появил.
Конър остана да стои загледан в тъмнината. През своя трийсет и пет годишен живот бе видял доста странни неща, но случилото се тази вечер определено заемаше първото място. Образован метис с револвер в ръка, а на всичкото отгоре прокълнат да носи най-странното име, което Конър някога бе чувал.
Когато Конър се върна при лагера, Нат беше седнал на земята с готова за стрелба пушка.
— Той си замина — каза Конър и когато видя въпросителния поглед на Нат, добави: — беше метис, който дойде да ни каже, че команчите са напуснали окръга.
— Трябвало е да го застреляш.
— Той не ме заплашваше. Освен това не той, а аз бях на прицел.
Конър щеше да му разкаже повече, но реши, че вече бе казал достатъчно. Брит Желязна Ръка го беше предупредил за Ройс и бе похвалил Кристъл. Конър изпита нарастващо нетърпение да се прибере у дома и да я прегърне.
Конър и Нат тръгнаха на път рано на следващата сутрин и късно следобед стигнаха в ранчото. Нат и работниците помогнаха на Конър да вкара мустангите в корала и се погрижиха за конете на двамата ездачи. След това Конър отиде да огледа свършената по време на отсъствието му работа.
Той поклати глава с удивление. За малко повече от седмица работниците бяха издигнали основите, стените и покрива. Спалното помещение беше готово. Те дори бяха добавили една отделна стая зад обора, точно до яслата, в която Сток държеше кобилата си.
До къщата беше наредена камара дървени трупи, които щяха да бъдат добавени към вече поставените основи на новите стаи. Удивително. Сигурно им плащаше повече, отколкото осъзнаваше.
В момента никой не работеше; всички се бяха пръснали, след като му бяха помогнали да прибере конете. Никой не излезе от къщата, за да го посрещне с гореща прегръдка.
Конър забеляза един от мъжете да наднича от вратата на обора.
— Къде са всички? — попита го Конър.
— Сток отиде на лов — работникът поклати глава. — Напоследък не се мярка много често. — Без повече обяснения, той се скри в сенките, оставяйки Конър замислен.
Тук ставаше нещо, което нямаше да разбере, докато не целунеше жена си. Той всъщност нямаше намерение да се задоволи само с една целувка. Толкова силно я желаеше, че му беше трудно дори да върви. Значи оборът не й харесвал, а? Щом като Сток го нямаше, леглото щеше да бъде свободно.
Той тръгна към задната веранда. Кучетата, които по това време на деня обикновено лежаха до люлеещия се стол, ги нямаше. Сигурно Сток ги бе взел със себе си.
Липсата им не беше единствената разлика отпреди. Прозорецът, който гледаше назад, блестеше от чистота.
Кристъл беше трудолюбива, но никога не беше мила прозорците. Той някак си не можеше да повярва, че тя започваше да се превръща все повече и повече в домакиня, та било то и за да убие времето, докато него го нямаше. По-скоро очакваше да я види на кон в пасището.
Тя се появи на вратата. Косата й беше разпусната, мека и златиста, каквато я помнеше. Беше облякла синята си рокля. Представляваше най-красивата гледка, която Конър бе виждал през живота си.
Той тръгна към нея, като му се прииска да имаше търпение първо да се измие.
Кристъл вдигна ръка.
— Конър.
Тя изрече името му тихо, но не направи нито крачка към него.
— Поне си спомняш кой съм.
— Не съм забравила — гласът й приличаше на шепот.
Това му дойде твърде много и той тръгна отново към нея.
— Почакай — каза тя.
— Какво да чакам? — попита той.
Преди Кристъл да успее да му отговори, един кон се появи иззад ъгъла на къщата и едва не събори Конър, докато минаваше край него и изчезваше в гората.
Конър се загледа след слабата фигура, която се беше привела над гривата на коня.
— Това Джъдж ли беше?
Кристъл кимна.
— Какво търси той тук? И защо язди толкова бързо, по дяволите?
Тя започна да кърши ръце.
— Ядосан си.
Конър свали шапката си и избърса чело с ръкава.
— Не искам да се ядосвам. Ако слезеш да ме поздравиш както трябва, много бързо ще ми мине.
— О, Конър — каза тя и гласът й отново прозвуча задъхано, а погледът й сякаш му даваше всички обещания, които можеше да поиска от нея.
Тя беше стигнала до стъпалата, когато задната врата се отвори. Една жена на средна възраст, облечена в черно и с прошарена коса, излезе навън. Конър разпозна в нея майката на Кристъл. Беше я виждал само веднъж, на масата в някогашната трапезария на семейство О’Браян.
Зад нея беше застанала Хелга Вернер, която си беше все така висока, забележителна и намръщена, каквато я помнеше. Те му заприличаха на фаланга, която му препречваше пътя към къщата.
Конър погледна Кристъл в очакване на обяснение, но нещо му подсказваше какво щеше да чуе.
— Конър, те се нанесоха тук малко след твоето заминаване — тя се опита да се усмихне. — Нямах друг избор, освен да ги доведа тук. Ако искаш, ще си тръгнем.
Глава 17
Сърцето на Кристъл спря да бие. Конър се бе върнал у дома, изморен от пътуването и прекрасен, но също така и подозрителен, при това с право.
Трябвало бе да му каже насаме какво бе направила, да му поднесе новината постепенно, но не бе имала такава възможност. Ако съдбата, в която Конър вярваше толкова силно, наистина съществуваше, то тази съдба беше решила да разруши щастието й.
„Ще си тръгнем“ — бе казал тя. Не беше добавила обаче, че ако го направеха, щеше да умре.
За изненада на Кристъл майка й заговори първа.
— Господин О’Браян, ние не искаме да ви бъдем в тежест. Семейството ми и без това ви причини достатъчно злини.
„Млъкни, мамо“ — помисли си Кристъл. Разбира се, че семейство Брейдън бяха бреме за Конър и това нямаше да се промени до смъртта му.
Конър продължи да ги гледа известно време, след което погледът му се спря върху Кристъл. Изражението му беше непроницаемо. Той й посочи потока и тя го последва натам, като си мислеше, че би отишла с него до края на света.
Конър я заведе до брега и ги отдалечи още повече от обора и къщата. Слънцето стопляше гърбовете им. Косата му беше пораснала и той изглеждаше по-слаб отколкото преди, но гърбът му бе все така изправен, а крачките му — все така широки. Кристъл трябваше да подтичва, за да не изостане от него.
Той не спря, докато не навлязоха дълбоко между дърветата, които растяха по брега на потока. Двамата стояха върху килим от трева и единствено водата и вятърът можеха да чуят разговора им.
На това място потокът беше широк и водата течеше бавно; Кристъл се загледа във вълничките, които набраздяваха повърхността. Конър стоеше толкова близо до нея, че тя чуваше дишането му, усещаше топлината му и погледа му върху себе си. Трябваше само да протегне ръка, за да го докосне. Той трябваше само да протегне ръка, за да я докосне.
Никой от тях не протегна ръка.
— За какво е всичко това, Кристъл? — попита той точно когато на нея започна да й се струва, че всеки момент ще закрещи. — Наистина ли искаш да си тръгнеш? Започна да ме подготвяш за това доста преди заминаването ми.
Сърцето й се сви. Искаше й се да извика, че не искаше да си тръгва, но не можеше да се довери на гласа си и само поклати глава.
