— Не, Кристъл, късметът го напусна.
Той провери карабината и револвера си и се качи на седлото. Конър тъкмо щеше да тръгне напред, когато забеляза някакъв ездач по средата на равнината, и се спря. Ездачът се появи изневиделица, но беше очевидно накъде се е запътил — към входа на каньона.
Преди да успее да се обърне към жена си, тя вече се беше метнала на коня си.
— Можеш ли да различиш кой е това — попита я Конър.
— Определено не е Ройс. Той седи по-изправен в седлото, а и… — тя зяпна от удивление. — Мисля, че е мама. Но това е невъзможно. Тя не се е качвала на кон от години.
Миг по-късно Кристъл се понесе напред и на Конър не му оставаше нищо друго, освен да я последва. Анабел обаче имаше твърде голяма преднина и изчезна във входа на каньона, преди да успеят да я настигнат.
Кристъл не можеше да бъде спряна, но Конър успя да я изпревари. Двамата спряха пред един дъб малко след входа на каньона. Посрещна ги неземна тишина. Тук беше по-тъмно, сякаш нощта вече бе паднала, и те тръгнаха бавно, оставяйки конете сами да намерят пътя.
Някъде пред тях се появи мъждукаща светлина.
— Лагерен огън — прошепна Конър и Кристъл кимна.
Когато стигнаха до огъня, видяха Ройс. Анабел беше застанала пред него. Беше облечена в черна рокля за езда и стоеше отпуснала ръце до тялото си, с вдигната глава и изправен гръб.
Някога красивото лице на Ройс изглеждаше гротескно на светлината на огъня. Той беше насочил двуцевка в сърцето на майка си.
Ройс хвърли бегъл поглед към новодошлите.
— О-хо, събиране на семейство Брейдън и семейство О’Браян. Да не сте дошли да злорадствате за състезанието?
— Знаеш защо сме тук — каза Конър. — Свали оръжието.
— Не мога да го направя — отвърна Ройс. — Дори аз не бих пропуснал толкова отблизо. Пък и само така мога да ти попреча да ме застреляш.
Конър слезе от коня и вдигна ръце, за да покаже, че не беше въоръжен. Кристъл последва примера му.
— Не би стрелял по мама — каза тя.
— Така ли? Вече съм обвинен за убийството на татко, или поне мисля, че тя бе започнала да ми казва точно това, когато вие ни прекъснахте. Реших, че е откачила напълно, но сега виждам и малката си сестричка предателка, готова да ме обвини в същото абсурдно нещо.
— Ти си го извършил, Ройс — каза Кристъл. — Не знам как си могъл, но си го извършил ти.
— Тогава защо да не я застрелям? Защо да не застрелям и теб? Нямам какво да губя.
Кристъл се опита да го разубеди.
— Откажи се, моля те. Ако не го направиш, никога няма да имаш спокойствие. Може би татко те е заплашил. Може да е станало при самозащита. Разкажи ни какво стана.
Умна жена, печелеше време. Конър се помоли усилията й да се увенчаят с успех. Ройс се изсмя остро.
— Не бях заплашен от онзи глупак. Ще ти кажа какво каза той, когато го намерих. Каза, че нямал намерение да загуби всичко от един О’Браян. Беше тръгнал за жена си. И за Джъдж. Искаше да накаже Джъдж за това, че спечели състезанието. Намекна, че може да продаде ранчото и да се махне оттук. А за мен какво щеше да остане?
Той присви злобно очи и погледна Конър.
— Е, какво пък, може да ви кажа всичко — в гласа му се долавяше доволство. — Аз убих и Даниъл О̀Браян.
Конър понечи да се нахвърли върху него, но викът на Кристъл го спря.
— Света Богородице! — прошепна Анабел.
Ройс продължи да говори монотонно, сякаш беше съвсем сам.
— Копелето упорито отказваше да умре, а ти беше тръгнал насам — той се ухили. — Дори татко не знаеше, или поне не беше сигурен.
Анабел пристъпи към него. Ройс повдигна малко дулото на пушката и тя се спря.
— Не мисля, че ще стреляш по мен. Аз съм твоя плът и кръв, докато Даниъл и Едгар не бяха.
— За какво говориш, по дяволите? Никога не съм те разбирал.
— Знам много добре какво говоря — тя си пое дълбоко дъх и Конър се зачуди колко ли й струваше това признание. — Едгар Брейдън не беше твой баща. Ти не познаваш баща си. Когато се омъжих за Едгар, вече бях бременна, а мъжът, който беше виновен затова, избяга.
Ройс скочи на крака.
— Лъжеш!
Той размаха пушката и вниманието му бе отвлечено за миг. Кристъл и Конър видяха едновременно възможността, която им се откриваше. Кристъл се хвърли върху майка си и я събори на земята. Конър измъкна револвера си и натисна спусъка. Куршумът улучи Ройс в гърдите и го отхвърли назад като парцалена кукла. Пушката отлетя встрани. Ехото от изстрела отекна между стените на каньона.
Няколко секунди никой не помръдна. След това Кристъл помогна на майка си да се изправи, а Конър се приближи към Ройс, но един поглед му беше достатъчен да установи, че той никога вече нямаше да може да нарани някого.
Конър се обърна да каже това на жените, но разбра по погледите им, че те вече знаеха.
Чу се конски тропот и шерифът се появи от мрака заедно със заместника си и двама от каубоите на Конър. Зад тях яздеха Джъдж и Сток.
Шерифът се приближи до огъня.
— Мъртъв ли е?
— Ако не е, ще го застрелям отново.
— Чухме изстрели и дойдохме колкото бързо можахме. Момчето ни показа пътя.
Кристъл отиде до Конър и го хвана за ръка.
— Ройс искаше да убие майка ни. Съпругът ми направи каквото трябваше — тя погледна Джъдж. — Мама е добре. Конър й спаси живота.
Анабел вдигна бавно очи от трупа на сина си и погледна Кристъл. Лицето й беше пребледняло, а устните й трепереха, но тя успяваше да се задържи права без чужда подкрепа.
— Омъжила си се за добър човек. Никога не го забравяй — след това се обърна към Джъдж. — Ела тук, момчето ми, и прегърни майка си. Днес изгубих двама от мъжете в живота си и имам нужда от малко обич.
Кристъл си помисли, че и тя също имаше нужда от обич, но остана сама в сенките, встрани от останалите, докато Конър разказваше на шерифа какво точно бе станало. Той повтори всяка дума, изречена от Ройс, и тя долови болката и гнева в гласа му, особено когато разказваше за смъртта на баща си.
Убийството на Даниъл беше най-голямата жестокост, извършена от един Брейдън, но беше станало, преди Кристъл да срещне Конър. Двамата бяха обречени още от самото начало. Тя не можеше да гледа по различен начин на нещата.
Сток и каубоите увиха тялото на Ройс в одеяло и го вързаха за коня му. Кристъл слушаше майка си да обяснява на Джъдж как преди време яздела често и тази вечер решила да опита отново.
— Изминах по-голямата част от пътя с каруца, а в „Дъсчения лагер“ помолих един каубой да ми оседлае кон.
— Това трябва да го е изненадало.
— Така беше. Тялото ми ще ме боли в продължение на седмици, но предполагам, че това ще бъде най-малката ми грижа.
Кристъл знаеше, че мама се опитваше да се пребори с отчаянието и че разговорът й придаваше сили.
— Аз съм тук мамо — каза Джъдж. — Ще се погрижа за всичко.
Гласът му беше на момче, което вече бе възмъжало.
Кристъл се отдръпна още по-встрани и погледна към хилядите звезди на небето и пълната луна.
