Той говореше доста странно за метис.
— Какво искате? Какво търсите тук?
— Пазя жребеца. Съпругът ви не подозира за моето присъствие.
— Но защо…
— Имате по-голям брат, на когото нямам доверие.
— Защо не съм ви виждала досега?
— Защото избрах да не ме виждате.
— Но вие познавате Конър.
— Срещнахме се за кратко преди месеци.
— Не разбирам. Защо си правите труда да помагате на някого, когото едва познавате?
— Защото вие със съпруга ви сте единствените хора, чиито проблеми са по-сложни от моите. Пазете се. И не се приближавайте до по-малкия си брат. Тази вечер той трябва да обмисли много неща, а това се прави най-добре в усамотение.
Нито за миг не й хрумна да се усъмни в думите му, въпреки че не можеше да обясни защо.
— Това е свързано със състезанието, нали? И с облога, който баща ми е сключил с Конър.
— Съпругът ви е много щастлив, че се е оженил за вас.
— Кажете му го.
Усмивката на Брит смекчи чертите му.
— Той го знае.
Това беше единственото казано от него нещо, в което Кристъл не повярва. Той просто не беше запознат чак толкова добре с положението.
След това мъжът изчезна. Тя остана загледана в мястото, на което беше стоял допреди малко, и внимателно си припомни всичко, което й беше казал и за което беше намекнал. Джъдж се тревожеше за надбягването, но не защото се чувстваше неуверен. Той не знаеше дали трябва да спечели, или да загуби.
Баща й беше уредил Оро да загуби. Беше успял някак си да накара сина си да му сътрудничи.
На Кристъл й стана студено. Конър щеше да разбере истината. Брейдън отново искаха да го измамят.
Тя се опита да прошепне името му, но то заседна в гърлото й. Всеки път, когато потърсеше изход от положението, откриваше само високи, дебели стени.
Какво можеше да направи за Конър?
Можеше да му даде единственото нещо, което той искаше от нея.
Можеше да му даде секс.
За това обаче им трябваше легло, а всички легла в града бяха заети.
Хрумна й една мисъл. Хотелът не беше единственото място в града, където имаше легла. Дали смееше да направи това. Смееше, разбира се.
В края на краищата, тя все още беше онази жена, която беше уловила с ласо бъдещия си съпруг, когато се беше уплашила, че той може да й избяга.
Кристъл буквално изтича разстоянието до града и отиде до една двуетажна сграда, която се издигаше сама в края на тясна уличка. Ярко осветените прозорци сякаш я приветстваха с добре дошла.
Тя почука силно на вратата.
— Госпожо Трухарт — каза Кристъл, когато вратата се отвори, — трябва да поговорим.
Глава 20
— Изпратили сте да ме повикат.
Гласът на Конър се разнесе в заведението на госпожа Трухарт и достигна до леко отворената врата на втория етаж.
— Точно така.
— Вижте, госпожо Трухарт, знам какво става тук. Станала е грешка. Напоследък бях в лошо настроение и заради надбягванията утре някои от хората ми сигурно са решили да си направят малка шега.
— Така ли смятате? Това би било проява на голяма щедрост. Моите цени са високи, особено след като в града има толкова много комарджии.
— С удоволствие ще ви платя колкото…
— Това не е необходимо. Просто се качете горе и отворете първата врата, до която стигнете.
— Не искам да бъда груб…
— Не сте груб. И преди сте ми отказвали, в Сан Антонио, помните ли? Просто направете каквото ви казвам. Погледнете жената, която ви очаква. Ако не искате да останете с нея, обяснете й положението. Може и да ви разбере. Тя е от разумните.
— Нали не е Грациела? Онази, която работеше за баща ми. Съпругата ми каза, че я довела тук.
— Грациела Гомес се върна при семейството си в Мексико. Моля, качете се горе.
Настъпи тишина, след което се чу изскърцването на стълбите. Вратата се отвори. На леглото лежеше Кристъл.
Тя беше нервна и се чувстваше като истинска глупачка. Защо поне не беше задържала роклята си? Вместо това бе видяла черните чорапи и червените жартиери до леглото, които госпожа Трухарт й беше оставила с усмивка, и се беше пъхнала под завивките облечена само с тях и еднометрова лента от пера, които гъделичкаха гърдите й.
— Боже милостиви — прошепна Конър.
Кристъл се надяваше, че господ не ги гледаше отгоре, въпреки че в това, което правеха, нямаше нищо лошо. В крайна сметка двамата бяха съпруг и съпруга, които бяха принудени на водят целомъдрен живот в продължение на повече от два месеца.
— Ще ме откажеш ли? — попита тя.
Той се облегна на рамката на вратата. Беше нахлупил черната си шапка ниско над очите, а погледът му я приковаваше към леглото. Черната му риза беше разкопчана на врата.
Конър беше съблазнителен мъж.
— Да те откажа ли? След като ме докара чак до тук?
Той я оглежда дълго от главата до петите.
— Не, не изглеждаш глупаво.
Тези негови думи я притесниха още повече. Тя преглътна.
— Не можах да те намеря на барбекюто. Предполагам, че не си бил гладен. —
— Гладен съм, и още как — всъщност умирам от глад.
Кристъл изпусна дъха, който бе задържала.
— В такъв случай ще трябва да направим нещо по въпроса.
Той затвори вратата с ритник, приближи се и хвърли шапката си на леглото.
— Да, трябва — каза той, като я гледаше. Седна на леглото и откачи единия жартиер. — Доста време мина.
Тръпки полазиха по цялото й тяло и се спряха в едно място недалеч от ръката му.
— Твърде дълго — каза Кристъл.
— Имам обаче един проблем.
Сърцето й се сви.
— И какъв е той?
— Не трябва да бързам. Не мисля, че ще успея да се справя с това.
— Понякога да не бързаш е добре. Но невинаги.
Тя коленичи на леглото и уви ръце около врата му.
След това целуна ъгълчетата на устата му.
Конър взе ръцете й между дланите си и отвърна на целувката й. На Кристъл й се стори, че ще умре.
— Искам това да продължи много, Кристъл.
