— Няма значение. Събуй префърцунените си обувчици и ги изхвърли през борда. Искам да слезеш долу боса, подобно на някоя испанска селянка!
С внезапен, почти истеричен смях тя събу обувките си и ги изхвърли далече зад борда, преди отново да се обърне към Франко и да го попита:
— Сега доволен ли си?
— Не съвсем, скъпа. Това също трябва да отиде отвъд борда, преди да заприличаш на селянка! — При тези думи той наистина разкъса роклята й и небрежно я хвърли във водата, така че Ена остана пред него само по риза, все още с корсета си, фустите от тафта и черните копринени чорапи. — Е, сега… сега вече можем да слезем долу — рече той, измервайки я с поглед от главата до петите. — А след като те заведа в кабината си, ще залостя вратата и ще те държа затворена толкова дълго, колкото искам… като някоя прекрасна знатна заложница, попаднала в лапите на недодялан, груб пират!
И той я задържа почти през цялата нощ и я люби, докато на зазоряване не я отнесе в кабината й, където — сънена и доволна — я сложи в леглото. Погледна я и рече с безизразен глас:
— А сега, госпожо, е време за отрезвяване! — След тези думи се обърна и излезе.
38
„Нищо чудно — мислеше Лора, — че наричат Гибралтар «Скалата»“. Огромен скален масив се издигаше направо от морето. Майор Ийгън й бе разказал, че Гибралтар бил не само изключително важно пристанище, но и контролирал достъпа между Атлантическия океан и Средиземно море. Британците получили тази прочута с непревземаемостта си твърдина с мирния договор от Утрехт.
— В посока север-юг Гибралтар е дълъг само около три мили и миля и три четвърти широк, не е за вярване, нали? — бе казал той. — Въпреки това, независимо от близостта си с Испания, притежава решаващо стратегическо разположение. Прилича на крепост, не съм ли прав? А във вътрешността на тези огромни скали има безбройни пещери и коридори с обща дължина тридесет и пет мили, ако трябва да бъдем точни. Някои от тези коридори извеждат направо към морето. Навярно ще ви бъде интересно някой път да видите пещерата Сен Мишел. Тя има интересна история и запазена килия за мъчения още от времената на Инквизицията!
След формалностите около посрещането на Уелския принц, Лора не само вече страдаше от главоболие от оглушителните салюти на оръдията, но и се чувстваше напълно изтощена от горещината и влагата. Изпита истинско облекчение, когато попадна в хладните стаи на някаква къща! Вилата, наета от граф Седжуик, когато бе избран за вицегубернатор на Гибралтар, се намираше сред разкошна тропическа градина и имаше дебели стени и вентилатори във всички стаи. За щастие, стаята на Лора гледаше към градината и когато прозорецът бе отворен, вътре долиташе дори лек бриз и опияняващ мирис на цветя.
Сега в стаята влезе една от прислужниците, която трябваше да разопакова нещата й и да ги подреди в гардероба. И двете момичета, които Лора бе зърнала досега, приличаха на мароканки или андалуски и бяха наистина хубави. Мъжете от прислугата също така бяха мароканци или араби — всички без изключение млади и симпатични.
Момичето на име Айша й помогна при събличането, а след това Лора с облекчение се излегна на леглото, затвори очи и направи опит да отпусне схванатите си крайници.
Имаше достатъчно време до часа, когато трябваше да стане и да се облече за приема в „Пал Мал Клъб“, а в Гибралтар изглежда строго спазваха следобедната испанска siesta. Може би щеше да успее да прогони лошите мисли от главата си и да поспи малко.
Предната нощ бе спала много неспокойно, а и сега се чувстваше изоставена, след като Франко бе отклонил поканата на граф Седжуик да гостува в дома му, под предлог, че трябвало да хване първия кораб за Алжесирас, където възнамерявал да се срещне с някакъв свой приятел.
Лора без никаква видима причина беше връхлетяна от чувството, че не е трябвало да идва тук. Дори и заради Ена. Ако трябваше да направи нещо, то бе да се върне в Париж, където някога бе щастлива и можеше да черпи от живота с пълни шепи.
