откъм далечната страна на хълма, и тръгнаха на север зад стадото, като бавно, но сигурно изтласкваха мустангите от равнината. Жребецът пое водачеството, но от време на време обръщаше глава и поглеждаше гордо Конър.
Първоначално мъжете останаха срещу вятъра, но постепенно се приближиха толкова, че когато настъпеше подходящият момент, щяха да имат възможност да се смесят с плячката си. И двамата не се бяха къпали, откакто бяха заминали и сигурно нямаше да се изкъпят, докато не се върнеха, тъй като не искаха конете да надушат миризми, които можеха да ги подплашат.
Ако Конър искаше Кристъл отново да се доближи до него, щеше да му се наложи да се търка здраво със сапун.
Двамата продължиха да разхождат мустангите през нощта, а на следващия ден ги натикаха във входа на каньона, след което се отправиха обратно към равнината и ограденото място.
Едно от нещата, които Конър беше научил от Нат, бе, че мустангите имаха нужда от сън. Мъжете не им позволиха да се наспят. Нат и Конър също не можаха да спят, ако се изключеха периодичните дремки върху седлото. Когато пристигнаха до построения набързо корал, шест дни след като бяха забелязали дивите коне, мустангите последваха мъжете вътре, както бяха правили всяка нощ. Когато вратата се затвори след тях, единствено черният жребец вдигна глава.
Мъже и коне спаха под светлината на полумесеца, а на сутринта Конър започна да подбира конете, които искаше да задържи. Първото нещо, което направи, бе да удържи думата си и да пусне жребеца. В стадото имаше и други мустанги, които щяха да послужат за целите му, както и няколко добри кобили.
Между кобилите имаше три, които скоро щяха да раждат. Той подозираше, че родът на жребеца щеше да бъде продължен поне от една от тях.
В крайна сметка Конър задържа трийсет от първоначалните сто животни. Залавянето им беше минало без произшествия, но за сметка на това двамата мъже бяха напълно изтощени.
Те останаха да починат един ден, като се смесиха с конете, за да спечелят доверието им, и ги отведоха до потока, за да ги нахранят и напоят. Вечер ги спъваха, а през деня ги оставяха да се разхождат свободно из корала.
Вечерта, преди да тръгнат обратно към ранчото, двамата се съблякоха и скочиха в потока, след което церемониално изгориха дрехите си. Нат каза, че това си е чисто прахосничество, но Конър настоя, че е необходимо.
На един ден път от ранчото двамата се натъкнаха на група ездачи, съставена от десет ранчероси от окръга и още двайсет от каубоите им. Конър разпозна повечето от ранчеросите като приятели на баща си и някогашни негови приятели. Каубоите бяха млади и той не ги познаваше.
Начело на групата яздеше Далуърт Уедърс, бащата на Сторми.
Дори в тази пустош Конър очакваше, че Уедърс ще го подмине или щеше да започне да се оглежда за достатъчно високо дърво, на което да го обеси; вместо това Далуърт даде знак на останалите да спрат и да изчакат Конър да се приближи. Нат остана по-назад с мустангите, оставяйки Конър сам срещу групата ездачи. Мъжете си кимнаха за поздрав, а неколцина дори повдигнаха леко шапките си и измърмориха някакъв поздрав.
Конър назова неколцина по име. Те изглеждаха, сякаш им бе неудобно, че си спомняше имената им.
Уедърс слезе от седлото и остави коня си да пасе; останалите последваха примера му. Каубоите останаха отзад да пазят конете им.
Уедърс измъкна лула от джоба си и я напълни с тютюн. Конър му предложи кибрит. Той се поколеба, но прие и запали лулата си. Конър оглеждаше ранчеросите. Всички те си приличаха — едри, калени, на средна възраст, с малки коремчета, но силни и корави.
— Тръгнали сме след команчите — каза Уедърс най-накрая.
— Ние идваме от север. Не съм забелязал индианци.
