По-късно тя си мислеше, че е трябвало да преглътне гнева си. Трябваше да го помоли да се обърне, докато се облече. Тогава щеше да успее да се добере до пистолета си. Вместо това тя по най-глупав начин го нарече мръсен гринго и се пресегна към оръжието. Успя да го достигне, но в момента, в който го сграбчи, един прашен ботуш настъпи китката й, като едва не я парализира, а след това я принуди да пусне оръжието. Две силни ръце я вдигнаха високо и извадиха от потока.
— Чуй ме сега, nuchacha, не обичам малки момиченца, които се опитват да ми въртят номерца!
Той я сграбчи за раменете и силно я разтърси, а Лора — извън себе си от гняв — забрави всяка предпазливост.
— Bastardo! Hijo de putana! Пусни ме! Веднага ме пусни или горчиво ще съжаляваш, обещавам ти! Ще пукнеш… аз ще те пречукам… ще те…
— Значи говориш като някоя уличница и имаш характера на побесняла вълчица! А освен това знаеш английски — също на английски рече Трент. — Хубав пистолет… и конят ти не е лош! Откраднала ли си ги, или синът на някой богат собственик на ранчо ти ги е дал в замяна на твоята благосклонност? Преодоля ли пристъпа си на гняв, малка кучко? Мога ли вече да те пусна?
— Bastardo… ще те убия! — Лора се извъртя в ръцете му и почти успя да се освободи, опитвайки се светкавично да го ритне с коляно. Мъжът обаче с лекота избягна удара и се изсмя остро.
— Някои мъже обичат фурии като теб… аз не!
Изгубила дар слово и почти обезумяла от гняв, Лора успя да освободи ръката си за достатъчно дълго време, така че да го зашлеви, но дланта й не можа да достигне обраслото му с гъста брада лице. О, колко омразен й бе подигравателният му смях!
— Същинска дива котка, виж ти, виж ти! Питам се дали изобщо някой знае, че си тук съвсем сама. Престани да се мяташ. Погледни ме, момиче. — Той я стисна още по-силно за китките и Лора трябваше да подтисне един вик на болка. Бе принудена да го погледне в очите… сиви като буреносни облаци… ледените очи на един дявол, контрастиращи със загорялата му от слънцето кожа и черна коса, която бе също толкова дълга и разрешена колкото брадата му.
За миг Лора замръзна, изложена на този безмилостен поглед и, уловена в желязната хватка на непознатия, направи опит да си поеме дъх.
— Сега ще проявиш ли малко разум да се отдалечиш, докато се изкъпя? Не възнамерявам да се бавя.
— Върни ми пистолета! — със сподавен глас рече Лора.
— Предпочитам да не го правя, сърце мое. Нямам ти доверие. И наистина искам да се изкъпя. Така че или ще ме послушаш и ще си тръгнеш, или ще се наложи да те вържа за някое дърво, докато свърша. Какво предпочиташ? И не ме предизвиквай. Никакви номера повече.
Тя не откъсваше поглед от брадясалото му лице, но не каза нищо. Мъжът бе извил ръцете й зад гърба и сега малко поразхлаби хватката си. В този миг Лора освободи едната си ръка и с всичка сила го зашлеви през лицето, проклинайки същевременно него и всичките му предци с думи, които не можеше да си спомни да е чувала някога, още по-малко пък да ги знае толкова добре, че сама да ги използва.
— Каква проклета, твърдоглава лаеща гадина! — изруга той, преди да я събори по гръб във влажната трева, затискайки я под тежестта на тялото си. Ръцете й бе хванал здраво високо над главата, а оръжията му болезнено се впиваха в меката й кожа. — Това ли е, което искаше?
Лора не можеше да повярва, че целият този ужас се случва на нея. Докато се опитваше да се освободи от неумолимата му хватка, гърдите й се освободиха от не особено надеждния затвор, в който бяха уловени. Мъжът грубо и болезнено щипна зърната им, а след това бавно прокара ръка между бедрата й, погалвайки ги бегло, преди да заглуши гневния й протест с устни. Целуна я жестоко, безчувствено, болезнено и отблъскващо, докато тя не почувства, че се задушава. Най-накрая я пусна.
— Чуй ме, момиче, ако имах време или желание, бих опитал да го направя с теб, но в момента нямам нито едното, нито другото! Това бе само малък пример за онова, което би могло да ти се случи, ако не се държиш, както подобава! — Без да й даде да си поеме дъх, той разкъса остатъците от ризата й и ги хвърли настрани.
