другият — с Лора Морган. Какво, по дяволите, трябваше да прави с нея? Какви намерения имаше всъщност по отношение на това момиче? С намръщено чело и присвити очи се питаше наистина ли тя не подозираше, че той е онзи, който я бе любил тогава в Париж и едва не го стори още веднъж. Ако подозираше… тогава трябва да бе съвършена актриса! А ако не? Е, скоро щеше да разбере. Имаше намерение да срути грижливо издигнатите й защитни стени и най-малкото да й покаже коя всъщност е!
24
В дните, последвали неприятната среща у госпожа Шалмер, по някакво нещастно стечение на обстоятелствата Лора все попадаше на Трент Чаланджър, херцог Ройс… или както там се казваше сега. Тя, разбира се, правеше опити да го избегне и се преструваше, че не го забелязва, но лейди Хонория й напомни, че в това няма никакъв смисъл.
— Нима искате хората да си помислят, че между вас двамата е имало или има нещо, което ви плаши? — без заобикалки попита тя. — Мислех, че имате повече мозък в главата си, момичето ми! Всичко, което знаете да правите с мъжете, е да им се опълчвате! С някоя мила усмивка бихте могла да ги победите с тяхното собствено оръжие, при това без да бягате или да се спречквате с тях! Разбирате ли какво имам предвид?
Но колкото и да се опитваше да не му обръща внимание, все не успяваше. Понякога той правеше всичко възможно да се приближи до нея и да я въвлече в някой безсмислен разговор, особено когато Лора беше с някой приятел. В друга случаи я вбесяваше, като просто й кимваше, за да насочи веднага след това вниманието си към човека или заниманието, от което като че ли бе изцяло погълнат и което бе прекъснал заради нея.
Дойде момент, когато тя почти започна да се бои да излиза, защото неминуемо се сблъскваше с него, обикновено в компанията на госпожа Уестбридж, разбира се. Прекалено често погледите им се срещаха, при това не по-малко ожесточени, отколкото бяха думите им. Дори лейди Хонория бе направила една забележка по повод на техните срещи.
— Какво съвпадение… почти навсякъде, където отидем, срещаме херцог Ройс! Или може би това не е случайно? Вярно ли е, че вие двамата някога сте били сгодени?
— Както вече ви казах, милейди — отвърна Лора, — това бе преди цяла вечност… една глупава, старомодна договореност между нашите два рода. Разбира се, никой от двама ни не взе това на сериозно.
— Хм! — проницателно забеля лейди Хонория. — Може би той не е гледал на тази договореност с толкова леко око, колкото вие! Помислила си те за това?
Това бе нещо, за което Лора се опитваше изобщо да не мисли. Винаги, когато разговаряха, а това ставаше само на публични места и в случай че вежливостта го налагаше, я обземаше натрапчивото усещане за интимност, за която тя в никакъв случай не бе готова. Обърнеше ли й внимание, той се държеше с нея прекалено дръзко и изблиците й на гняв изглежда само го развеселяваха.
Останала насаме, Лора се опитваше да убеди сама себе си, че той не може да е онзи, при никакви обстоятелства не бе възможно да се случи нещо подобно! Това би било направо непоносимо! Този човек беше просто отвратителният Трент Чаланджър, когото някога бе срещнала в Мексико и който още от пръв поглед й беше станал неприятен, а сега направо я отвращаваше… този мошеник в дрехи на английски херцог! Защо просто не я оставеше на мира? В края на краищата имаше повече от симпатичната госпожа Уестбридж и можеше да играе игричките си с нея! Какво искаше от нея? За отговора на този въпрос Лора не искаше дори да си помисли.
Оплачеше ли се пред Хелена, собствената й приятелка не бе в състояние да й окаже голяма помощ.
— Не мога да понасям този човек! Толкова ми е противно да бъда вежлива с него, само за да спазвам приличие.
— Направи ми впечатление само — отвърна Хелена, — че още щом се видите, вие двамата бързате да се нахвърлите един върху друг! Знаеш ли, имам чувството, че вие… ъ-ъ… взаимно се привличате! Не ми се сърди, че ти го казвам, Лора, но наистина мисля, че е така.
