стая. Тя приличаше на манастир, с прашни полици за книги по стените и плътни тъмни завеси, които изолираха напълно дневната светлина. С изключение на едно бюро и два стола, мебелировката беше оскъдна. Въздухът беше застоял и вонеше на уиски. Тя мина покрай баща си и дръпна завесите, след което отвори един прозорец.
Баща й се размърда и Кристъл се обърна с лице към него. Едгар премигна веднъж, след което изправи гръб и в погледа му се появи старата враждебност и подозрителност.
— Какво търсиш тук? — изсумтя Едгар.
Тя очакваше подобен поздрав и изпита чувство на загуба. Конър беше прав. Едгар Брейдън все още бе силен.
Но Кристъл също бе силна. Беше наследила това качество от баща си. Тя свали шапката и ръкавиците си и ги захвърли на бюрото, след което приглади косата си.
— Тук е толкова тихо. Сам ли си?
— Мъжете са на работа. От двете страни на потока, ако изобщо ти влиза в работата. Около обора трябва да има хора.
— А в къщата?
— Ти успя да я изпразниш — той говореше с такова презрение, че Кристъл потръпна.
— А Ройс?
— Момчето си има собствени грижи.
— Той е мъж, татко. Или поне се предполага, че трябва да е мъж. Знаеш ли, че е пребил Грациела?
— Не ми разправяй лъжи. Тя сигурно си го е заслужила.
Кристъл бе готова да му отвърне по хиляда начина, но трябваше да се въздържи и да ги запази за неща, които бяха по-близки до сърцето й от злобата на брат й. Вече беше защитила Грациела и не можеше да направи нищо повече. Сега други се нуждаеха от нея.
— Трябва да поговорим, татко.
Преди няколко часа се беше опитала да поговори с Конър, но без особен успех. Сега трябваше да се справи по-добре.
— Защо наруши обещанието си? — попита тя.
— Затова ли си дошла тук? За да ми зададеш този въпрос?
— Ти се закле, че мама и Джъдж ще живеят в „Дъсчения лагер“, ако ти помогна да получиш „Бушуак“. Ти получи ранчото. Защо ги върна тук?
Той се надигна от стола, но след малко седна отново.
— Виж какво, момиче, не съм длъжен да отговарям пред теб.
— Налага се. Имахме споразумение. Да не искаш да кажеш, че думата ти не означава нищо?
Той се огледа и присви воднистосините си очи под тежките сиви вежди и за миг сякаш изчезна някъде другаде, далеч от нея. Промяната в него бе колкото внезапна, толкова и необяснима.
— Това място. То не е такова, за каквото го мислех.
— И какво очакваше?
Той премигна и тя отново долови уязвимостта, която сънят не бе успял да пропъди.
— Не знам. През целия си живот съм се борил за всичко, което съм искал. А сега… — гласът му заглъхна и той се вглъби в мислите си.
Това не беше мъжът, който й се бе троснал само преди минута, а самотен, объркан човек, който се оглеждаше, сякаш нямаше представа, къде се намира. Той сякаш бе едновременно двама души — старият тиранин Едгар и някой много по-слаб, когото не познаваше.
Той я плашеше, но не по начина, по който я плашеше Конър; по-скоро Кристъл се страхуваше за него, а не от него.
Докосна ръката му.
— Татко — прошепна.
Той се дръпна рязко.
— Какво правиш, по дяволите? Защо си дошла тук? Онова копеле съпругът ти ли те изпрати?
Кристъл потръпна и се отказа. Това беше истинският Едгар Брейдън — подозрителен, осъдителен, студен, още по-лош отпреди и още по-непредвидим. Всеки знак на нежност, объркване или нужда от другиго беше просто моментно отклонение. В крайна сметка той щеше да остане далеч, поне по отношение на семейството си.
Кристъл се беше надявала да намери решение тази сутрин, а вместо това само бе увеличила мъката си.
— Исках да те питам дали има някаква възможност да се държиш по-добре с мама. Тя и Джъдж трябва да бъдат тук, но не могат да се върнат, докато ти се държиш така с тях.
— Аз съм такъв, какъвто съм бил всякога.
Не, това не беше вярно, независимо колко изправен седеше в стола и колко уверено говореше. Някъде в далечината се чуха изстрели. Кристъл се стресна.
— Какво беше това? — попита тя.
Едгар се заслуша за малко, след което се усмихна.
— Това сигурно е Ройс, който се упражнява в стрелба. Кажи на копелето Конър О’Браян да внимава. Моето момче ще го сложи на мястото му — той се разсмя. — На два метра под земята. До онзи крадец на жени баща му.
Кристъл се почувства, сякаш в тялото й се забиваха куршуми. Тя посегна с треперещи ръце към шапката и ръкавиците си.
— Измий се, татко. Преди да тръгна, ще ти направя закуска. И вземи някой да ти помага тук. Някой, който да чисти и готви.
— Нямам нужда от помощ. Започнах живота си, като се грижех сам за себе си, и смятам да го завърша по същия начин.
Изстрелите престанаха за около минути, след което се чуха отново.
— Тогава си бил беден, а сега имаш пари. Наеми някого. Най-добре ще бъде да е мъж, едър и силен, за да не го закача Ройс.
Тя го остави и отиде в кухнята. Когато приготви закуската, Едгар все още не се беше появил. Тя остави чинията му под една кърпа с бродирано на нея „Б“. Майка й лично беше изработила бродерията, която беше изящна и красива като самата нея.
Кристъл се загледа в масата. Струваше й се, че беше направила твърде малко за него, макар да знаеше, че той нямаше да приеме повече. Тя оправи кухнята, провери килера и си тръгна, като се чудеше каква ли болка щеше да изпита при следващата им среща и кога отново щеше да се види с баща си.
Когато Кристъл напусна ранчото, стрелбата беше престанала. Всичките й мисли се насочиха към Конър.
Конър яздеше под лъчите на обедното слънце на път за дома си. Не беше виждал Кристъл от снощи и не беше оставал насаме с нея от разговора им до потока.
Беше гладен, изморен и мръсен и беше ядосан на всички, които познаваше. Дори и на Сток, който всяка вечер се беше оплаквал от „онази проклета германка“, докато Конър най-накрая не му беше казал: „Ти я пусна тук, ти можеш да я изгониш. Ти си собственикът.“
Сток обаче бе продължил да се оплаква, което създаде у Конър впечатлението, че на него може би просто му харесваше да ругае тази жена и потеклото й. Затова Конър го остави на мира.
Сток беше последната му грижа, заедно с Ройс и Едгар Брейдън. И двамата бяха мръсници, в това нямаше никакво съмнение. Да ги сравни със скунксове, щеше да бъде обидно за животните. Да им се сърди, беше все едно да се сърди на някое тексаско торнадо. Те разрушаваха всичко по пътя си, защото такава беше природата им.
Да обръща гнева си срещу Кристъл, беше също толкова безполезно. Нейната цел в живота сякаш беше спасяването на света. Тя имаше дълъг списък с конкретни имена, на които помагаше. Той знаеше чие име беше последно в списъка й.
Неговото.
Затова в крайна сметка гневът му беше насочен към самия него. Вчера бе имал възможност да я