— Бях те предупредил…
В първия миг не осъзна какво възнамеряваше да прави с нея.
Непознатият я завърза за едно дърво, след като преди това бе запушил устата й с мръсната кърпа, която висеше около врата му, завързвайки ръцете й зад гърба.
— Ако не искаш да гледаш, можеш да си затвориш очите, момиченце! — рече той, докато се събличаше.
„Не се притеснява особено, мръсникът — гневно мислеше Лора, а очите й бяха пълни със сълзи на безпомощност и гняв. Не искаше да го вижда — него и голата му мъжественост. Животно, това бе той, отвратително, недодялано животно!“ Но въпреки целия си гняв, тя не можа да не хвърли скришом някой и друг любопитен поглед, оглеждайки го от главата до петите.
Отблъскващо! Отвратително! Мъжете бяха отвратителни с хищническите си инстинкти! Беше голям… застрашително голям. Не би искала да бъде завладяна от подобно неодушевено вещо. А той си бе въобразил, че това е всичко, което искала тя — това огромно, грубо, грозно нещо, което мъжете носеха между краката си и с което по някаква глупава причина необикновено се гордееха.
Докато тя, кипяща от гняв, трябваше да го чака да свърши, с къпането, мъжът й обърна гръб, излагайки тялото си на слънцето, избърса се с полата й и разтърси глава като куче, за да изсуши коса.
— Така е по-добре! — осведоми я той, протягайки се непринудено пред нея, след което започна да рови в чантата на седлото си за чисти дрехи. Една избеляла сина риза и също толкова избелели, прекалено тесни панталони. Върху ризата навлече същата кожена жилетка, която бе носил преди да се изкъпе. Изпра старите си дрехи и ги уви около дръжката на седлото, където щяха да изсъхнат, когато продължеше ездата си. Накрая обу чифт чисти чорапи и нахлузи ботушите си. Не носеше шпори — тази подробност й бе направила впечатление. Що за човек бе той? И кога щеше да я освободи, ако изобщо го стореше?
Когато най-сетне се приближи към нея и я погледна замислено, Лора си спомни за голотата и безпомощността си. Въпреки това в погледа й се четеше омраза и инат.
— Е, банята бе превъзходна. Почти съжалявам, че не мога да остана по-дълго! — Тя потръпна, когато мъжът отново погали гърдите й.
Дали не възнамеряваше да я остави така вързана и просто да продължи по пътя си? Когато тази мисъл проблесна в съзнанието й, Лора с всички сили понечи да се освободи.
Той вече бе върху седлото! Тогава непознатият се наведе над нея, а секунда по-късно тя съзря проблясването на ножа и бе свободна.
— Можеш да задържиш коня си, muchaclui. А що се отнася до пистолета, предпочитам да го взема. Ако е твой, можеш да го потърсиш в хасиендата на дон Естебан Алварадо. Adios!
В резултат от последните му думи пръстите на Лора се разтрепериха. Цялото й тяло се тресеше толкова силно, че й отне цяла вечност да се освободи от парцала в устата си.
Наистина ли бе изрекъл това или й се причуваше?
Лора трескаво се облече, метна се на гърба на Амиго и го пришпори към Анита. Все още не можеше да се върне в къщи, а и не можеше да разкаже на приятелката си за случилото се. Имаше нужда обаче от успокояващото й присъствие, за да се отърве от хаоса в главата си.
Не… не! Не можеше да е той… мъжът, когото се бе бояла да срещне, от когото бе избягала!
Дори ужасният й прадядо не би могъл да пожелае женитба между нея и един толкова потаен, презрян негодник!
А колко коравосърдечно би й се изсмял и би я подигравал Франко, ако му разкажеше за това си премеждие!
Не, само щеше да се злепостави, ако признаеше пред някого за унижението, което бе понесла от този груб и похотлив негодник… Ах, по-добре да не се бе раждала! Колко непоносим бе споменът за държанието му, за думите му, за начина, по който я бе принудил да изтърпи болезнените му целувки, от които устните й все още бяха напукани и подути.
Не искаше да мисли за това… не искаше да си спомня, никога! Не искаше дори в най-скритото и потайно ъгълче на съзнанието си да се запита какво би станало ако… ако…
Лора усети, че трепери — в еднаква степен от отвращение и от срам. Какво ставаше с нея? Защо
