Смелостта да обичаш

Един такъв човек го очакваше в ранчото. Конър щеше да пристигне там след по-малко от два дни, за да излекува старите рани и ако всичко вървеше добре — да продължи с осъществяването на мечтите си да създаде ранчо за коне в Тексас и да има собствено семейство.

Той разполагаше с достатъчно пари за първото, както и с познания, които беше събирал цял живот.

За второто му трябваше любяща жена, но той бе мислил, че ще му се наложи да почака, докато я намери. Дали пък търсенето вече не беше приключило?

Конър си спомни как се беше почувствал, когато бе видял Кристъл за първи път, и реши, че бе намерил жената, която търсеше. Любовта от пръв поглед не беше измислица.

Войната беше разбила живота на много хора и последствията все още се усещаха. Това определено важеше за него, а вероятно и за Кристъл Брейдън. Тя имаше нужда от помощ, в това Конър беше сигурен, както и да се отърси от някои тайни. Той възнамеряваше да й помогне.

Когато служителите на хотела донесоха ваната, О’Браян се съблече и се отпусна в горещата вода. Трябваше да изглежда възможно най-добре, ако искаше тази тексаска красавица да се влюби в него.

Глава 2

Получаваше се доста по-лесно, отколкото си беше мислила.

Кристъл гледаше роклята, която бе сложена върху леглото — розова коприна с дантели около врата и китките, мека, хлъзгава и изящна като вечерен облак.

Твърде лесно и същевременно много, много трудно.

Погледът й се плъзна към меките обувки, шапката и бельото. Всички тези неща бяха донесени преди няколко минути, малко след като беше излязла от ваната и бе облякла лошо скроената си рокля.

Новите дрехи бяха всичко, което би искало едно момиче.

Е, повечето момичета, но не и Кристъл. Тя не беше създадена за такива неща.

— Няма да облека това — каза тя на стената, която разделяше стаята й от тази на Конър О’Браян.

Кристъл започна да крачи напред-назад из стаята.

— Не съм му искала подаръци.

Не, не беше искала, но беше получила; същото можеше да се каже и за бъркотията, в която се беше оплела. Ако откажеше подаръка му, той можеше да прояви подозрение към странното й поведение.

Това обаче тя не можеше да допусне.

Кристъл спря до леглото и си спомни как я бе гледал той от противоположния край на бара, където и двамата бяха седели сами и самотни. Беше й се сторило, че чува някакъв звън. Сигурно се дължеше на уплахата й.

Не трябваше да мисли за това. Бяха й казали, че той е мошеник и тя трябваше да го приеме. Бе изоставил семейството си в навечерието на войната, беше се бил на страната на врага и бе останал далеч от дома си. При това бе забогатял в годините след войната.

Да, той беше мошеник. За нещастие обаче тя не можеше да забрави усмихнатите очи, сини като небето по пладне, и кичура черна коса, промъкнал се изпод ръба на шапката. Пред погледа й постоянно беше едно красиво лице с едва набола брада, потъмняла от слънцето кожа и бръчки около очите; гъсти, черни вежди; нос, счупван неведнъж, и разтегната в усмивка уста.

При спомена за тази уста и тази усмивка по гърба й премина тръпка. Тя обаче имаше задача, която трябваше да изпълни, и бе дала обещания, които трябваше да спази. Усмивката на един мъж не трябваше да й попречи.

„Накарай го да се заинтересува от теб.“

Такива бяха инструкциите й и тя ги беше изпълнила точно. Защо той изобщо я бе заговорил, защо беше излязъл с нея, защо я беше довел тук? Та тя не беше единствената жена в единствения бар в града.

Конър О’Браян сигурно отчаяно търсеше женска компания или пък се задоволяваше от малко.

А тя сигурно му изглеждаше лесна плячка.

„Запълни му времето.“

Това беше трудното.

„Направи каквото трябва.“

При мисълта за последното тя усети как я обзема паника. Чувстваше се предадена, защото й беше наредено да извърши нещо, което й бе чуждо и за което не знаеше почти нищо.

А тя наистина искаше да постъпи правилно, да спази обещанието, което бе дала толкова отдавна.

Дали Конър наистина вярваше, че тя си търси съпруг? Това просто не беше вярно. От друга страна, мъж като него определено не беше тръгнал да си търси жена. Когато бе напуснал Ню Йорк, сигурно бе оставил множество разбити женски сърца след себе си.

Всички тези приказки за любов и брак, за това, че двамата били създадени един за друг, не можеха да я заблудят. Тя прокара ръка по един от жартиерите. О, не, изобщо не можеха да я заблудят. Въпреки че нямаше много голям опит с мъжете, няколко примера в собственото й семейство я бяха научили, че на тях не може да им се вярва. Освен това мъжете обичаха всичко да става, както те искат.

Тръпките, които преминаваха по тялото й, когато той й говореше за брак, сигурно се дължаха на собствената й глупост. Когато Конър се появеше тук тази вечер, тя не трябваше да си позволява да ги изпитва отново, въпреки че не знаеше как точно щеше да го постигне.

Кристъл прие неизбежното и неохотно се преоблече. Дрехите прилепнаха по тялото й, сякаш бяха шити специално за нея. Коприната беше толкова невероятно мека, все едно че беше облечена в облак.

„Не трябва да свикваш с това — предупреди се мислено тя. — Тези неща не са част от твоя живот.“

Трябваше да забрави за роклята и да се концентрира върху мама и Джъдж. Те бяха причината за нейното присъствие тук и за това, че трябваше да направи нещо, което й беше също толкова чуждо колкото и летенето.

Кристъл започна да сресва косата си. Преди да бе успяла да я прибере в обичайната плитка, на вратата се почука.

„Кристъл Емелин Брейдън, свърши си работата.“

Тя предпочиташе да се опита да се пребори с разгонен бик, отколкото да отвори вратата, но все пак я отвори и покани Конър да влезе. Е, поне се опита да го направи, но когато го огледа добре, краката й останаха като заковани за пода.

Той беше облякъл типични за тексасец дрехи — тъмносиня риза, кафяви панталони, кожен елек, ботуши и широкопола шапка Стетсън. Беше се обръснал и изкъпал и от него лъхаше леко на ром и на кожа. Кристъл никога не бе харесвала миризмата на ром, но сега тя й се струваше прекрасна.

Конър не беше прекалено висок, въпреки че се издигаше с една глава над нея, но дори и през дрехите си личеше, че има мускулесто тяло.

Той се беше порязал в ъгълчето на брадичката и малката капчица засъхнала кръв й се стори някак невероятно привлекателна.

За какво мислеше, по дяволите? Въпреки ирландския си чар, той не беше нищо друго, освен едно алчно, егоистично копеле — по думите на брат й — и заслужаваше онова, което щеше да получи.

Конър повдигна шапката си и след малко я свали.

— Исках да видите всичко, в случай че имате някакви възражения — каза той с широка усмивка. След това я огледа от главата до петите и Кристъл усети как някои места в нея пламнаха.

— Нямам възражения — каза тихо тя. — Изглеждате различно.

— Нямам навика да изглеждам мърляво — каза той. — Но може би вие не искахте да ми направите комплимент.

— Просто отбелязвам факт, това е всичко.

— Ако нещо не ви харесва, мога да го съблека.

— Не!

— Е, всяко нещо с времето си — той я огледа внимателно. — Виждам, че служителят от рецепцията ви е избрал подходящи дрехи.

Тя изпита някакво необяснимо съжаление, че той не беше купил лично дрехите.

Кристъл отстъпи встрани и му даде знак да влезе. Настъпи неловка тишина, която бе нарушена от