Слава богу, Франко най-сетне бе в състояние да поеме нещата в свои ръце! Понякога мъжете са твърде необходими…
— Стремете се всеки изстрел да попадне в целта… и не стреляйте по сенки и закачени на тояги шапки! — нареждаше Франко и въпреки че повечето от мъжете бяха доста по-възрастни от него, те слушаха с респект сина на дон Естебан.
Раната на ръката на Лора се обаждаше и при най-малкото движение, но момичето пренебрегна болката и съсредоточи цялото си внимание върху своя гняв. Измъквайки се от една опасност, тя се бе натъкнала на друга. Всъщност се радваше, че се бе оказала тук точно сега, когато тези пияници върлуваха из селото, и можеше да помогне. Те бяха по-лоши и от бандитите, които трябваше да преследват, особено когато се натъкнеха на беззащитно селце като това.
Отвъд оградата прозвуча нов залп, след това пиянски рев и заплахи. Франко се приближи към една пролука в дебелата стена, даде два изстрела и отново се обърна.
— Колко? — попита Лора.
— Най-малко един. Мисля, че раних другия толкова тежко, че доста дълго ще е извън играта.
— Ти бе много храбра, amiga8 — прошепна Анита на Лора. Двете се познаваха от деца и се държаха като равни. Красиво момиче с блестящи очи, приблизително на възрастта на Лора, Анита имаше повече обожатели, отколкото пръсти на двете си ръце, но бе хвърлила око на Франко. За съжаление той й обръщаше толкова малко внимание, като да бе негова сестра. Въпреки че не харесваше Мариела, Анита се опитваше да не го показва, утешавайки се с мисълта, че един ден ще накара Франко да я забележи. Толкова често се бе молила за това, а междувременно упорито учеше. Учители й бяха дон Реналдо Ортега с безчислените си книги и доня Лора Луиза, която държеше Анита да я нарича просто Луиза.
— Изобщо не съм била храбра, просто не биваше да им показвам, че се боя! — призна Лора.
Докато се гледаха, докосвайки ръце, двете момичета си спомниха ужасния миг, когато недалеч от кладенеца забелязаха към тях да приближават двама ездачи — ухилени и очевидно — твърде пияни.
— Две очарователни госпожици! Какво ще кажеш, Педро? По една за всеки! А те и двете са хубавички, така че е истински късмет да открием тази прелест преди останалите, какво ще кажеш? Добре, че избързахме напред, сега ще получим най-хубавия пай, а? Ха-ха-ха!
— Ето… пийнете по глътка… елате тук! — Вторият мъж, селяк с груби черти, носеше облечена на голо войнишка куртка, изпод която се подаваха космати гърди и почернял от мръсотия пъп.
— Виж само, те са изненадани, малките muchachas! Навярно не са очаквали да видят истински мъже наоколо, а? Ние ще ви покажем това-онова, малките!
Анита стоеше вменена и сякаш внезапно онемяла — неспособна да издаде нито звук.
Лора, която си бе възвърнала самообладанието и бе схванала настроението на мъжете, пристъпи напред, полюшвайки хълбоци и пресилено пърхайки с мигли.
— Извинете бедните селски момичета, capitanos! — заговори на испански тя. — Ние не сме свикнали на толкова… толкова дързък език! Но кажете — тя се усмихна на по-едрия от мъжете, който пръв бе взел думата, — защо не слезете от конете и не ни обясните какво имате предвид? Не зная какво мисли свенливата ми приятелка, но аз самата с удоволствие бих ви послушала!
— Аха! Истинска дива котка! Виж само тези очи! Обзалагам се, че не знае кой е баща й!
— Да, изглежда няма нищо против да я позабавляват малко. Искаш ли една глътка, момиче?
— Разбира се, защо не? Искате ли да ви потанцувам малко? Приятелката ми свири на китара. Анита, por favor9, донеси китарата… и се връщай по-скоро, защото не мисля, че тези момчета обичат да чакат. — Движена от инстинкта си за самосъхранение, тя се усмихна съблазнително.
— Елате! — подкани ги тя. — Или губите смелост, когато насреща си имате решителна жена? — Тя сви рамене, отстъпи назад и с един ритник по кокалчето извади Анита от вцепенението й.
