опасността беше отминала.
Прииска му се да я прегърне и да зашепне успокоителни думи. Всяко нещо с времето си.
— Някой знае ли, че сте тук — попита той. — Някой, с когото може би е трябвало да се срещнете в бара?
Тя поклати глава, но нямаше намерение да му дава повече обяснения.
— Познавате ли някого в града?
Тя отново поклати безмълвно глава. Любопитството разяждаше Конър. Тя не приличаше на жена, която би потърсила компанията на някой непознат в бар; не приличаше и на жена, която има нужда от алкохол. Всъщност тя беше най-невинната, най-уязвимата, най-красивата жена, която той някога бе срещал. Въпреки това нещо му подсказваше, че тя притежаваше железен характер.
А какво показваше гласът й? Акцентът й притежаваше типичната за Тексас динамика, но беше малко по-мек, което означаваше, че тя не беше оттук.
— Вирджиния — каза той.
Тя се стресна.
— Какво?
— Не сте живели тук винаги. Според мен сте родена доста далеч оттук. Предполагам във Вирджиния.
Тя се загледа още по-втренчено в дървото.
— На юг от Ричмънд. Не живея там от десет години.
— Също толкова, колкото и аз отсъствах от Тексас.
— Тръгнали сте преди войната.
Тя изрече тези думи, без да покаже никаква изненада, сякаш вече знаеше нещо за него. Дали в гласа й не се долавяше неодобрение? Като се имаше предвид как беше прекарал войната, Конър очакваше такова отношение и дори по-лошо.
— Махнах се оттук, но все още съм тексасец. Роден съм на плажа Индианола в деня, когато родителите ми слезли от кораба, с който пристигнали от Ирландия. Дойка ми е била индианка каранкава, израсъл съм в ранчо. Типичен тексасец — той се поколеба. — Има нещо, което трябва да призная.
Конър бръкна в сакото си с мисълта, че постъпваше правилно, като казваше истината още сега, когато можеше да види как жената щеше да приеме думите му.
— Бих се на страната на янките. Ако искате да ме застреляте, ето ви револвера ми.
Той бе направил предложението на шега, но в думите му се съдържаше невероятна болка.
Жената скръсти ръце и Конър можеше да се закълне, че видя очите й да се навлажняват.
— Не искам да ви убивам — каза тя.
— Това е добра новина, въпреки че много други с удоволствие биха го сторили. Имал съм доста лоши моменти в живота си, госпожице Кристъл Брейдън, но да получа куршум в гърдите определено ще бъде най-неприятният.
Този път шегата му я накара да се усмихне едва забележимо. За уморените очи на Конър тази усмивка беше като фойерверк в небето. Прие я за поредния добър знак.
— Странно — каза той, оставяйки се да бъде воден от инстинктите си, — за първи път от доста време имам чувството, че всичко ще се нареди добре.
Тя потисна вика си.
Тук нещо не беше наред, нещо различно от лошите му шеги. Необходима му беше цялата воля, за да се въздържи да не я прегърне.
— Няма да ви нараня. Имате думата ми. Просто не знам какво да направя с вас сега, освен да се уверя, че сте в безопасност. Щеше да ми бъде по-лесно, ако разбирах какво става.
Настъпи тишина. Кристъл заговори първа.
— Брат ми ме доведе тук. Лошо му се пише, когато го намеря отново. Аз отказах да ви застрелям, господин О’Браян, но не бих се поколебала да пратя един куршум по брат си, за да му дам добър урок. Освен това съм по-добра с револвера от него и той го знае.
Жена с характер. Страхотно. Ръцете го сърбяха да я докосне, да потърси някакъв недостатък. Точно сега не виждаше нито един. Дори роклята, която не й стоеше добре, бе започнала да му се струва прекрасна.
— Имате ли други роднини близо до Сан Антонио?
Тя поклати глава.
— Просто минавахме… — млъкна и стисна ръце. — Моля ви, не ме карайте да ви казвам повече. — Думите й бяха изпълнени с отчаяние.
Конър се отказа да я разпитва. Ако тя се чувстваше по-неудобно, когато трябваше да говори за себе си, отколкото по средата на сбиване в бар, рано или късно той щеше да разбере на какво се дължеше това.
— Можете да ми кажете кога за последен път сте хапнали добре?
— Не съм гладна.
Той я огледа.
— Иска ми се да можех да кажа същото.
Тя се ядоса.
— Не си въобразявайте разни неща. Независимо какво си мислите за мен, аз съм почтена жена.
Конър харесваше гнева й, харесваше острия й ум и още по-острия й език.
— Кристъл, вашата чест не е застрашена от мен. Имах предвид една голяма пържола. Не съм се хранил добре, откакто отидох на изток. Ще дойдете ли с мен?
— Нямам пари.
— Аз имам.
Всъщност той имаше много. О’Браян не се беше върнал у дома, за да проси по улиците. Той обаче реши, че богатството му нямаше да я впечатли, въпреки че следвоенен Тексас преживяваше трудни времена.
Погледът й се местеше нервно наоколо — като на подплашена кобила, готова да побегне при първия знак за опасност.
— Наистина не искам да те нараня, момиче — той отстъпи няколко крачки назад, за да я накара да се почувства по-спокойна. — Понеже все още не си ми дала ръката си, искам само да вечеряме заедно, като се има предвид, че това е първата ми вечер близо до дома след много дълго време.
Тя дори не трепна, когато той отново намекна за брак. Дали вече не беше започнала да свиква с тази мисъл?
— Не съм много добра компания — възрази.
— Нека аз сам да преценя.
Тя не каза нищо повече и Конър я поведе през двора към фоайето на хотела. След това й взе стая близо до своята, нареди две горещи вани да бъдат качени в стаите им и поръча пържоли за двама за след един час. Най-накрая придружи Кристъл до втория етаж и я остави да се изкъпе.
Най-трудното беше да се раздели с нея.
Конър слезе във фоайето и даде няколко поръчки на рецепцията, като каза, че не го интересувало кой собственик на магазин трябва да бъде притеснен толкова късно, стига поръчките му да бъдат изпълнени. Той остави щедро количество банкноти и се качи в стаята си, за да се приготви за вечеря, като през цялото време си подсвиркваше.
През десетте години, които беше прекарал далеч от дома, не беше минал нито един ден, без да пожелае да се върне. След толкова много време, след толкова дълго чакане и толкова много надежди, най-накрая се беше почувствал добре дошъл.
Е, поне се надяваше, че щеше да се почувства така. Едно кратко писмо, получено преди месец, бе свършило работа. Конър бе приключил деловите си задължения, беше направил няколко неща, които бе планирал от няколко години, след което се бе качил на първия кораб от Ню Йорк за Галвестън.
Ако бе научил нещо през изминалите години, то беше, че парите не можеха да накарат човек да се почувства добре, а несериозните връзки, колкото и приятни да бяха, служеха само за убиване на времето. Да има до себе си някого, когото да обича и който да му отвръща по същия начин, придаваше смисъл на живота му.
