пъти, след това отново. Това беше невъзможно, но беше факт.
Тя прибра отварата в дисагите на седлото, потупа коня и тръгна надолу по улицата.
Жената я забеляза, спря и й се усмихна.
Кристъл усещаше, че всички около нея я гледаха. И те като Дора Уедърс не бяха доволни. Това, което Кристъл правеше, беше непристойно и никоя почтена жена дори не би си помислила да го направи.
Кристъл не я беше грижа.
— Госпожо Трухарт — каза тя, като почти се хвърли в прегръдките на другата жена. — Не знам какво ви е довело тук, но вие сте най-хубавото нещо, което виждам, откакто напуснах Сан Антонио.
Конър се прибра късно вечерта и намери Сток седнал в леглото да се оплаква, че нямал тютюн.
— Предполагам, че си се разболял — каза Конър.
— Вече ми няма нищо. Кажи на онази твърдоглава жена, за която си се оженил, да остави на хората малко спокойствие. Тя не престава да се мотае около мен и да ме тъпче с отрова.
Конър забеляза шишенцето на масата до леглото и опипа челото на Сток.
— Струваш ми се малко топъл.
— Тя ли те накара да го кажеш?
— Не съм я виждал. Влязох през предната врата, за да я изненадам.
Сток се подсмихна.
— И виж кого намери в леглото си — той се опита да се изсмее, но се закашля. Конър му даде да пие малко вода и го остави да се оплаква на стените, тъй като Кристъл вече беше направила необходимото за Сток.
Старият му приятел изглеждаше добре и сигурно щеше да се оправи.
Конър чу Кристъл да дрънчи с тенджерите и тиганите в кухнята. Приготвянето на вечерята, изглежда, не й се удаваше. Той отиде на пръсти до вратата, която разделяше кухнята от дневната, въпреки че едва ли трябваше да внимава толкова да не вдига шум. Кристъл вдигаше толкова силен шум в кухнята, че едва ли би чула и изстрел.
Тя беше облякла една зелена рокля, а измитата й наскоро руса коса се спускаше свободно по раменете и гърба й. След четирите дни, прекарани далеч от нея, той остана вцепенен от ефекта, който предизвика тя у него. Конър рядко успяваше да я изненада. Стройните й ръце и малкият й кръст, начинът, по който непрестанно се опитваше да издуха една къдрица от челото си, грациозните й движения, докато вървеше между печката и масата — Конър можеше да я гледа с часове.
Тя не беше особено доволна от това, което вършеше, но работеше усилено. Той усети как го изпълват топли чувства — чувства, които включваха нещо повече от желание да я съблече и да я обладае на масата. Въпреки че и това му мина през ума.
Най-много му се искаше да й каже, че не трябва да се старае толкова много да му доставя удоволствие. Той беше доволен дори само от близостта й. Никога не й беше казвал нещо нежно, освен когато се любеха, а и тогава й казваше най-вече колко му харесва начинът, по който тя го караше да се чувства, и колко му харесва да прави същото с нея.
За бога, трябваше да изяде един бой. Може би тя трябваше да опита и това.
Преди Конър да успее да отвори уста, Кристъл взе една кърпа и извади тава пресен хляб от печката. Тя се обърна към масата, забеляза Конър, извика и изпусна хляба. Тавата издрънча на пода.
— Конър — каза Кристъл, сякаш той беше последният човек, когото беше очаквала да види.
Тя стоеше неподвижно и го гледаше втренчено. Той взе кърпата от ръката й и вдигна тавата. Хлябът, потъна в нея на малки вълнички, сякаш беше жив, въздъхна и остана неподвижен и кафяв, променяйки се от нещо, което би могло да се яде, в твърда като камък маса, която можеше да счупи зъб.
— Съжалявам — каза Конър, докато оставяше тавата на масата.
— Върнал си се.
Тя вдигна ръка, сякаш искаше да го докосне, за да се увери, че наистина беше той. Вместо това обаче се отдръпна от него. Конър бе сигурен, че забеляза сълзи в очите й.
Той се приближи до нея и я улови за раменете. Тя го отблъсна и се отдръпна.
— Би трябвало да се радваш, че ме виждаш — каза той.
— Имах тежък ден.
— И аз.
Той можеше да й разкаже с подробности как беше тръгнал късно вчера, как бе яздил по-бързо от всякога, как не бе спрял цяла нощ, подтикван от чувството, че нещо у дома не беше наред и само той можеше да го оправи. Тя би казала, че вероятно е усетил, че Сток е болен, но Конър знаеше, че не беше това. Тревожил се беше за Кристъл.
— Вечерята ще закъснее малко — каза тя, като стоеше с гръб към него.
— Това не ме притеснява.
— Просто исках да знаеш.
— Какво има, Кристъл? Нещо те измъчва.
— Изпуснах хляба.
— Забрави за хляба. Нещо е различно. Нещо се е променило.
— Не знам за какво говориш, освен че Сток е в леглото, където му е мястото.
— По дяволите, не това имах предвид. Да не мислиш, че всеки път, когато те видя, започвам да си мисля за секс?
Тя се обърна и го изгледа. Погледът й не се хареса на Конър.
— Може и така да е — каза той и сви рамене, — но аз не мисля само за това.
Той веднага разбра, че не бе трябвало да го казва. Тя сигурно щеше да си спомни за обстоятелствата, свързани със сватбата им, и щеше да реши, че и той мисли за същото. Само че той нямаше предвид това. Конър изруга под мустак. Тези обстоятелства щяха да останат между тях завинаги — като стена, която никой от тях не можеше да събори. Начинът, по който Кристъл стоеше далеч от него и го задържаше само с предупредителния блясък в очите си, накара Конър да помисли, че сега тази стена беше станала по-висока и по-дебела отпреди.
Очевидно беше, че Кристъл бе разтревожена от нещо, но, изглежда, нямаше никакво желание да му каже от какво.
Тя отвърна поглед.
— Дай ми малко време и със Сток ще можете да се нахраните.
— Какво се е случило, докато ме нямаше?
— Мъжете започнаха да работят по обора.
— Нямах това предвид.
— Ходих в града за лекарството на Сток.
— Там да се е случило нещо?
Тя се поколеба.
— Срещнах един стар приятел.
— Може да го познавам. Как се казва?
Конър долови ревността в гласа си, но Кристъл сякаш не забеляза това.
— Не беше мъж. И „стар“ не е точната дума. Е, какво пък, мога да ти кажа. И без това сам ще научиш скоро. Госпожа Трухарт се е преместила в Кервил.
Конър едва се въздържа да не се разсмее от облекчение.
— Проклет да съм.
— Купила си е къща в края на града. Тя така каза „къща“, но и двамата знаем какво точно представлява. Останах с впечатлението, че е имала проблеми в Сан Антонио и е решила да се премести — тя вдигна глава и го погледна право в очите. — Говорих с нея на улицата. Дори я прегърнах. Всички ни гледаха. Знаеш ги какви са.
— И си решила, че това може да ме притесни?
— Тя се притесни. Каза ми, че не трябва да правя подобно нещо, но аз… е, бях в настроение да видя приятелско лице.
На Конър още повече му се прииска да я прегърне, но предупредителният блясък в погледа й не беше