„Само щом Ена свикне тук и видя, че се чувства добре — мислеше Лора, — трябва да замина. Бих могла да посетя лейди Хонория в Баден-Баден или да отпътувам за Италия. Все ми е едно, къде ще отида… някъде, където и да е! Може би дори на Филипините, ако родителите ми още са там!“ Все още малко я глождеше фактът, че Франко е научил от господин Бишъп, че родителите им всъщност не са заминали за Индия. Защо не бе разказал за това на нея? Защо винаги я държаха в неведение? Всички тези тайнствени поръчения и непрекъснатите пътувания на Франко и Трент… Дали не гледаха на нея като на малко момиченце, на което не могат да поверят никаква тайна? И защо господин Бишъп никога не бе потърсил нейните услуги във връзка с тайнствените планове, които кроеше?
Веднъж му бе задала този въпрос, уверявайки го, че когато става дума за събиране на информация, тя би могла да свърши много повече работа от който и да е от мъжете, работещи за него. Той обаче се бе скрил зад непроницаемото си изражение на умел играч на покер, промърморвайки:
— Хм. Може би ще помисля за това. — След което с крива усмивка бе добавил: — Работата е там, че прекалено много ми напомняте майка си, а аз още не мога да забравя как преди време тя ме подкупи да й позволя да прави какво иска… в разрез с всеки здрав разум! Имам чувството, скъпа Лора, че все още сте прекалено неуравновесена и своенравна за този вид… е, да кажем, прекарване на времето.
След това бе отместил стола си назад, слагайки точка на разговора.
— Трябва да сте наясно с това, че има места, които могат да бъдат посещавани от мъже, неща, които са позволени на мъжете, а на вас — не. — Накрая все пак бе подхвърлил примирително: — Но ви уверявам, че ако някога имам нужда от жена, която да се добере до някаква информация, без колебание ще се обърна към вас.
„Не — удивено мислеше Лора, — изглежда, господин Бишъп никога не се колебае, когато има някаква работа за вършене.“ Бе чула някои слухове… намеци, подхвърлени мимоходом от майка й… подслушани разговори между баща й и господин Дейвис, един от неговите най-стари и най-добри приятели. Знаеше, че баща й се бе занимал с почти всичко. Подвизавал се беше като професионален стрелец и бе убивал, когато се налагало… Участвал дори в прогонването на французите и императора-марионетка Максимилиян от Мексико. А майка й… майка й също бе правила всичко необходимо, за да оцелее — бе изтърпяла всяка болка и унижение, които можеше да понесе една жена, за да излезе накрая триумфираща от целия този ад! „Така навярно ще бъде и с мен“ — мина през главата на Лора, преди накрая сънят да я надвие.
Бе измъчвана от странни, неприятни сънища. Неочаквано тя скочи и се огледа, търсейки нещо из стаята. Всичко си беше както преди — прозорецът стоеше отворен, вятърът я галеше нежно, вентилаторът на тавана бръмчеше… нямаше никого, ничии очи не я наблюдаваха. „Освен, мислеше си тя, докато се въртеше в мекото легло, — ако някой от градинарите не се е промъкнал до прозореца, докато съм спяла. Навярно в съня си съм усетила любопитния му поглед.“ — Тя затвори очи с въздишка, питайки се какво ли прави Ена.
Покоите на граф и графиня Седжуик се намираха в другия край на огромната къща, построена под формата на буквата П около пищна градина с фонтанче и малка полянка в средата. Лора, която бе свикнала Ена винаги да е наблизо, да си бъбрят, да си споделят интимни тайни и да се смеят, отново бе обзета от чувство на изоставеност и самота, но след това си каза, че преди приема ще имат достатъчно време да си поговорят на четири очи. Със сигурност Ена щеше да се появи — бляскаво облечена, напарфюмирана и окичена с бижута, — за да види дали Лора е готова! Бедната Ена! Защо Франко просто не я бе сграбчил и отнесъл в прегръдката си? Ако го беше сторил, тя щеше да го последва, Лора бе сигурна в това. Ена имаше нужда от силен човек, някой, който да взема решенията вместо нея!
„Но от друга страна — размишляваше Лора с неволна въздишка, — защо самата тя не бе взела онова, което искаше, пренебрегвайки всички възражения?“ Отначало безгрижно бе оплела Трент, почти само за да си докаже, че може да го стори… а след като постигна целта си или поне така си мислеше… Какво се бе объркало след това? И защо не й бе достигнала решителност да се бори за онова, което искаше… да задържи мъжа, когото желаеше? Защо, подтиквана от детински инат и желание за мъст, бе постъпила толкова глупаво, вместо просто да влезе в стаята, където го бе заварила със Сабина, да я прати по дяволите и с добре обмислени думи да му обясни, че няма намерение да търпи любовниците му! С това веднъж за винаги щеше да сложи точка на глупавата игра на криеница… и нямаше да има никакъв крал
