Малко ручейче се спуска надолу към потока, в който жените перат.
Момчето вдигна поглед към лицето на високият гринго — също толкова кафяво под тъмната брада, колкото и неговото собствено, и неподвижно като лицата на каменните фигурки на стари божества, които понякога намираха из пещерите. Когато един проникнал през покрова от сплетени клони слънчев лъч обагри в огненочервено тези забележителни, птичи очи, момчето се прекръсти.
— Добре, момче, добре си свърши работата! А сега мисли за онова, което ти казах. Ще водиш Амиго за повода, докато се отдалечиш достатъчно, а след това ще яздиш като дявол! И кажи на дон Естебан… дяволите го взели… кажи му, че годеникът на доня Луиза е взел нещата в свои ръце. Хайде, върви!
Без да обърне повече внимание на момчето, което го гледаше с широко отворени очи и зяпнала уста, непознатият грубо му махна да върви, а сам той се отправи по посока на селцето.
Някъде долу от ниското до него достигаха викове, пияни, цинични заплахи, а от време на време и по някой изстрел.
Той не бързаше. Движеше се изключително предпазливо, докато достигна едно място, от което можеше да надникне надолу. Нямаше защо да се безпокои, че ще бъде забелязан, тъй като никой не му обръщаше внимание. Тук-там по земята лежаха трупове — не можеше да различи дали са на войниците, или на защитниците на селцето. Забеляза група мъже, които се снишаваха зад стена от недялан камък, стреляйки към две солидно изградени постройки, които очевидно принадлежаха на едно и също семейство.
Иначе войниците не си правеха труда да се крият или използваха за заслон каменните цистерни, които се виждаха наоколо. Имаха автоматични пушки и пистолети, но не и модерните „Уинчестър“ и „Колт“. Ситуацията му напомняше за сраженията в Алжир и Триполи, към които бе привикнал по време на краткия си престой в Чуждестранния легион. Или преди това, из пустошта на Ню Мексико или Аризона, където си спечели името на най-бързия стрелец, който можеше да бъде купен единствено когато решеше да се продава.
Трент оголи зъби като надушваща плячка пантера.
Вероломните нападатели затягаха кръга около двете укрепени с висока стена къщи, готови всеки момент да нападнат. Разнасяха се насмешливи забележки за това, че изстрелите на защитниците ставаха все по- редки, а паузите между тях по-продължителни.
Те се приближаваха, тези зверове… ставаха по-сигурни и все по-дръзко излизаха от прикритията си. Смехът и гласовете им достигаха до Трент — облозите, които сключваха помежду си, кой щял да вземе най-много жени и какво щели да направят с тях, особено с безсрамната кучка, дъщерята на грингото. Онази, която убила един от другарите им… щели да й сложат юзда, да си я прехвърлят от ръка на ръка и накрая да я продадат някъде, където ще трябва да изпълнява желанията на всеки мъж, който има няколко излишни песос.
Мъжът, който бе говорил най-много и се бе смял най-високо, не успя да довърши пороя от цинични думи.
Първият изстрел от „Уинчестъра“ на Трент прониза гръкляна му и го повали на земята, където той се запревива в прахта, виейки от болка като куче. Още преди първият да се строполи на земята, друг един от войниците бе повален с пръснат череп. След него още един… и още един…
Подобно сянката на Немезида „Уинчестърът“ ги поразяваше — хладно и методично, докато Трент сменяше мястото си. Малцината, опитали се да отвърнат на огъня, не можеха да разберат по кого или какво стрелят. Навярно цяла армия!
Нямаха много време за чудене, тъй като падаха един след друг със съвсем малки паузи, докато Трент презареждаше между изстрелите, от които никой не пропусна целта.
Един пиян, подобно на останалите, мъж се запрепъва, излизайки от малка колиба на другия край на селцето, където се бе забавлявал с някакво пребито почти до безсъзнание момиче. Той все още не осъзнаваше случилото се в негово отсъствие.
— Какво става, а? Още ли не сте се справили с нещастните пеони?
Стоеше все още с разкопчан панталон, олюлявайки се, когато куршумът попадна право в слабините му. Предсмъртният вик на мъжа накара Трент да разтегли устни във вълча усмивка.
В една от двете малки къщи, чиито дебели стени и керемидени покриви бяха послужили като заслон от куршумите и горящите факли, Лора и Франко се спогледаха, без все още да разбират, че всичко е свършило толкова бързо и неочаквано — целият този кошмар, от който не вярваха повече да се събудят.
След последния изстрел се възцари напрегнато очакване, пронизвано от виковете и стоновете на мъжете, които Трент умишлено бе оставил живи. Облекчение и невяра се смесваха в душите на мъжете и жените, потърсили убежище в двете свързани с подземен зимник къщи.
— Татко? Толкова бързо? Възможно ли е, Франко?
— Тихо! Не зная! Но кой друг би могъл да бъде?
От високото до тях долетя мъжки глас.
— Не стреляйте, ако все още са ви останали патрони! Мисля, че ги очистих всичките. Хей, има ли някой там вътре?
„Пушката му все още дими“ — замаяно си помисли Лора. Той… дяволът с черната брада! Тя стоеше край прозорецът, към който се бе втурнала, чувайки вика, и внезапно почувства световъртеж. Сякаш много от далече до нея достигаше недоверчивият глас на Франко.
— Кой сте вие и…
