Рано на следващата сутрин, докато Сток спеше неспокойно, Кристъл му приготви закуска и му остави малко кафе, след което тръгна да намери откраднатите коне.
В продължение на почти час тя язди към мястото, на което предполагаше, че са — в един тесен варовиков каньон на границата на ранчото „Дъсчения лагер“, далеч от потока. Това беше най-доброто скривалище, което й беше известно. Ройс я намираше там винаги когато тя беше в настроение да остане насаме със себе си.
Той никога не я оставяше сама за дълго. Изглежда, това не се беше променило.
Кристъл го забеляза веднага. Ройс седеше под сянката на един дъб в началото на каньона, облегнат на лакти, задъвкал някакъв плевел. Беше се загледал към каньона, където конете се движеха неспокойно, и дори не се обърна, когато Кристъл се приближи.
Тя не можа да прикрие изненадата си. Бяха изминали седмици, откакто Конър го беше ударил, но около очите му все още имаше синини. Носът му, винаги толкова прав и горд, се беше превърнал в безформен куп.
Истината беше, че според нея това му придаваше мъжественост, каквато му беше липсвала преди. Острият му поглед обаче й показа, че той не беше съгласен с нея.
Ройс се подпря на ствола на дъба и я огледа внимателно.
— Имаш ли някакви скрити синини? Счупил ли е нещо в красивото ти тяло?
— Това ли е начинът да ме поздравиш и да ме попиташ дали съм добре? Е, добре съм. Конър се държи добре с мен.
Той потърка носа си.
— В такъв случай сигурно не си го ядосала.
— И двамата знаем, че това не е вярно — тя погледна към конете на съпруга си. — Защо ги открадна?
— Трябваше да поговорим. Насаме.
Кристъл поклати глава с отвращение.
— И аз така си помислих. Обикновено не си толкова невнимателен — тя подхвърли масонския пръстен на земята до него. Ройс го вдигна и го сложи на дясната си ръка.
— Е, започвай — подкани го Кристъл.
— Знаеш ли за мама и Джъдж?
Сърцето й се сви.
— Какво за тях?
— Тц, тц. Мислех, че ти си тази, която проявява най-голяма загриженост за семейството, а ето, че си неосведомена. Изглежда, че си намерила по-земен вид обич, ако разбираш намека ми.
— Какво за тях? — повтори тя. — Доста си се потрудил, за да ми кажеш, така че престани да увърташ и го направи.
Ройс се ухили. Счупеният нос караше устата му да изглежда изкривена, отнемаше чара на усмивката и я правеше злобна.
— Преместиха се в „Бушуак“. Идеята не беше тяхна.
Необходимо й беше известно време, за да осъзнае какво й казваше брат й.
— Но татко обеща…
— Да, обеща, нали? Ама че мръсник.
— Защо се е отметнал от думата си?
— Ти май си малко изостанала, а, сестричке? Ти си го обидила в града. Ти и онова копеле съпругът ти.
— Той обиди нас — каза тя, повишавайки тон във възражение, за което прекрасно знаеше, че беше безполезно. — С Конър си говорехме, когато той се появи с оръжие в ръка. — Кристъл потръпна, когато си спомни сцената. — Каза ни такива ужасни неща. Мислех, че ще стреля.
Ройс отново погали счупения си нос.
— Едгар е защитавал единствения си син и любимо дете, търсел е възмездие за стореното му.
— Той има двама синове, Ройс. Ти не си единствен.
— Трябваше да кажа: единственият син, за когото е сигурен, че е от него.
Този спор не беше от вчера, но никога не беше повдиган при такива ужасни обстоятелства. Кристъл се отпусна назад в седлото и се опита да се пребори с чувствата си.
— Как е могъл татко да… — тя не довърши. Истинският въпрос беше как тя беше повярвала, че той може да постъпи другояче.
Ройс и Едгар бяха толкова различни и същевременно толкова еднакви. Те изглеждаха… зли. Кристъл не искаше да използва такава сурова дума, но нищо друго не можеше да опише начина, по който караха останалите членове на семейството си да страдат.
— Той знае ли, че си дошъл да ми кажеш какво става?
— Не, по дяволите. Когато не язди наоколо, правейки се на господар на имението, си седи в онази стая, която нарича библиотека, въпреки че не знам защо. Не е прочел нито една книга през живота си.
— Значи кражбата на конете е твоя идея? Защо? Какво искаш?
Той сви невинно рамене.
— Казвам ти как стоят нещата.
Кристъл поклати глава.
— Това не е достатъчно. Познавам те твърде добре. Или поне започвам да те опознавам.
— Прекалено си подозрителна. Мислех, че искаш да чуеш какво става със скъпата ти майка и безценния ти Джъдж и може би, ако все още те е грижа за тях, да промениш положението им. Амбициозният ни баща не улеснява живота им. Всяка вечер им нарежда да се явят на вечеря и докато се хранят, не престава да се оплаква.
— Винаги го е правил.
— Не по начина, по който го прави сега. Сякаш нищо не го задоволява. Аз лично мисля, че да бъде собственик на „Бушуак“, се оказва не толкова прекрасно, колкото е смятал.
Ройс поклати глава, сякаш му беше мъчно.
— Джъдж приема това, но не знам колко ще издържи. Ние определено имаме нужда от теб, сестричке. Трябва да се върнеш там, където ти е мястото.
Нежността в тона му я завари неподготвена и тя почти повярва в искреността му. След това обаче забеляза пресметливия поглед, с който той изчакваше реакцията й.
— Престани с тези простотии, Ройс.
— Леле, колко вулгарна си станала, откакто напусна дома си.
— Не съм напускала дома си, а го намерих — тя седеше с изправен гръб в седлото и говореше от сърце. — Бракът с Конър О’Браян е най-доброто нещо, което някога ми се е случвало.
Ройс за малко щеше да скочи от мястото си. Кристъл забеляза яростта на лицето му. Ръцете му се разтрепериха, сякаш искаше да нарани някого или нещо, след което, също така внезапно, той се отпусна в предишната си спокойна поза.
В Ройс сякаш живееха двама души. Единият — спокоен, а другият — извън контрол. И двамата я плашеха ужасно.
— Напусни го — каза той. — Направи го на глупак. Нека всички да научат, че той не е достатъчно добър за теб. Едгар толкова ще се зарадва, че вероятно ще реши да спази даденото обещание и ще остави мама да живее, където поиска.
— Никога — отговорът й беше бърз, инстинктивен и от сърце.
Ройс се ухили.
— Никога е дълго време — каза провлачено той.
— Той няма да ми позволи да го напусна — тя наистина смяташе, че това, което казваше, беше самата истина. Ако си тръгнеше, Конър щеше да тръгне да я търси не защото я обичаше, а защото не можеше да остави Брейдън да победят.
Ако двамата със съпруга й някога се разделяха, а такава възможност винаги съществуваше, изборът щеше да бъде негов, а не на Кристъл.
— Ами ако нещо се случи с него? — попита Ройс.
