късно — тя се приближи до него и го погледна с очи, които можеха да стопят камък. — Трябва да направя това, Конър. Трябва!
— Мога да те вържа.
— Ако бяхме в леглото, щях да ти позволя да го направиш.
— По-силен съм от теб.
— Знам. Освен това си и по-умен. Ако се замислиш, ще разбереш, че нямам друг избор.
Тя имаше способността да хвърля собствените му камъни по него. Значи бил по-умен, така ли? Ето, тук тя грешеше.
— Ти си жена, която умее да ме дразни.
— Имам си и добри страни.
Тя стоеше толкова близо до него, че Конър можеше да забележи блясъка в очите й и напрежението в ъгълчетата на устата й. Изглеждаше упорита и горда, но същевременно толкова уязвима и сладка, че го плашеше.
— Да, така е, наистина имаш и хубави страни.
Той не се опита да я спира повече. Трябваше да намери някакъв начин да отвлече вниманието й по- късно. По-скоро потокът в ранчото щеше да замръзне по средата на лятото, отколкото Конър да позволи нещо да се случи с Кристъл.
Когато изведоха конете си навън, двамата забелязаха Анабел Брейдън да слиза по стъпалата на верандата. Тя изглеждаше по-силна отколкото Конър я бе виждал някога. Понякога по време на трагедии хората се държаха по-смело.
— Тръгвате след него — каза тя. — Къде?
Кристъл хвърли един бегъл поглед на Конър.
— Каньонът…
— Онзи, в който ти обичаше да се криеш — каза Анабел и застана пред тях.
— Знаела си за него?
— Радвах се, че имаш такова място. Понякога ми се искаше да дойда там при теб.
— Трябвало е да го направиш.
— Има много неща, които трябваше да направя — Анабел погледна Конър. — Знам, че синът ми е извършил ужасни неща, и не те моля да запазиш живота му, но за Ройс, да бъде вкаран в затвора, ще бъде по-лошо от смъртта.
— Мамо — каза Кристъл, — не можем да знаем какво ще се случи.
— Знам, но това не ми пречи да се надявам — тя погледна Конър. — Върни ми я цяла. Искам това от теб.
— Ще го направя — отвърна той.
Анабел кимна и се върна в къщата при Сток и Хелга, а Кристъл и Конър пришпориха конете си. Те продължиха да яздят бързо до потока и навлязоха в територията на ранчото „Дъсчения лагер“. Конър бе смятал, че познава всяка педя от тази част на окръга, но не бе знаел за пътя, по който Кристъл го поведе сега.
Стигнаха до група дървета на брега на един от потоците. Кристъл спря коня си между дърветата и посочи към варовиковия каньон, който се издигаше на стотина метра по-нататък.
— Той е там — каза тя.
— Изглежда, си убедена в това.
— Не забравяй, че той не знае, че е бил издаден. Тръгнал е, като е мислел, че татко е мъртъв. Сега се крие само от предпазливост. Един път, когато те нямаше, той открадна няколко коня от ранчото и ги доведе тук. Аз ги намерих и ги върнах обратно.
Тя изрече това спокойно, сякаш му казваше, че докато го бе нямало бе пекла бисквити. Трябваше да я улови за косата и да я заключи някъде, за да не се излага повече на такива опасности.
— Предполагам, че е малко късно да ти казвам каква глупост си направила.
— Станалото — станало.
— Въпреки това ти го казвам.
— Знаех, че ще реагираш така, и затова не ти казах по-рано.
— Кристъл, по дяволите…
Светкавица повдигна глава и Кристъл побърза да го погали по гривата, за да го успокои.
— Конър, аз не искам да ти се противопоставям. Знам, че не правя това, което искаш от мен, и не се държа както подобава на една съпруга, но нещата постоянно се объркват.
Гласът й потрепери и той си помисли, че тя щеше да се пречупи. В друг случай сигурно щеше да я смъкне от седлото и да я прегърне, да й позволи да почувства силата и любовта между тях. Сега обаче моментът не беше подходящ.
Конър изруга мислено алчността и лудостта, които ги бяха довели до тук. Той се загледа във входа на каньона и смени темата.
— Има ли изход от това място?
Кристъл поклати глава.
— Каньонът е тесен и не е много дълбок, но стените му са твърде стръмни и не могат да бъдат изкачени.
Конър погледна към небето. Слънцето беше увиснало ниско над далечния край на каньона. След малко повече от час щеше да започне да се здрачава и тогава всичко можеше да се обърка.
— Ако не е тук, губим ценно време.
— Тук е.
— Много си самоуверена.
Тя се усмихна.
— Знаеш, че не съм. Просто Ройс е човек на навика. Той не е склонен към приключения и не е много умен. Няма да избяга. Просто няма да знае къде да отиде. Освен това си мисли, че вече е собственик на „Дъсчения лагер“. Утре ще отиде в ранчото, където за смъртта на баща си ще започне да обвинява теб. Ако някой се сети да го попита къде е бил, той ще отговори, че е бил с жена или е спял, след като е прекалил с уискито. Поне така смята да направи той. Никой няма дори да си помисли, че е убил собствения си баща.
— Толкова добре ли го познаваш?
— Иска ми се да не го познавах. Трябваше да предвидя това…
— Престани, Кристъл. Ти не си виновна.
Само че мракът в очите й не изчезна и Конър осъзна, че тя обвиняваше себе си.
Двамата слязоха от конете, спънаха ги до потока, застанаха в края на горичката и се загледаха към каньона.
— Настани се удобно — каза Конър. — Ще поема първия пост, за да се уверя, че той няма да излезе. Когато се стъмни малко, ще се приближа и ще се опитам да видя дали е там. Ти можеш да стоиш на пост тук.
— Забрави за това. Идвам с теб.
— Не. Не и този път. Ако имам нужда от теб, ще те повикам.
— Мога да му отвлека вниманието.
— Сигурно можеш, само че няма да е неговото, а моето. Трябва да се концентрирам върху Ройс.
Двамата се спогледаха, но никой не беше готов да отстъпи.
— Прав си — каза тя след малко. — Ще остана тук. Но ако чуя изстрели, смятай всички обещания за невалидни.
Той я докосна по бузата и зае поста си. Времето минаваше бавно. Ако се изключеха ястребите, които понякога прелитаха над главите им, наоколо нямаше жива душа.
Конър реши, че се е стъмнило достатъчно, и отиде да вземе коня си.
— Ще яздя бавно на зигзаг.
— Той все пак ще има възможност да те застреля.
— Светлината е слаба, а и той не е добър стрелец.
— Може да извади късмет.