— Боите се, че не сте достатъчно мъже, за да ми харесате?
— Да се боим, по дяволите, не!
— Чуй я само курвата! Боже… тя се опитва да ни дразни!
— Тя копнее за някой истински мъжага. Не е ли така, малката?
— Може би! Една глътка, а когато приятелката ми донесе китарата си, ще ви покажа какво мога, съгласни?
— Тя наистина е темпераментна! Ей, ти! Тичай и донеси китарата. Искаме да я видим как танцува… искаме да видим и двете ви.
— Да, побързай, Анита! — задъхано прибави Лора, преди с извинителен смях да се обърне към мъжете. — Тя е малко свенлива… Не е била в града като мен. Но скоро ще се убедите, че е също толкова забавна, колкото мога да бъда аз, особено ако не се скъпите за ракията! Обещавам ви, господа… няма да останете разочаровани!
Анита побягна боса към къщи, без да посмее да хвърли дори бегъл поглед през рамо. Сърцето й биеше толкова лудо, че тя се боеше да не изгуби съзнание, преди да се е добрала до в къщи.
Ами Лора… не смееше да си представи какво би могло да е случи с приятелката й, която толкова дръзко и безгрижно бе разговаряла с онези ужасни мъже, омайвайки ги със сладки думи и обещания. Но докога? И какво щеше да стане, ако… Анита не посмя да доизрече мисълта си дори наум.
Съсредоточена изцяло върху мига, Лора продължаваше да се шегува и задява мъжете. Пиеше от пъпните с ракия винени мехчета, успявайки при това да не се задави. Успя също да ги задържи на разстояние, докато те с течащи лига обикаляха около нея като песове около някоя разгонена кучка. Лора даваше вид, че се опитва да избере онзи от двамата, който е по-мъжествен.
— Покажете ми ги… да, покажете ми ги, момчета! Аз ще реша кой е най-голям, става ли?
Хилейки се, двамата започнаха да разкопчават мръсните си, прашни панталони, подканяйки я да се приближи, за да оцени качеството на онова, което щяла да получи след малко.
— Ах, виждам, че ще бъде трудно да избера между вас двамата! Но не искате ли да видите какво ще получите вие? Готови ли сте? — Лора инстинктивно избираше действия и думи.
Тя отстъпи няколко крачки, нареди им да спрат… да свалят панталоните си малко по-надолу, за да може да вземе решение!
Съжаляваше, че пистолетът й не е в нея, но имаше поне ножа си. Той висеше в калъфа, плътно пристегнат към бедрото на Лора с кожена лента, получена като подарък от майка й.
Лора разтърси дивата си грива и започна леко да се полюлява, сякаш танцуваше без музика, повдигайки полата си сантиметър по сантиметър, докато двамата зачервени мъжаги лъхтяха и хъркаха от желание. Дочула зад гърба си тропот на копита и гласа на Анита, която й извика нещо, до преди миг закачливата и кокетна Лора изведнъж се превърна в разгневена дива котка. Тя вдигна полата си високо, натъпквайки я с едната ръка в колана си, докато другата посегна към ножа.
— Ето това получавате от мен, животни такива… и това, и това!
Бе извършила всичко това действайки по инстинкт, бе изиграла ролята си почти без да мисли. За пръв път в живота си бе убила и осакатила човек Всичко вече бе зад гърба й… не знаеше, в последствие почти не можеше да си спомни какво бе сторила и как Но когато, точно преди да изтрещят изстрелите, се завъртя на пета и се затича към бялата къща, от която насреща й бързаха Анита и мъжете, от ножа, който все още стискаше в ръка, капеше кръв.
Лора си възвърна гласа и извика:
— Връщайте се! Връщайте се! Идват още!
Един куршум бе одраскал ръката й, преди да успее да се добере до спасителната порта, спъвайки се сред хладния полумрак, контрастиращ с ослепителната слънчева светлина навън.
4
Трополящите зад гърба му копита го наведоха на мисълта за евентуална опасност.
Трент дръпна юздите на коня си, извади пушката от калъфа и, като я опря на бедрото си, зачака приближаването на ездача, който и да бе той.
Най-напред разпозна златистокафявия жребец с бяла звезда на челото. Тя? Но вместо от момичето,