Уедърс го изгледа с присвити очи, което се дължеше на твърде дългото стоене срещу слънцето.
— Може би си забравил за какво да гледаш.
— Има някои неща, които един мъж никога не може да забрави.
Уедърс изсумтя и дръпна от лулата си.
На Конър му се искаше да му каже колко много съжаляваше за Сторми, но не смяташе, че думите му щяха да бъдат приети добре.
— Да не би да търсите онези команчи, които са изгорили семейството в Кендал?
— Не сме сигурни. Аз търся онези, които нападнаха моя имот преди три нощи — той вдигна ръка. — И недей да гледаш, сякаш си готов да отлетиш. Поразпитахме наоколо и доколкото успяхме да разберем, „Двойното Д“ е единственото ранчо, което е било нападнато. Имотът на Сток е в безопасност.
— Семейството ти добре ли е?
Уедърс кимна, без да казва нищо. Конър знаеше, че той мислеше за сина си.
— За първи път от дълго време имаше луна. Те се промъкваха, готови да отмъкнат цялата ремуда, а аз си спях кротко като абсолютен глупак. Тогава започна стрелбата. Не бяха моите момчета. Някой друг ги подплаши. Може да не е бил само един. Стреляше се отвсякъде. Конете ми се разбягаха, но когато ги прибрахме, липсваха само два.
— Имал си късмет.
Уедърс се втренчи мрачно в него и на Конър отново му се прииска да повдигне въпроса за Сторми, но отново си замълча. Уедърс беше загубил единствения си син по време на война, която се беше водила далеч от Тексас, и едва ли се мислеше за късметлия.
Горчивият опит беше научил Конър, че когато с някой мъж се случеше нещо ужасно, той никога не успяваше да го забрави.
Ранчерото всмукна от лулата си.
— Наоколо се мотаят и лоши хора. Ако разговаряш с някого за нас — Конър знаеше, че Уедърс имаше предвид Дора и снаха си, — кажи им, че сме тръгнали към Саут Форк на река Гуадалупе.
Конър помнеше това място от младежките си години. То представляваше пуста, планинска местност, в която имаше множество пещери, трева, вода и дивеч. Индианци и престъпници можеха да се крият там дълго време. В миналото команчите не бяха създавали толкова много неприятности, но тези бяха команчи отцепници, отделени от братята си в резерватите, и това ги правеше непредвидими.
— Ще се погрижа всички заинтересовани да научат — каза Конър с кимване. — Аз също ще се оглеждам за индианци.
Той се обърна, за да се качи на коня си.
— О’Браян.
Конър се обърна и видя Уил Бюкенън, един от ранчеросите, да му подава ръка. Той я пое и я стисна, но Бюкенън избягваше да го гледа в очите.
— Исках да ти благодаря, че купи онези коне от мен. Плати ми повече, отколкото исках.
— Стоката беше добра, господин Бюкенън. Продадох повечето от тях с печалба.
— Обзалагам се, че не си спечелил много. Можеше да ги имаш и за по-малко. Не един от нас ти е задължен.
Неколцина от ранчеросите измърмориха съгласието си, но Дал Уедърс не беше между тях.
— Как разбрахте, че купувачът съм аз?
— Никой тук няма откъде да намери пари.
— Не се извинявам.
— И не би трябвало. Ти се връщаш в окръга й купуваш парцели от хората, които са се отчаяли и искат да се махнат. Не виждам как можеш да изкараш печалба от всичко.
— Аз знам какво правиш — заговори един друг мъж на име Джеф Куинлан. Той не изглеждаше толкова приятелски настроен към Конър, колкото беше Уил. — Изкупуваш всичко около „Бушуак“. Ограждаш Едгар Брейдън.
— Не го правя нарочно. Просто така се получи.
Куинлан изплю част от тютюна, който дъвчеше.
— Чухме как си загубил ранчото…
— Вижте — каза Конър, — онова, което сте чули, вероятно е преувеличение на истината. Аз се върнах и