— Наистина ли, Ена? — процеди през стиснатите си зъби Лора. — Не разбирам как ти е хрумнало. Нахвърляла съм се била върху него! Той е последният мъж на света, когото… — След това неочаквано добави: — Надявам се, че си единствената, която мисли така, иначе ще го приема доста на сериозно!
Ена обясни извинително:
— О, не, сигурна съм, че съм единствената, която мисли така. А това се дължи на обстоятелството, че толкова добре те познавам! А всички останали забелязват само, че госпожа Уестбридж непрестанно го ревнува от теб! Не може да не си забелязала отровните погледи, които ти хвърля!
Лора правеше всичко възможно навсякъде да се появява с един от двамата си така наречени обожатели, Мишел Реми все още бе неин пламенен поклонник, а лорд Антъни й показваше различни забележителности и понякога яздеше с нея, често в компанията на сестра си. Там бе, разбира се, и Реджи, който я следваше мълчаливо навсякъде, без да обръща внимание на съперниците, изпречващи се на пътя му.
Въпреки всичко Лора имаше усещането, че не може да се изплъзне от Трент. Накъдето и да се обърнеше, той вече бе там с подигравателната си, хладна и многозначителна усмивка и никога не пропускаше да я подразни с умело прикритите си намеци. Как само копнеше да бъде оставена на мира, за да може да се наслади на първия си сезон в Лондон.
Но лондонският сезон, както Лора с разочарование съвсем скоро научи, се състоеше от същите забавления, които й бе предложил и Париж, с тази разлика, че в Лондон на кралица Виктория човек трябваше да бъде доста по-внимателен. Както Лора с раздразнение забеляза, бяха нужни неимоверно голяма предпазливост и лицемерие, за да не забележи някой, че се наслаждаваше на неща, смятани от обществото за забранени.
„Така забранените плодове — мислеше тя — стават още по-сладки!“ Например Трент Чаланджър… нямаше представа защо й хрумна тъкмо той!
Лора бе направила откритието, че във въртележката от забавления, която я въртеше почти непрестанно, писането и даваше чувство за обективност, така потребното й в този момент усещане, че прави нещо действително.
След многобройните телефонни разговори, проведени през последните седмици, тя най-сетне бе намерила време да издири Франк Харис в бюрото му. Появи се при него с купчина плътно изписани листа и благодарение на усилията на Франк „Сатърди Ривю“ и „Пал Мал Газет“ вече бяха приели няколко нейни статии. Освен това нейна статия имаше и в последното издание на „Титбитс“ — един наистина доста жълт вестник, но затова пък плащаха добре! Лора бе започнала да изпитва удоволствие да съчинява истории, базирани на действителни случки и лица, предоставяйки на любопитните читатели да открият кой се криеше зад персонажите!
Франк изглежда харесваше последните й работи. Но май не беше безразличен и към нея самата, което не й допадаше особено. Той дори отново се опита да я прелъсти, очевидно забравяйки за неуспеха си преди време в Париж.
Лора го посети в бюрото му и тъкмо се канеше да си тръгне, когато той я спря, улавяйки я за ръката, и рече без заобикалки:
— Лора, защо не легнеш с мен? Имам малко жилище съвсем наблизо, където никой няма да ни смущава, обещавам ти! Ела с мен, Лора, скъпа… не се колебай! Кълна се, че ще те направя щастлива!
— Не мога, Франк, знаеш го много добре. Веднъж вече ти казах, че гледам на теб като на приятел и бих искала всичко да си остане, както досега. Ако сега отидем в твоето жилище и се любим, всичко би се развалило… поне за мен. И без това вече съм го правила с прекалено много мъже! Разбери ме, моля те! Не зная! Може би просто не е дошъл подходящият момент! А не е, защото мисля, че няма да бъдеш добър любовник… съдейки по всичко онова, което съм чула и прочела, зная, че си чудесен. Но не, не и с мен, поне не в момента.
— Проклятие, Лора — разочаровано изръмжа той, пускайки ръката й. — Дълбоко в себе си знаех, очаквах да го кажеш. Е, добре, тогава сигурно така трябва! Но не забравяй, че съм твой винаги, когато ме
