Никога ли нямаше да се научи? Веднъж вече бе изрекъл прибързано мислите си по въпрос от изключителна важност и ги бе доказал с действията си. Оттогава не преставаше да се моли.
Сега обаче беше различно. Това тук беше съдбата.
Той се приближи с необичайна предпазливост към жената.
— Да започнем отначало — протегна ръка. — Добър вечер. Казвам се Конър О’Браян.
Тя се втренчи надолу, сякаш никога не бе виждала мъжка ръка. След това очевидно взе някакво решение, изправи рамене и му подаде своята. Дланта й беше мазолеста, което показваше, че тежката работа не й беше чужда. Това го накара да изпита още по-голямо възхищение, защото се беше наситил на разглезени госпожички.
— Кристъл Брейдън. Благодаря, че ми помогнахте.
— Не мога да кажа, че направих много, госпожо Брейдън.
— Госпожица — поправи го тя.
Конър се усмихна.
— Аз също не съм женен. Кристъл ли казахте? Чувал съм за ирландците, но нямах представа, че в Тексас може да се намери нещо толкова качествено.
Тя се опита да отвърне на усмивката му, но не успя.
— Има ли някой младеж, който се радва на вниманието ви?
— Какво ви влиза в работата това?
— О, сигурно има, може би не само един, а цяла дузина, ако на света съществува справедливост.
Тя потръпна и скръсти ръце.
— По тези места справедливост няма. Младежи също няма.
— Да не би тексаските мъже да са си изгубили разума?
— Моля ви — каза тя и го погледна с очи, тъмни като нощта. — Предпочитам да не се държите толкова любезно.
Е, в това вече нямаше никакъв смисъл. Може би тя беше по-потресена, отколкото бе смятал.
Тя се размърда, сякаш искаше да побегне, а нещо я задържаше. Изглеждаше като попаднала в капан. И двамата бяха в капан. В капана на съдбата.
— Не си мислете, че не сте направили много, за да ми помогнете — продължи жената. — Накарахте ме да се почувствам по-малко самотна.
Тя отново се опита да се усмихне. На дясната й буза се появи трапчинка и душата на Конър се изпълни с топлина.
— Самотна сте, нали? — каза той, захвърляйки всякаква предпазливост. — Ставаме двама. Дали пък не сме отредени един за друг.
— Отредени?
— Да. Да бъдем мъж и жена.
Тя се втренчи в него, сякаш му беше изникнала втора глава. Е, поне беше успял да привлече вниманието й.
— Димът и уискито, изглежда, са размътили мозъка ви.
Това не беше отговорът, който той се беше надявал да чуе.
Преди да успее да й отвърне, той забеляза с периферното си зрение някакво тяло да излита навън през летящата врата на бара. Човекът се приземи по средата на улицата с тежко тупване, което двамата чуха, въпреки че се намираха на половин пряка от него. Една дузина кавгаджии се изсипаха от бара и боят се пренесе навън.
Жената потръпна. О’Браян я хвана под ръка.
— Да отидем на някое по-спокойно местенце. В моя хотел. — Последните му думи прозвучаха почти като шепот, защото не му се искаше тя да го разбере неправилно и да го прати да върви по дяволите.
Това сигурно щеше да се случи при други обстоятелства. Конър невинаги беше джентълмен. Жените си падаха по него, особено онези от висшите кръгове на обществото в Саратога Спрингс. Госпожица Кристъл Брейдън обаче не беше като тях.
Освен това с нея той искаше да сподели нещо много по-различно от една кратка нощ на плътски удоволствия.
Над шума на боя се извиси гневен глас.
— Пусни я, долен крадец на жени. Тя е моя.
Конър усети как тя се вцепенява до него. Двамата се обърнаха и видяха един едър кавгаджия да се приближава заплашително към тях.
— На мен ли говорите, господине — попита го Конър.
Кавгаджията продължи да върви напред и Конър разбра, че нямаше избор. Той въздъхна, побутна Кристъл встрани, излезе на калната улица и подръпна реверите на сакото си. Облеклото му беше прекалено изискано за уличен бой в Сан Антонио, но непознатият едва ли щеше да му даде време да се преоблече.
Конър очакваше неприятности, откакто се беше върнал тук, но не и нещо подобно.
Мъжът се спря на една ръка разстояние, огледа го от главата до петите и се ухили.
— Казах ти да я пуснеш — изсумтя той, като гледаше решително с тъмните си очи. — Ако не го направиш, ще те стъпча като червей.
Той замахна към Конър, който се отмести пъргаво. Един десен в носа, последван от ляв в слънчевия сплит, накараха противника му да се превие. Последен удар по врата и грубиянът се строполи в калта, където остана да лежи неподвижно.
Конър разтърси ръката си, избърса подметките си в ръба на тротоара и се върна при Кристъл.
— Съжалявам, но нямаше начин да минем без бой.
Тя потръпна, загледа се в поваления мъж и след малко отново погледна Конър.
— Бой ли? Той изглежда, сякаш се е сблъскал със стена.
Конър не разбра дали тя говореше с възхищение, или го укоряваше. Като се имаше предвид всичко, което се бе случило тази вечер, жената беше удивително спокойна. Сигурно беше преживявала и по-трудни времена.
Ако беше така, значи имаха нещо общо.
Звуците от сбиването се чуваха по-слабо. О’Браян протегна рамене, за да оправи сакото си, което беше шито за не толкова активни действия. След това оправи шапката си и поведе жената надолу по улицата, зави надясно по Аламо плаза пред известната сграда на старата мисия и влезе през входната врата на намиращия се наблизо хотел „Менгер.“
Тясна павирана алея ги отведе до вътрешен двор, в който цъфтяха априлски цветя, а в средата му се издигаше масивна черница. Под клоните на дървото жената спря, без да обръща внимание на красотата, която я заобикаляше.
— Вече сме достатъчно далеч от бара — каза тя и издърпа ръката си. Изглеждаше по-уплашена, отколкото когато столът се беше разбил над главата й.
— Не ми изглеждате много спокойна. Няма за какво да се притеснявате. Не очаквам признание веднага.
Тя го погледна с неприкрита изненада.
— Какво признание?
— Че споделяте чувствата ми.
— А, това ли — каза тя и на лицето й се изписа облекчение. — Бих искала да престанете да се шегувате с мен.
— Знае се, че съм шегаджия, но точно сега съм напълно сериозен.
Прекрасните й кафяви очи огледаха внимателно лицето му, сякаш искаха да надникнат в сърцето му. Тя въздъхна и отмести поглед.
— Вие сте безнадежден случай.
Конър си помисли, че откровеността може би не беше най-добрата й страна.
— Безнадежден? — той опита със смирение: — Да, понякога и аз си мисля същото.
Тя като че ли искаше да му отвърне, но не каза нищо, а само се загледа в дървото до тях. За изненада на Конър, на лицето й се появи измъчено изражение. Разбира се, че тя щеше да се пречупи сега, когато
