Ветрецът караше листата на дърветата да шумолят. Светът изглеждаше спокоен, сякаш не осъзнаваше каква драма се бе разиграла тук. Кристъл не знаеше какво чувстваше… беше изтръпнала, тъжна, объркана и самотна, въпреки че само на няколко метра от нея имаше толкова много хора.
Може би така щеше да се чувства до края на живота си.
Тя се отдалечи още от лагерния огън; всичките й сили и енергия бяха изсмукани. Беше изгубила толкова много — баща и брат, — но това бяха хора. Които никога не я бяха обичали истински и не я бяха смятали за част от своето семейство.
Това беше най-тъжното в цялата история. Пропилени възможности. Загубени безвъзвратно години.
Също като годините, които би могла да сподели със съпруга си, ако не му беше причинила толкова мъка. Заради нея той беше убил човек, при това в деня на победата си, в който си беше върнал семейните земи.
Конър не беше убиец. Кристъл си спомни как бе изглеждал той, когато го бе видяла за първи път — разтревожен за срещата с баща си и същевременно изпълнен с оптимизъм, че всичко щеше да се оправи.
Тя му бе отнела всичко това. Семейството й се беше опитало да му отнеме всичко.
Една ръка докосна рамото й и тя подскочи. Кристъл се обърна с разтуптяно сърце и се озова с лице срещу Конър.
— Добре ли си? — попита я той.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Добре съм.
— Лъжеш.
— Е, не съм чак толкова добре, но ще се оправя.
— Знам. Ти си силна. Това е едно от нещата, които обичам у теб.
Тя почти не го чу.
— Конър, трябва да ти кажа колко съжалявам — тя едва успя да се въздържи да не заплаче. — Той уби бащите и на двама ни. А аз…
Спря я с целувка. Кристъл не се опита да се освободи. Имаше нужда от него. Той остана да я притиска към себе си известно време, след което се отдръпна и я погледна сериозно в очите.
— Да, той наистина ги уби. Това е нещо, с което и двамата ще трябва да се научим да живеем.
— Не знам дали ще мога.
— Разбира се, че можеш. Вече ти казах, че си силна, любов моя.
Внезапно тя започна да чува всичко, което той казваше. Кристъл поклати глава.
— Как ме нарече?
— Любов моя.
Вцепенението й отстъпи пред тръпка, която й даваше нова надежда.
— Не си ме наричал така от…
— Можеш да го кажеш. От Сан Антонио. Това е, защото съм един твърдоглав ирландец. Тексаски ирландец, а те са от най-лошите. Отдавна трябваше да ти кажа, че те обичам. Никога не съм преставал да те обичам. И недей да започваш отново да ми говориш какво са направили Брейдън с мен. Аз сам си причиних част от неприятностите. Знай, че започвам да обиквам Джъдж, а тази вечер майка ти прояви истинска смелост и присъствие на духа. Ти обаче си единствената, която обичам.
— Не разбирам как е възможно това.
Той сви рамене и тя забеляза познатия блясък в погледа му, който накара сърцето й да се разтупти по- силно.
— Съдба — каза Конър. — Не можем да се преборим с нея. Още когато те видях за първи път, си казах, че ти си жената на мечтите ми. И се оказах прав.
— О, Конър, толкова те обичам — когато изрече това, вече нямаше спиране. — Дължа ти вярност и живота си и се кълна, че ще се опитам да ти създавам възможно най-малко проблеми.
— Не обещавай повече, отколкото можеш да изпълниш.
Той говореше решително, но блясъкът в погледа му ставаше все по-силен — истинско чудо, като се имаше предвид какво бяха преживели.
— Съмняваш се в думите ми, така ли? Ще ти покажа какво мога.
Тя го целуна и продължи да го целува. А когато се върнаха при останалите и изминаха дългия път до ранчото на Сток, го целуна отново.
Кристъл знаеше, че с Конър до себе си щеше да успее да се справи с всички предизвикателства, които й се изпречеха.
Епилог
Кристъл огледа масата в трапезарията. Всичко беше на мястото си, от двата свещника до семейните сребърни и порцеланови прибори на О’Браян и ленената покривка и кърпи, избродирани с голямо „О“ в ъгъла.
Не всички букви бяха еднакви, но тя сама ги беше бродирала, следвайки съветите на мама и Хелга, и се гордееше с работата си.
Днес се навършваха две години от сватбата й.
Сега Кристъл почти не се сещаше за онези първи месеци. Твърде много неща заемаха мислите й. Кърпите бяха подаръкът й за годишнината им. Конър знаеше, че тя не обичаше домакинската работа, и когато ги видеше, щеше да разбере колко много часове бе отделила, за да ги изработи.
А ако той не разбереше, тя сама щеше да му каже, също както той й казваше неща, които тя не разбираше. Сега това, което ги свързваше, бяха честността и откровеността. Бяха научили колко болезнено е да се държат по друг начин.
Тя излезе от трапезарията, спря се пред вратата на дневната и погледна отново подаръка на Конър за нея — портрет на Анабел, който щеше да бъде закачен до този на майка му Бриджит. Той се беше пошегувал, че ще й купи диамантено колие, а тя му беше отвърнала, че нямало да подхожда на кожените й дрехи, които все още носеше от време на време.
Беше се уплашила, че наистина може да й купи нещо екстравагантно. Той обаче не го беше направил. Миналата вечер, когато й беше дал портрета, й беше казал, че това е първата от многото семейни реликви, които двамата щяха да съберат през годините.
Доволна усмивка озари лицето й и тя тръгна към кухнята. Очакваха много гости. Хамилтън Гейтс и съпругата му Джени от „Двойното Д“; мама и Джъдж от „Дъсчения лагер“; адвокатът Хуго Ридли; и, разбира се, Сток, който щеше да пристигне всеки момент.
Мама и Хелга вече бяха в кухнята. Хелга помагаше за приготвянето на вечерята, въпреки че не живееше тук. След като Кристъл и Конър се бяха преместили в „Бушуак“, а мама и Джъдж се бяха върнали в „Дъсчения лагер“, германката беше избрала да остане при Сток.
— Хер Прайс не може да се справя сам — бе заявила тя, когато Кристъл и майка й я бяха помолили да се премести при тях. — Той има нужда от жена.
Двамата не се бяха оженили и Кристъл не беше съвсем сигурна кой къде спеше в къщата.
Сток и Хелга бяха странна двойка, но не по-странна от господин и госпожа О’Браян.
Животът бе странен, но по-важното беше, че беше добър, независимо от всичко, което се случваше.
Тя застана на вратата на кухнята, но там беше само икономката й. Кристъл чу плач от втория етаж и се усмихна. Знаеше къде бяха отишли всички.
Тя се втурна по стълбите и влезе в голямата спалня, в която някога бяха живели Даниъл О’Браян и съпругата му и която сега беше превърната в детска стая за близнаците.
Мама държеше едно от бебетата — Джеймс Даниъл, а Хелга държеше другото — Бриджит Анабел. Конър й се хилеше глуповато, застанал до една от люлките.
— Аз ги събудих.
