По-късно, когато двамата се бяха успокоили, Конър се опита да й разкаже за някои от нещата, които му харесваха особено много, като глупаво си мислеше, че тя искаше да чуе похвалите му.
Кристъл го накара да млъкне.
— Отнесох се — каза тя с такъв тон, че той се отказа от комплиментите.
На следващата сутрин стана преди него. Той я откри в кухнята, облечена в една от най-скромните си рокли, със сплетена на плитка коса, да пече бисквити. По това време Конър все още ходеше малко неуверено, но ако се изключеха сенките под очите й, Кристъл изглеждаше силна както всякога.
Той се приближи към нея с намерението да я целуне по врата, но тя го отблъсна и му показа изцапаните си с брашно ръце. Изглежда, че домакинската работа се отразяваше на стила й. Конър изпита чувството, че двамата никога повече нямаше да се любят до потока.
Можеше да му се наложи и да се откаже напълно от идеята да бъде връзван за леглото.
На вечерта на четвъртия ден от пристигането на Хам, след една особено напрегната вечеря, по време на която Кристъл се извини и излезе да седне на верандата, докато мъжете се хранеха, Конър реши, че не можеше да търпи повече.
Когато Кристъл влезе в кухнята, за да почисти, той отиде да потърси Хам и го намери в обора да се грижи за коня си.
— Искаш да си тръгна — каза Хам, без да поглежда към него.
— Не, не искам, поне не завинаги. Ти сам трябва да решиш. Но има някои неща, които трябва да се променят.
— По отношение на Кристъл Брейдън.
— Кристъл е моя съпруга.
— Защо? Да не би да си забравил как тя ти отне ранчото?
— Не съм забравил. Но съм дал клетва. Двамата с нея се помирихме.
Това не беше самата истина, но се доближаваше достатъчно до нея, за да не бъде лъжа.
— Ти не й дължиш нищо, Конър. Знам какво означаваше ранчото за теб. Знам колко тежко ти беше когато реши да заминеш оттук.
— Времето променя хората. Аз вече не съм онзи сантиментален мъж, когото ти познаваш.
— Не си, друг път. Сигурно не беше и когато те видях в онзи бар да си пиеш питието, за да отпразнуваш събитието.
— Виж, Хам, чувствам се неудобно, когато говорим за Кристъл.
— И няма как иначе. Аз бях с теб, когато разбра истината. Лично ти я казах, както сигурно си спомняш, въпреки че предпочитах да си изтръгна езика, вместо да говоря. Тогава бях готов да се закълна, че ще се качиш горе и ще я убиеш.
Конър искаше да възрази, но знаеше, че Хам беше прав. Онази нощ беше най-мъчителната в живота му.
С Кристъл той беше загубил нещо, което никога не можеше да си върне. И това не беше само ранчото.
Въпреки това двамата бяха намерили покой, колкото и неспокоен и непълен да беше той. Конър вече не можеше да си представи живота без нея.
Ако понякога му се искаше да се разплаче — а той не бе плакал от малък, не бе плакал дори когато майка му бе починала — решаваше, че това се дължеше на твърде многото работа през деня и през нощта.
— Не отричам, че много неща се случиха. Но аз научих, че в живота няма лесни решения — каза Конър. Това беше най-доброто обяснение, което можеше да даде на Хам и на себе си.
Хам остави четката на една полица.
— Винаги съм смятал, че ти си най-умният от нас, но Сторми Уедърс се справи по-добре в избора си на жена.
— Имаш предвид Джени.
— Точно така. Джен. — Хам изрече името с тон, който накара Конър да се зачуди дали приятелят му не я бе искал за себе си.
— За това не мога да споря с теб. Вдовицата е добра жена. Тя е една от малкото хора, които говориха с мен, когато отидох в града.
Джени Уедърс беше красива и любезна. Конър обаче не можеше да си я представи да се люби край потока.
Това беше сравнение, което той не беше готов да направи, поне не на глас.
Затова той направи онова, което винаги правеше, когато разговорът му с Хам опреше до Кристъл — промени темата.
— Има нещо, което искам да направиш. Стига да нямаш нищо против да пътуваш.
— Нямам, стига да не трябва да ходя в Ню Мексико.
— Какво ще кажеш за Ню Йорк?
Хам изруга.
— Там имам един кон, който трябва да бъде докаран в Тексас. Уредил съм всичко, но ми трябва доверен човек, който да придружава коня по пътя.
Конър продължи да обяснява какво точно беше намислил, а Хам само слушаше, кимаше и от време на време задаваше по някой въпрос.
Кристъл се отдръпна от вратата на обора. Майка й винаги бе казвала, че нищо хубаво не можеше да бъде чуто чрез подслушване. Права беше.
Кристъл не бе имала намерение да подслушва. Тя бе тръгнала към потока да се изкъпе, но гласовете в обора я бяха привлекли, както кокал привлича куче. Тя бе разбрала, че мъжете говорят за нея.
Конър не беше възразил. Вместо това беше изслушал хвалебствията за Джени Уедърс. Беше я нарекъл „добра жена“, което беше повече, отколкото бе казал за собствената си съпруга.
Кристъл се опита да пропъди студа, който беше сковал вътрешностите й. Конър не я беше убил през онази нощ, но почти го беше направил през тази пролетна вечер. Ироничното беше, че днес се навършваше точно един месец от сватбата им.
Той я бе наранил, без да вдига ръка срещу нея. Беше го направил с думи.
Значи бе научил, че в живота нямало лесни решения, така ли? Кристъл бе знаела това през целия си живот.
Тя тръгна бързо към къщата. От сенките излезе една тъмна фигура и я стресна. Човекът се показа на лунната светлина. Кристъл разпозна Сток. Значи и той беше чул.
Тя видя съжалението, изписано на лицето му. Може пък да не беше съжаление, а съчувствие. И в двата случая тя не можеше да го понесе.
Затова му махна с ръка, сякаш всичко беше наред, и влезе в къщата, за да се справи с последната обида. По нейно мнение тя успя да се справи доста добре. С изключение на любенето, което бе прекратено със започването на месечното й течение, животът продължи както преди.
Спокойствието не трая дълго. Няколко дни по-късно, когато Конър беше в Сан Антонио с Хам, за да уреждат пътуването до Ню Йорк, някой нападна конете и открадна една дузина от най-хубавите. Сток беше на легло с треска и Кристъл не му каза какво се бе случило. Крадецът обаче беше оставил след себе си улика — златен масонски пръстен, който татко Стюарт бе подарил на първия си внук при раждането му.
Ройс така и не бе станал масон, но беше задържал пръстена и сега го беше изпуснал нарочно, за да й покаже кой беше извършителят.
Кристъл знаеше къде брат й бе отвел конете. Ето че сега й се удаваше възможност да направи за Конър нещо много важно. Можеше да намери конете и да ги върне на собственика им.
Глава 15
